Пламен Лакеров

е роден през 1960 г. в гр. Русе. По професия е електроинженер. Работи и живее в Добрич. Публикува в сайта за художествена литература ХуЛите с псевдонима Thebigplucky.

КОМПРОМИСИ

- Хайде, Пацо, давай отначало... Иване, дръж ритъма...

... The little red truck…

Иван започна, изкара първите четири такта. Включих се и аз с банджото. В началото повтарях основната мелодия, после започнах да импровизирам. Радо облиза устни и захапа хармониката. И той импровизираше. Всички бяхме слушали това известно кънтри парче, но не и в близките години, по-скоро имахме спомен за него. Вероятно и авторът не би могъл да си го познае, но постигнатият на моменти синхрон носеше едно невероятно усещане за сливане, което ни изпълваше, и неискащи да го изгубим, продължавахме с вариациите около темата. Беше хубаво и беше безкрайно.
- Ох, ще пукна... – Радо, останал без дъх, заизбърсва хармониката в ръкава си. – Ама, Пацо, ти много леко го даваш. С банджото трябва да се свири нахакано, да се вреш навсякъде, буквално да дразниш останалите.
Взе банджото от ръцете ми и се вряза в мелодията с невероятна импровизация, Иван продължаваше да държи основния ритъм. Аз разтърсих връзката с ключовете си, докарвах донякъде на дайре, перкусийка някаква все пак. Сливането продължи още няколко минути. Никой не знаеше текста, всеки си ломотеше нещо под носа на странен език, наподобяващ английския, като единствено се наблягаше на първия ред.

... The little red truck…

- Пресъхна ми гърлото... – аз пръв се отказах.
И другите спряха един по един. Радо надигна тенджерката с непознаваем цвят от котлона и наля в керамичните чаши греяно вино. Замириса на лют червен пипер, джинджифил, канела... Чукнахме се и отпихме.
- Блаженство...
Иван се разкиха и сълзи излязоха на очите му. Останалите се разподсмърчахме и се разхилихме. Вече преполовявахме втората тенджерка, нормално време за импровизации и хилежи.
- Не става от мен банджо-китарист, Радо, затова трябва темперамент. Аз съм по-скоро по баладите. - Отпих и затворих очи, да си изживея неповторимия миг, когато греяното вино пропълзи навътре в теб и те потърси. – Велико нещо... А и твоето банджо е първото, което пипам в живота си, прояви снизхождение все пак...
Радо плъзна ръка по грифа на банджото и изтръгна от него един от жестоките блусове на Уили Нелсън, Golden earrings. Заслушах се в песента.

… You will hear desire whisper low inside your soul…

Да ти се скъса сърцето...
Иван запали цигара. Сливането продължаваше да не ни напуска, ние продължавахме да намираме с него смисъл в тези пропилени от друга гледна точка неделни следобеди в това малко ателие. Радо също запали цигара без изобщо да спре да свири. Димът се издигна към тавана, разклати висящите навсякъде модели на самолетчета от Първата и началото на Втората световна война: германски, френски и английски биплани със странни за съвременния поглед конструкции. Протегнах ръка и докоснах едното, крехката му красота предизвикваше страхопочитание. Радо беше маниак на тема самолети от онова далечно време; пишеше си с непознати хора от къде ли не, разменяха си модели, списания, всякаква информация. И аз се бях запалил в ученическите си години по самолетите, но събирах съвременни изтребители, сглобявах ги набързо, облепвах ги със стандартните лепенки, които намирах в кутиите. При него беше друго, влагаше в моделите душата си. Сглобяването отнемаше дни и седмици, всеки детайл се изпипваше до най-малката подробност. А оцветяването – живееше с това – само фантазията му на художник можеше да сложи граница на ръката и четката.
Банджото внезапно замлъкна – като прекъснат стон.
- Блусът е начин на живот. Или си блусар, или не си... Всичко останало е някакъв компромис. И това, нашето, което правим сега - компромис е...
Наля отново празните чаши. Тенджерката се изпразни. Радо включи котлона и запълни увисналото мълчание с доливане на вино от тубата и дозирането на подправките. Свещенодействаше над тенджерата, като магьосник, забъркващ отвара. Дори и в това се опитваше да бъде педантичен до подробности.
- Що бе, Радо? - Иван запали поредната си цигара. - Верно, компромис си е некакъв, но животът се състои от подробности и компромиси. А ние сме доста по-добри в това, което правим от повечето хора!?
Третата тенджерка обикновено бележеше началото на философската част на късния следобед, дълбоките разговори за подробностите от житейските ниши, подплатени с двадесет и няколко годишната ни мъдрост.
- Така е Ванка... и не е така... По-добри сме в някои неща и това ни води до примиренчество със статуквото. Оттук- нататък с всеки изминал ден ставаме все по-невзискателни към себе си и компромисите се превръщат в стил на живот. Всяко несъвършенство, с което сме се примирили е компромис. Всеки компромис е една малка смърт; нещо истинско си отива, а нещо по-приемливо от истинското остава. И спира стремежът за движение напред, да преследваш недостижимото, да пълзиш към него в умора и с отчаяние... – отпи. – Я да разтоварим с нещо малко по-познато.
Запя с дрезгав глас:

... She'll be coming 'round the mountain when she comes...

