Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА ЕДНА ГАЙДА"

ЗА ЕДНА ГАЙДА

Красимир Бачков

е роден на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.



ЛЕПКА


През пролетта на границата при Дуранкулак, се роди кученцето Лепка. То бе жълтокафяво на цвят, винаги усмихнато и готово за игра. Тръгваше след всеки човек, минал край него и закачливо го сподиряше на територията на граничният пункт. Сигурно затова, митничарите го кръстиха с това смешно име. Лепка нямаше нищо породисто в родословното си дърво, но притежаваше толкова чар, че дори строгият началник на митничарите се усмихваше, когато кученцето тръгнеше подире му. От малка Лепка свикна с многото различни хора, които преминаваха от едната държава в другата. Тя играеше с всички, въртеше опашка и дяволито се закачаше, докато един ден в средата на юни, не срещна Зрънчо. Той бе около тридесетгодишен, брадясал пройдоха, облечен в бяла тениска и скъсани дънки. На границата бе дошъл, защото просто искаше да я види. Израснал в бедна къщурка, сред много овощни дървета, в покрайнините на малкото градче Провадия, той никога не бе ходил в чужбина, работеше от време на време, каквото му падне и много не признаваше закон, ред, авторитети и всякакви условности. Беше свободен и див, като глухарчетата в полето, които можеха да летят с малките си бели пухчета, накъдето си поискат. Минавайки едва ли не за градския луд, Зрънчо си бе отвоювал свободата, да говори и прави каквото си иска, без някой да го взема на сериозно. Всъщност, той си бе напълно нормален и даже доста надарен в някои области, които много момичета и жени успяха да оценят, по времето, когато техните приятели и мъже, бяха заети с правенето на бизнес и кариера. Името му беше Кънчо, но всички го наричаха Зрънчо, защото много обичаше да си похапва от вкусните царевични пръчици, особено, когато под ръка, му се намираше някоя и друга бира.
Лепка първо го подуши и завъртя опашка. После го подкани да си поиграят, като го захапа леко за крачола, но тъй като той не и обърна нужното внимание, тя излая високо и отривисто. Зрънчо се засмя и я погали по главата. От ласката премина някаква искра, която определи бъдещето на кучето. По някакъв необясним начин, Лепка усети, че този човек ще е неин господар занапред и затова легна разтреперана и покорна в краката му. Мъжът и подсвирна, и двамата тръгнаха по шосето обратно. Зрънчо беше видял границата и тя не му хареса особено. Сега се връщаше в Провадия и кучето можеше да му прави компания, по дългият път. Денят бе слънчев и топъл, младото жито, полюшващо се тежко наоколо, започваше да изсветлява с оня пастелнозелен цвят, който след седмица щеше да олекне до жълто, лястовичките прехвърчаха над стария асфалт и ловяха мухи, и изобщо всичко бе свежо и приятно, като в най-обикновен юнски ден. Човекът и кучето не бяха минали и километър, когато ги застигна микробус и спря до тях. През отворения прозорец, се усмихна красива жена с кестенява коса и лешникови очи, и на лош български запита:
— Коспотине, къде тука най-бръз пат са море? Иска ходи там! Зрънчо се усмихна и посочи през нивата. Само на няколко километра от тук играеха отблясъците на слънцето, по избелялата синева на морската шир. Жената се засмя:
— Ас вижда море, но не знае пат то там! Ти знае пат?
— Зная, зная! — отвърна Зрънчо. Той разбира се не знаеше никакъв път, но като типичен бродяга разбираше, че всички пътища наляво от главния, неизменно водеха до морето. Пък и все пак беше българин, сиреч туземец. Не биваше да се излага с това, че не знае толкова просто нещо, като един път до морето. В канавката на шосето наблизо пасяха спънати два коня. Наоколо не се забелязваше техният стопанин. Зрънчо отиде при единия, освободи го и така както си беше без седло, го яхна.