Иван поде ритъма с китарата. Аз се включих с банджото. Радо захапа хармониката на припева; на куплетите пееше, защото единствен знаеше текста, ние знаехме само припева и карахме след него.

... We will kill the old red rooster when she comes...

Винаги повтаряхме поне по два пъти това старо кънтри, всеки път в неповторим вариант. С него се отърсвахме от някоя сложна тема, когато задълбаването не водеше до открити решения, а разногласието заплашваше да разруши крехкостта и красотата на момента. Този следобед доста неказаности висяха във въздуха, никой не посягаше към тях, знаехме, че ще им дойде времето. А и третата тенджерка с греяно вино вече беше готова, ароматите се разнасяха из ателието.
...
Спомних си първото ми идване в това ателие. Беше лятото, Четвърти юли. Решихме да отпразнуваме националния празник на Щатите с кънтри музика и бира; искаше ни се и уиски да има, но тогава не се намираше как да е, заместихме го с коняк. С Радо се запознахме на едно от безбройните събирания в апартамента на Сашо Белчев, тогава ме впечатли с музиката, която успя да извлече от изстрадалата ми, с протрити струни китара. И с друго ме впечатли: беше проклет и бодлив като таралеж, не допускаше хората до себе си и противоречеше на всяко от безбройните некомпетентни изказвания на останалите, ръсени безотговорно след третите водки, дори с цената на разправия. Беше готов да се скара с всеки и за всичко, и го правеше, стига истината да бъде изкарана на бял свят, колкото и нелицеприятна и несправедлива да изглеждаше. Май само с нас двамата с Иван не се беше карал... Тогава си помислих: ето още един с мания за величие, търсещ начин да впечатли останалите. И тоз ще си остане неразбран... После разбрах грешката си – бях се сблъскал с човек, преследващ съвършенството и все още неуморил се да го прави; непреборен от живота, от алкохола и от компромисите, жив до последната фибра на усещанията си. След това Иван, съквартирантът ми, се сприятели с него и започнаха да излизат и да се събират. На Четвърти юли поканиха и мен.
...
- Радо, к’ва е тая огромна машина до стената – заела ти е половината ателие едва ли не?
- Това е преса за разпечатване на графики – отвори ме Иван. – Радо с това се занимава.
Заразглеждах странната машинария, заобикалях я, беше ми безкрайно интересно. На плота и имаше медна плоча. В първия момент нищо не забелязах, но като я погледнах леко под ъгъл някаква странна картина ми се провидя. Радо видя, че ми е интересно и че се чудя как работи това чудо. Дойде, прекара валяк с печатарско мастило по плочата, сложи лист хартия и заедно ги прекара през пресата.
- Не графика - офорт е правилното. Пак е графична техника де,.. но е по-различно.
След това отлепи листа и ми го показа: фантастична битка, фантастични насекоми срещу фантастични сюреалистични машини – нещо което само неговата разюздана фантазия би могла да сътвори. Отплеснах се в графиката, потънах в нея; моята разпиляна фантазия, отвързана с допълнителна доза коняк също се втурна в дебрите на неведомото.
- Хайде, стига си се отнасял –  върна ме назад Радо - това е просто копие. Истинската картина отдавна е минала на изложба.
Взе копието от ръцете ми и посегна да го хвърли в кашона, който му служеше за кошче.
- Какво правиш, луд ли си! Хвърля ли се такова нещо?!? Като гледам по морето какви глупости продават за по десет лева, къщички, лодки... сякаш на една щампа са вадени. С това може да направиш бизнес!
- Лъки, това не е бизнес... Това е друго... Това е част от мен и искам тези, които го разбират, така и да го възприемат.
- Моля те, не я хвърляй. Подари ми я. Няма да я продавам или показвам на никого, ще бъде само за мен! – идеше ми да се разплача – хем го разбирах, хем не го разбирах... или по-скоро не можех да си представя, че първата истинска графика, която някога съм държал в ръцете си ще изгори заедно с някой непотребен боклук.
- Караш ме да правя компромис...
Взе молива си и написа: „По случай Четвърти юли – на Лъки от автора!”
- Твоя е...
...