— Карайте след мен! — махна с ръка той. Микробусът избръмча и потегли, но веднага след това свирна с клаксона и спря. От него слезе жената и развълнувана запита, може ли да поязди другия кон. Щяла да си плати за това. Тя му подаде десет долара и обясни, че нейните приятели ще я снимат с камера от буса. Зрънчо пое дълбоко въздух. Такава жена не бе срещал скоро. Очите и блестяха с такъв живот и така го привличаха, че той почти не забеляза стройните и дълги крака, нито великолепните гърди, които се повдигаха примамливо и сякаш го канеха да ги погали. В някакъв унес той скочи от коня, отвърза другия и и помогна да се качи. Тя доста ловко се намести на гърба му и здраво хванала гривата, потегли напред. Двамата яздеха конете в лек тръс, а зад тях подскачаше Лепка и бръмчеше микробусът. От люка на покрива му се показа мъж, който снимаше с малка камера. Така стигнаха до първия черен път в ляво, който пресичаше житата в посока към морето. Двамата ездачи с кучето спокойно се понесоха по него, а микробусът с доста зор, като си откъсна ауспуха по стръмният наклон на канавката, ги последва. Не измина и стотина метра обаче, когато на пътя блесна водата на голяма локва. Микробусът спря пред нея и започна да надува клаксона, а жената, отишла вече доста напред, само помаха с ръка и продължи да язди. Шофьорът на микробуса даде рязко газ и потегли през локвата. Още не стигнал и до средата, бусът затъна и спря, като започна да боксува. След това угасна, вратата се отвори и от там с навити крачоли на краката, в мръсната вода внимателно стъпи шофьорът. Мъжът с камерата го снимаше и нещо бързо говореше, когато при тях пристигна запъхтян циганин с тояга в ръка.
— Къде бре? — пенеше се мангото — Що ми свихте конете? А? Сега ще викна полицията! Душмани такива!
Чужденците започнаха нещо да обясняват, циганинът започна да настоява за пари и като видя, че тоя с камерата му подава банкнота от пет долара, съвсем се развихри. Закрещя за международния съд в Страсбург, за нарушените му права и искаше още пари.
В това време вятъра вееше буйните коси на непознатата, очите и пареха душата на Зрънчо, а Лепка сърдито пролайваше зад конете. Така стигнаха морския бряг. Тук плажът бе доста широк и се проточваше докъдето стига погледа. По пясъка се гонеха кълбетата на няколко сухи бодила, гларусите отегчено крякаха и мързеливо подскачаха до самите вълни. Жената скочи от своя кон и отиде до водата. Загреба с шепи и изми лицето си. Прекара пръсти през косите си и погледна Зрънчо. Той не разбра как слезе от коня, отиде до нея и я целуна. Тя се отпусна в прегръдката му и той усети топлото и отдаващо се тяло. Небето се завъртя и ги повлече към себе си. Само Лепка, застанала встрани, се чудеше какво да прави, но тъй като бе умно куче реши, че не е нейна работа да се меси на двамата, дето тъй сладко се бореха по пясъка. Подви крака и се отпусна. Под носа и малък бръмбар дърпаше дълга пръчка. Тя изръмжа тихо, но бръмбарът не и обърна внимание. Лепка сложи глава на предните си лапи и притвори очи.
От съня я изкара гълчавата на човешки гласове. Тя се надигна и излая. В далечината се виждаха фигури на хора, които бавно приближаваха. Лепка отиде при Зрънчо и го близна по ръката. Той я погали и се надигна на лакът. Видя идващите хора и каза на жената до него:
— Твоите идват да те прибират. По-добре се облечи!
Жената усмихнато му намигна, бавно стана и започна да събира разхвърляните си по пясъка дрехи. Голото и тяло се навеждаше и мамеше с щедрите си извивки. Циганинът затича към тях и завика със светнали очи:
— Леле майко! Дръжте ме, че ще падна! Ах каква жена, майко! Ах, не ми се живее вече! — Той не обърна внимание на намерените си коне, а като обезумял се приближаваше към жената. Чужденците се бяха спрели и намръщени гледаха всичко. Тоя дето снимаше, държеше камерата в ръка и през ум не му минаваше да я използва. Едва когато кучето захапа циганина за крака и той го удари с тоягата, оператора се сепна и започна да снима. Лепка не позволи на натрапника да приближи до жената и Зрънчо, но тоягата я удари няколко пъти и накрая строши гръбнака и. Кучето изскимтя от болка и повлече с мъка задницата си. През това време Зрънчо беше станал и спокойно закопчаваше дънките си. Наведе се над умиращото куче, погали го по главата и изгледа тримата мъже. В погледа му проблесна нещо черно, той отиде при циганина и с един юмрук го просна на пясъка. Взе тоягата от ръцете му и я захвърли в морето. После тръгна към чужденците. Едва облякла нещо върху себе си, жената застана пред него като повтаряше:
— Не има нужда! Недей, недей!
Зрънчо я отмести внимателно, взе камерата от чужденеца и я запокити след тоягата във водата. После се върна при Лепка и клекна до нея. Живота в кучешките очи бавно гаснеше, с толкова обич и болка, колкото не можеше да сбере целия широк свят наоколо. Зрънчо преглътна, усмихна се тъжно и въздъхна. Циганинът стана, избърса кръвта от разбития си нос и като мърмореше и се заканваше, отиде да си прибира конете. Двамата чужденци с жената между тях, тръгнаха към пътя. От време на време, тя се обръщаше и дълго гледаше назад. Слънцето все тъй приятно напичаше, а вятъра гонеше бодлите и една смачкана зелена банкнота по пясъка.





ДВАМАТА ЛИТОВЦИ


Един Бог знае литовци ли бяха или латвийци тия двамата, но смучеха водка точно като руснаци. Докато не паднеха от масата, не спираха да пият. По-младият се казваше Игор, а по-старият — Алекс. И двамата бяха ниски, набити и здрави мъже, готови да свършат и най-мръсната работа, която Америка им предложеше. Бяха дошли две години преди мен в щатите и макар да бяха сменили много градове и работни места, освен раздрънканата десетгодишна „Тойота“, друго не притежаваха. Живееха „за мига“ и бяха по-щастливи от повечето американци край нас. Още като се запознахме, Алекс дрезгаво констатира:
— А-а, българин! Да, да! Хубав коняк, хубаво вино и зеленчукови консерви! Аз уважавам твоята страна. Американците видяха сметката на нашия социализъм, сега ние заедно ще се погрижим за тях! Ах, как ще се погрижим! — присви очи той и кой знае защо се облиза като гладен котарак. Автоматично го причислих към оня изчезващ вид стари комунисти, които на запад биха били демократи, или просто бунтари. През цялото време Игор ме наблюдаваше подозрително и накрая запита ни в клин, ни в ръкав:
— А водка пиеш ли?
— Ако има! — отвърнах неблагоразумно и след секунда вече съжалявах. Хубавото в случая беше, че разполагаха само с две бутилки и наближаваше полунощ. На сутринта главата ми щеше да се пръсне от болка, а през деня трябваше да работя 18 часа. Прибирайки се в квартирата, сварих двамата литовци точно както ги бях оставил — къркани около масата.
— Е, българино! — профъфли Игор — Заработи ли милиона?
Уморен и гладен, аз се проснах на хвърления направо на земята в единия край на стаята матрак и заспах. Много скоро обаче бях събуден, с молба да ги откарам до магазин, където и през нощта продават алкохол. Недоволен и мърморещ се съгласих и напълнихме „Тойотата“ с най-разнообразни бутилки — бира, вино и водка. Те се радваха като деца на алкохола и разбира се, трябваше да изпия чаша вино после с тях. Въпреки възраженията им, аз си легнах, а докато заспивах, чувах гласовете им:
— Не е наш човек! Предпочита да спи, вместо да пие!
— Абе, българите не държат като нас на пиене! Слаба работа са те, слаба!
— Знаеш ли какво не харесвам аз при тях?
— Какво?