А сега вече беше февруари. Ателието беше условно отоплено, ние – безусловно разгорещени от греяното вино и съпреживените мигове на сливане продължавахме безкрайните си разговори за съвършенството и компромисите. И на всички ни беше хубаво, макар и сгрети само от едно котлонче. Ергенската му печка беше изхвърчала през прозорчето на ателието по време на затегнал се спор при едно от предните събирания. Не беше първата потрошена по този екзотичен начин печка; и с нас имаше мигове на недоразбиране, когато думите не достигаха или се оказваха безсилни...
- Радо, нарисувал ли си нещо напоследък? – Иван вечно го ръчкаше да ни показва предварително новите си неща.
- Напоследък е трудно... нямам пари за плочи – карам на стари рентгенови снимки... доста от качеството на графиките заминава, но...
- Компромиси... – не вложих нищо в изказването, само отбелязах, че съм засякъл процеп по пътеката към съвършенството.
- ... но когато вложиш свръхстарание – получава се – довърши изречението си Радо. - Тъкмо довършвам една... почакайте, просветна ми нещо...
Отиде до стената, взе едно парче фазер, боядисано в бяло, на което бе опънал стара премита рентгенова снимка и зашари с иглата по нея. Сякаш драска с часове. Иван, седнал на пода до чашата си, запали цигара, смачка празната кутия и я хвърли в кофата в ъгъла, без да иска вкара, после засвири някакъв инструментал на кухарката. Аз сгрях още една тенджерка, налях по чашите. И двамата пиха все едно мен ме нямаше. После взех банджото, закачих се за Иван, заупражнявах нещо източно, понякога банджото ми наподобяваше със звученето си на стар китайски джън, тъжно и отвлечено. Времето затече сякаш в някаква паралелна реалност, а в сегашната – спря; мигът застина в главата ми, така и не си отиде, вече четвърт век.
Радо довърши работата си, отпи от чашата, драсна няколко последни резки и загаси фаса в пепелника.
- Това е...
Отиде до пресата. Намаза плаката с мастило, залепи листа и го прекара през пресата. Донесе го при нас и го подаде на Иван. Иван спря да свири. Аз подпрях банджото на стената и също се наредих да гледам. Пореден сблъсък на невъзможности и несъвместимости на едно място, но в безспорна смислова, макар и нелогична връзка; поредната житейска нереалност, намерила единственото си място в изкуството, пречупена през погледа и философията на човека, търсещ пътя към съвършенството, но намерил само своя в една болезнена реалност сред малкото разбиращи го.
Мълчахме. Радослав отиде в ъгъла при металната кофа, ползваше я за какво ли не. Щракна запалката. Плаката се сгърчи, сякаш от болка. Инстинктивно се опитах да се надигна, Иван ме хвана с ръка и с усилие ме задържа на мястото ми. Понечих да кажа нещо, но думите ми заседнаха. Мълчаливо догледах унищожаването на плаката и политането и в безкрайността на пространството и времето, побрало се в една проста кофа за боклук. С нея умряха многото въпроси и много от неказаното. Или пък останаха във вечността на съзнанието на трима?! Кой би могъл да знае това тогава?!
- Унищожи творбата си...- сърцето ми биеше до пръсване в непримиримостта със случващото се.
- Напротив... – Иван продължаваше да държи ръката ми. – Превърна я в уникат.
Радослав завъртя главата си към нас.
- Без повече компромиси... – усмихна се горчиво на нещо вътре в себе си.
Ръката на Иван, държаща единствения отпечатък от идеите, философията и труда на Радослав, потрепери. Стана, занесе графиката до работната маса и особено внимателно а постави на плота.
- Ти си... – недовърши изречението си. Нямаше нито нужните думи, нито смисъл да го прави. Стореното беше сторено.
Радослав тръсна глава.
- Стига глупости. Така трябва.
Отиде и взе хармониката, избърса я в ръкава.
- Иване, давай ритъма, ще я направим тази песен. Пацо – пипвай банджото...
Кънтри ритъма се изправи, в началото неуверено срещу натегнатата тишина, полека я пребори и я прогони. Банджото се включи с малко закъснение. Хармониката изви болезнена интродукция.

... The little red truck…
...
Прибирахме се с Иван в зимната вечер. Снегът заличаваше стъпките ни. Мълчахме.
- Болезнено е израстването понякога...
Иван не отговори веднага. Цигарата му просветна. Закашля се.
- Въпрос на компромиси...
...
От двадесет и пет години не съм пипал банджо. Не ми се връзва с темперамента този инструмент, а точно този компромис не искам да правя. И ме боли от всяко едно докосване до съвършенството,.. прекалено крехко е за мен.
___

В памет на Радослав Котларски, човекът.
2009’януари