— Срещал съм и други българи преди, но никога не съм чул един българин да каже нещо добро за друг българин! Не се уважават взаимно и това не ми харесва!
— Да, прав си! И на мен не ми харесва!
Това денонощно пиянство продължи цяла седмица. Малко преди да се преместя в тяхната квартира, ги бяха изгонили за кражба на вино от ресторанта, където работех. Сега си ближеха раните и задочно „благославяха“ сервитьорката — мексиканка, която ги издала на супервайзора. В моментите когато бяха полутрезви, звъняха по телефона на разни руснаци да търсят нова работа, но докато разполагаха с пари за алкохол, не излизаха от стаята и се наливаха до безпаметност. Слушаха някакви войнишки песни и макар и двамата да не бяха ходили на война, пееха и плачеха като крокодили за мъжката дружба, за смъртта и живота, и най-вече за любовта. Една нощ пак бях събуден безцеремонно:
— Българино, хайде да ни караш до болницата!
— Защо? — недоумявах, да не би някой да е получил делириум тременс.
    — Поляка Дерек се блъснал с колата си в един стълб. Трябва да се прелее кръв!
— Кой е тоя Дерек?
— Абе кой го знае, живее тук наблизо. И ние не го познаваме. Работник като нас. Просто трябва да помогнем на човека!
Аз скочих засрамен от леглото и след малко бяхме в болницата. Там се бяха събрали двайсетина наши съседи, повечето от руски произход и обсъждаха как, след двадесет часова работа, полякът заспал на волана, на връщане към квартирата си. Медицинската сестра отдели четири души, в това число и Алекс от кръвната група на пострадалия и им взеха кръв. На връщане Игор закачаше стария:
— От тебе вместо кръв, май източиха вино, а? Сега полякът ще се напие венозно!
— Трай, кутре! — сърдеше се Алекс, а накрая въздъхна — Кръвта трябва да се възстанови все пак! Българино, я спри в магазина! — Качихме три бутилки по пет литра вино и се прибрахме. Възстановяването започна веднага с пълна сила. Неочаквано, на другия ден двамата литовци събраха скромния си багаж в два сака, метнаха се на „Тойотата“ и се сбогувахме. Бяха си намерили работа в съседния щат и бързаха, да не би някой да ги изпревари и да им я отнеме.
Естествено, разменихме си адресите и аз им дадох моят в България.
— Светът е малък, българино! — дрезгаво изръмжа Алекс през спуснатото стъкло на колата. — Нищо чудно един ден пак да се срещнем!
Така се разделихме. Времето минаваше и като всеки непрокопсаник и аз не се напечелих в щатите. Изкарах малко пари и като се върнах, си купих една гарсониера в края на Варна. Започнах да се оглеждам за някое момиче, защото бях прехвърлил вече тридесетте и не ми се дивееше повече сам. Зажадняла ми беше душата за близък човек, за дечица. Сестра ми живееше с мъжа си при родителите ми, но не се имахме, защото отказах да й дам пари за кола като се върнах от Америка. Оттогава не си говорехме, а нашите мълчаха и не вземаха страна, защото бяха стари и болни, а сестра ми трябваше „да ги гледа“ един ден, като се наложи. Скоро си намерих работа като шофьор в една стокова борса и само чаках да ми свърши работното време, за да изляза из града за момиче. Обикалях кафенетата, баровете и дискотеките, но все не срещах подходящото създание от женски пол. Чат-пат закачах по някое курве, колкото да не забравя, че съм мъж, но момиче дето да ми влезе в душата не нацелих. Или аз не бях в час с разбиранията си за жените, или всички бяха станали проститутки. Върхът бе, когато една неделя мой бивш съученик ме помоли да го заместя в магазина му. Остави ми банкнота от петдесет лева да имам за ресто и отпраши към турската граница, където чакаше да му донесат стока. Останах сам в малкото магазинче, пълно с дънки, ризи и всякакви парцали за обличане. По едно време две жени решиха да купят нещо и се наложи да разваля парите, за да им върна ресто. Прескочих до съседния магазин и там една симпатяга ми услужи с дребни. Хвана ми окото значи и след малко се направих на разсеян и отново цъфнах при нея. „Къде — викам — има кафе наоколо?“, а тя веднага включи — „И аз — казва — не съм пила кафе тази сутрин, та ако искате, да идем заедно ей-там на ъгъла! Правят го много силно!“
Отидохме, разбира се и се заприказвахме сладко. Флиртувахме един с друг като зайци и не усетихме кога стана обяд. Хапнахме по един джоб, а привечер едновременно затворихме магазините. Мацето бе много секси, аз му бях страшно навит и за да не губим време, се метнахме в едно такси и кацнахме в моята гарсониера. Какво правихме нея вечер си е наша работа, но трябва да призная, че това момиче ме накара да се почувствам върховно. Когато я изпращах до спирката на тролея, край нас мина един от тия дългите кадилаци и моето момиче радостно плесна с ръце:
— Ей, с тая кола миналата неделя се возих!
— Че къде си ходила с такъв автобус? — не проумях аз.
— А, никъде. До гражданското и оттам до ресторанта! Нали знаеш, на сватба всеки гледа да се изфука!
— Кой, брат ти или сестра ти се ожени?
— Не, бе! Аз се омъжих! Да знаеш само каква супер булка бях с дългата рокля! Същинска кукла Барби! Без майтап!
    Спрях на едно място като цапардосан:
— Миналата неделя си се омъжила?
— Да! — най-спокойно отвърна тя — Какво си ме зяпнал? Да не ме е сгазил влак, като съм омъжена?
— А меденият месец? А мъжът ти? Да не е моряк случайно? — опитвах се да си обясня всичко.
    — Какъв меден месец, какъв моряк?! — отряза ме тя — Какви са тия глупости? Мъжът ми е ченге и довечера ще се прибере от работа. По цял ден дебне горките шофьори да изкара някой лев от глобите. Събираме за апартамент!
Сякаш някой ме ритна между краката. Извадих колкото пари имах в джоба си, хвърлих ги в краката й, и я зарязах сама на тротоара. Като насън се прибрах в гарсониерата. Имах една бутилка водка за гости, изпих я на два пъти и заспах като умрял. Оттогава взех да губя кураж и за да не губя форма, започнах да пия. Знаете как става — отначало малко, а после — без мярка. С всеки изминал ден все повече се пропивах и заприличвах на двамата литовци. Една мрачна вечер през ноември така се бях насмукал, че от отчаяние взех, та се обадих по мобифона на Алекс. Какви бръмбари ми бяха влезли в главата не знам, но му надрънках куп глупости. Почне ли един мъж да се самосъжалява, значи е стигнал дъното, а от там насетне защо да живее? Просто няма смисъл! Казах, че в скоро време ще си сложа въжето и приключих разговора. На другия ден почти не помнех какви съм ги плещил. Обаче след три дни се прибирам след работа и какво да видя — пред входната врата, седнали на чантите си Игор и Алекс отпиват от бутилка водка, а встрани на стъпалата се кипри червенокоса и луничава, зеленоока като котка мадама. От километър личи, че е рускиня, а от луната се вижда, че е курветина. Поканих ги вкъщи и питам какво ги води насам.
— Ще те женим! — твърдо отсече Алекс, а Игор потвърди с кимване на глава.
— Вие българите сте слаби хора! На пиене не държите, като нямате гадже налитате да се бесите, а животът е само един! Вярно, лъжа е нашият живот, но какво да се прави, поне да се държим като мъже! Абе какво да говорим, ето я Оля, тя е твоето момиче! Утре ще ви оженим и ще ви свършат проблемите! Никакви въпроси, от утре започвате нов живот! А ние ще останем един месец на море! К’во като идва зимата?!
На тази декларация намерих за уместно да не отвръщам. Слязох до магазина и купих едно кашонче водка. После всички, заедно с Оля се напихме и отпразнувахме срещата.
Оттогава мина половин година и доста неща се промениха. Сега Игор работи като охрана в един хотел на Златни пясъци, Алекс продава сладолед на плажа, а Оля е бременна. Въпреки вида й на изтребител, тя се оказа свястно момиче и се кани през август да ми роди син. Още не сме се оженили, но предполагам, че и това ще стане, щом наблизо са моите приятели — двамата литовци.





ХОРОТО


Ангел нямаше дарба да пее, не му се удаваше да изиграе едно право хоро дори, но без музика не можеше. Носеше я някъде из ъгловатата си душа на строител и я вграждаше в зидовете на къщите, които издигаше с големите си квадратни длани. Сигурно затова го търсеха от цялата околия и никога не оставаше без работа. Най обичаше нашата, българска народна музика. Като пийнеше, а това ставаше често, той слагаше на грамофона изтъркани от слушане плочи на Ибро Лолов и Борис Карлов, поставяше ръце на кръста и започваше бавно и неравномерно да притропва. Приличаше с нещо на ония нещастни големи мечки в цирка, научени да играят по принуда. Също като тях пристъпваше тежко и мълчаливо, с някаква животинска тъга в очите. Дъщеря му — Маринка се смееше и го дърпаше за крачола на панталона.
— Тате, тате! — викаше тя весело — Ти си моя тати, нали?
Ангел се навеждаше и внимателно, като цвете я вдигаше над главата си. Детето пищеше от страх и удоволствие, вкопчваше малките си пръстчета в косата му, а той се радваше с цялото си сърце. Беше горд, че дъщеря му е толкова хубава, че е част от него и може да пее като птичка. После я гушваше в скута си и смешно молеше:
— Маринче, изпей твоята песничка татювото!
Детето веднага, с готовност запяваше. Тънкото му гласче вярно и чисто трептеше: „Изгряла е месечинка…!“ Наивната детска песен трогваше Ангел до сълзи и понеже му бе трудно да изрази чувствата си, просто бъркаше за протрития си портфейл и вадеше по някое левче за дъвка или бонбони. Той обичаше дъщеря си повече от всичко на този измамен и крехък свят. И през ум не му минаваше мисълта, че нещо лошо може да й се случи. Така минаваха дните му, запълнени с много труд и кратко, измамно кратко щастие.
Когато му съобщиха лошата вест, той тъкмо оформяше един ръбат камък. Чука и камъка се изплъзнаха от ръцете му и изтрополиха на земята. Лицето му посивя в безизразна маска, само присвитите очи и стиснати здраво зъби издаваха болката му.
— Не може да бъде! Не може да бъде! — с глух глас повтаряше Ангел, докато бягаше към дома си. Още от края на улицата видя линейката пред къщата и събраните наоколо хора. Втурна се между тях и нахълта в стаята. На канапето лежеше Маринка, някак странно бяла, с неестествено подгънати ръце. Край нея все още се суетяха докторът и медицинската сестра. Жена му седеше до краката на детето и явно бе в шок. Очите й бяха изцъклени и празни, само сухите й кокалести пръсти мачкаха забрадката. Ангел се строполи пред леглото и обхвана красивата, безжизнена глава на дъщеря си. Притисна я до себе си и безмълвно зарида. Всичко се беше свършило за него със смъртта на детето му.
Дните след погребението се завъртяха в тъжна, ненужна въртележка. Ангел ходеше на работа и се прибираше в някакъв безпаметен унес. Не говореше с никого, не виждаше нищо и не усещаше как по цели часове стои вцепенен и чужд на всичко покрай него. Като станаха 40 дни и направиха помен на детето, измъчената му душа потърси спасение в бутилката. Почти на един дъх изпи две шишета ракия и излезе от къщи. Отвън на улицата растеше малка липа, за стъблото на която дъщеря му преди връзваше ластик и подскачаше в своите детски игри. И сега се виждаше малко парченце от ластика, а нарисуваните от нея с керемида по тротоара цветя, все още не бяха изтрити и сякаш пееха, пееха! — „Изгряла е месечинка…!“
Ангел се люшна напред и с ръце на кръста запристъпва. Песента ехтеше в главата му, всяка дума късаше душата му на парчета, защото Маринчето пак пееше за него. По изсушеното му ръбато лице се плъзнаха тежки бащини сълзи и закапаха на тротоара сред нарисуваните цветя като закъснял есенен дъжд.
На отсрещния тротоар мина влюбена двойка и момичето дръпна момчето за ръката:
— Виж онзи човек какво прави!
    Момчето хвърли поглед и пренебрежително сви вежди:
— Напил се е и играе хоро! Не му обръщай внимание!
Двамата продължиха, хванати за ръце. Те не знаеха какво ги чака в края на улицата!





ЗА ЕДНА ГАЙДА


Локомотивът стоеше тук от много време. Отдавна беше загубил лъскавата си чернота и сега сивееше като огромна стара врана, отпуснала безпомощно криле върху глухата линия. Бръчки от червено-кафява ръжда браздяха мощното му тяло, издуваха боядисаните места в големи мехури подобни на язви, а изпод спиците на стоманените му колела се провираха всякакви бурени и треволяци. Точно под скарата отпред, се жълтееше радостно и предизвикателно цяла поляна от лайкучка, прободена на няколко места от алени макове. И най-малкият ветрец караше маковете да се накланят страхливо, уплашени сякаш от безжизнената, но всяваща респект грамада на локомотива.
Един ден точно по обяд, някакъв старец пресече линиите, изкачи бавно железопътния насип и се спря пред захвърлената машина.
— Гледай ти! — помисли старецът и поглади със суха длан мъртвото желязо — Колко много си приличаме с тебе! И ти — стар, и аз — стар, и ти — сам, и аз — сам, и тебе са те забравили всички, и мене също! Ама че работа!
После обиколи локомотива, огледа го отвсякъде, сякаш щеше да го купува и клекна пред дъхавата лайкучка. Приятното и тръпчиво ухание се смесваше с острата миризма на смола от нагретите траверси, будеше някакви заспали спомени или чувства у стареца, но годините му бяха вече толкова много, а сърцето толкова изтощено, че по-добре да не се сещаше за нищо. Беше му добре и така — в топлия летен ден срещна приятел, какъвто отдавна му липсваше. Старецът приседна на една страна и изгледа изпод вежди локомотива:
— Трябва да си бил голяма хала на младини, а?! — с открито възхищение гледаше високия корпус на парния котел и комина над него — Сигурно бая работа си свършил навремето, ама на сега…! — въздъхна тъжно и без да усети продължи мислите си на глас.
— И дядо ти Горан беше млад и силен някога а ето, че вече също като тебе за нищо не става! Отидоха си годинките приятелче, отидоха си!
Локомотивът, съгласен мълчеше и съжаляваше, че не може да разкаже на стареца за своя живот, пукаше загрят от топлината на слънцето и се молеше новия му приятел да не си тръгва скоро. Дядо Горан като че усети молбата му:
— Няма къде да ходя аз, сам човек съм! Имам само една гайда, но не мога да свиря на нея. Да ти кажа правичката, самотията е по-лоша и от смъртта! Вече толкова години я карам все сам, полза на никого не нося и се чудя защо дядо Господ още не ме прибира при себе си! Божа работа, можеш ли я разбра!
Малък зелен скакалец тупна върху избелялата рубашка на стареца, а оттам скочи на буфера на локомотива. Лека мараня трептеше над линиите, също като през онова далечно лято преди толкова години… Старецът преглътна сухо:
— Сетих се откъде се знаем! Ти може и да не си същият, но няма значение! Аз да ти кажа каква беше работата тогава!
Локомотивът притихнал заслуша.
— Него ден още от сутринта ми трепереше едното око. Не беше за хубаво! Нарамихме косите с Вичо — малкото ми братче и тръгнахме за долната ливада до линията. — Бате! — вика ми братлето — нека да взема гайдата! Като почиваме, да си свиря!
— Не става! — ежа се аз — На работа сме тръгнали, а не на седянка! До довечера не можем я сколаса, пък ти ще ми свириш!
— Моля ти се, бате! — вика той, но аз не давам. Насълзиха му се очите на братлето, но повече нищо не каза. Тръгнахме мълчешком към ливадата. Тогава Вичо беше на дванадесет години, един добър такъв, все усмихнат и много ме слушаше. Аз му бях и за баща, и за майка заедно. Тате, Бог да го прости, го убиха в Междусъюзническата война, а майка ни умря малко след него. Болнава беше завалията и все кашляше. Изгасна си, ей тъй, без да усетим един ден! Останахме сами с баба Тодора и с мъката си! Най-хубавото нещо тогава беше гайдата на Вичо. Подарък я имаше от селския пъдар, че все при него стоеше като малък. Там и се научи да свири толкова добре. Вечер се събирахме при чешмата на мегдана и Вичо като засвиреше да видиш! Каква игра, какъв смях, каква веселба беше! И как миришеше на бъз и на млади моми!
Влакът остро изпука, но старецът не го чу. Споменът бе овлажнил избелелите му сини очи, а болката го караше да разказва без да спира:
— Слязохме при ливадата и я подкарахме. Здраво косихме с братлето и до обяд прехвърлихме половината. Седнахме малко да починем и да хапнем хляб и аз го накарах да донесе бъкела с водата. Слагахме го на сянка под един голям камък в края на ливадата. Отиде Вичо и след малко го чух да вика:
— Бате! Бате! Ела бе, батко! — гласът му един пречупен такъв, да ти настръхне косата! Скочих веднага и се втурнах натам, а като стигнахме гледам, как една пепелянка се вие и бяга настрани! Братчето ми се държи за ръката, а там, малко над китката, синеят две дупчици от ухапаното и тънка струйка кръв се процежда от раната. Чувал бях, че ако се изсмуче отровата веднага, може да оцелее човекът и опитах. Смуках и плюх, смуках и плюх, но файда нямаше. Отпусна се Вичо и само продума:
— Бате, гайдата! Пази я, батко!
Взех го на ръце и хукнах към селото. Като минавах покрай железопътната линия, жегата трепереше също като сега и зад гърба си чух влака да пуфти. Оставих Вичо на земята и застанах на средата на линията. Размахах ръце да го спра, без да ми мине и през ум, че може да ме прегази. Щом наближи, локомотивът засвири тревожно и като видя, че не се махам, удари спирачка и спря. Ей на толкоз разстояние колкото сме сега, спря от мене! Пък може да си бил и ти, а? — погледна въпросително той, но машината само го гледаше с изпочупените си фенери и мълчеше. Старецът наведе глава и продължи без желание:
— Качихме братлето и го закарахме до гарата, но то по пътя умря! Отиде си малкият, а аз останах! Да ме питаш за какво, не мога да ти каза! Остана ми само гайдата от него! Пазя я и до сега! Като не опазих братлето си, разбрах че едно хубаво нещо да имаш на тоя свят, трябва да живееш за него… и да го пазиш!
Ако само бях му дал да я вземе тогава тази пуста гайда, можеше да е още жив! Ех, ако знаех…! — тежко въздъхна старецът и прекара длан през мокрите си очи.
Локомотивът слушаше тъжния разказ и много му се искаше да има поне малко пара, поне колкото за една човешка въздишка!
Вятърът духна и понесе наоколо пухчета от близките тополи. Макове пак се заклатиха, но този път към стареца. Сякаш прекланяха глави пред човешката болка. Откъм близката улица се издигна хвърчило, с рошава пъстроцветна опашка. То се изви нависоко и заклати учудено глава. Долу на глухата линия, седнали един срещу друг, се гледаха един стар локомотив и един стар човек. Толкова отчаяние и самота имаше между двамата, че дори въздухът трептейки, бягаше от тях и издигаше хвърчилото по-нависоко. То се завъртя бавно и поклати игриво опашка, искаше му се да иде още нагоре, за да може да погледне над облаците, над човешката мъка и дори над времето. Знаеше, че това ще стане, защото го държат детски ръце!

Красимир Бачков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево