Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЕЙДЖИНГ"

БЕЙДЖИНГ

Димитър Атанасов

е белетрист, драматург и журналист. Роден е на 23 септември 1953 г. в Силистра. Завършва българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Живее и работи в Пловдив. Дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив. Журналист на свободна практика. Негови творби са превеждани на немски, английски, френски, руски и сръбски езици. Автор на пиесите "Небесна кръчма" (1999), поставена през 2000 г. в драматичните театри в Пловдив и Силистра; "Зелено" (2000), поставена през 2002 г. в студентски театър "Алма Алтер", София; "Куче в банята" (2001), поставена през 2004 г. в Драматичен театър Пловдив; "Няма страшно" (2004); "Несклопено хоро" (2005); "Водното момче" (2006). Носител на: Националната награда "Южна пролет - 1989" - за дебютната книга "Пентакон"; награда от Националния конкурс за роман на ДИ "Хр. Г. Данов" (1990) - за романа "Тарпани".

 

БЕЙДЖИНГ


/откъс/

През илюминатора взе да се процежда дрезгавина. Поглеждам – под нас облаци. Виждат се, значи просветлява. А са минали едва три-четири часа, откакто излетяхме от Москва. Нещо времето не ми се връзва.
Беше очевидно, че изгревът настъпва.
От мрака под нас постепенно изплува необятно, мразовито, мъртво море - една сурова небесна Антарктида. Усещането за проникващ хлад ме накара да потръпна, по гърба ми пробягаха пронизващи, студени ежавици. След малко въздухът стана кристално чист, сякаш зазвъня. Пред взора ми се разкри безпределна и дълбока синева. Заклевам се, в този момент омайващо великият космос ме приласка. Примамливата безкрайност тъй властно ме притегли към себе си, имах чувството, че докосвам студената й красота.
От непрестанно струящата светлина взе да става по-топло. На изток лазурът се раздвижи, порозовя, заруменя. Изведнъж огнено цунами връхлетя насреща и подпали валмата на облаците. Мощният прилив гореща лава прииждаше, раздухваше огъня и превръщаше в безкрайна клада леденото море. Вълната приближаваше все по-застрашително. Разгарящият се пожар обагри облаците в пурпурно червено, гребените им запламтяха, а на ожарения хоризонт зейна огнената паст на небесната пещ.  Притворих очи, преди да ни погълне, а когато след миг ги отворих видях да изригва вулкана на слънцето.
Блясък и искри! Бликаща божествена светлина!
Лумна дъгата на изгрева, ослепителна в своето възхитително великолепие. Настъпи величаво, мощно спокойствие. Тържество на небесната  хармония. Благодат. Ликува не само душата, тялото до последната фибра ликува. Вълшебството е пълно.
Сега на земята птиците изпадат в еуфория от предчувствието за първите лъчи на слънцето. Обхваща ги някаква неистова радост. И аз тук, на 10000 метра височина, чувам песните им. Божествен, многогласен хор.
Раждането на деня - ето го триумфа на живота!
Да посрещнеш изгрева в небето, тъй близко до Бога, е изумително преживяване. След него се чувстваш благословен, възвисен и пречистен. Чувстваш се възроден.
А сега в България е два часа през нощта. Най-дълбокият, най-сладкият сън.
Боже, не знаят какво изпускат!
Утро е. Денят си тече. Пътниците щъкат из самолета. Пред тоалетните се извиват опашки. Стюардесите не смогват да сервират кафе и чай.
Там някъде долу е Улан Батор, столицата на Монголия.
Височината е 10048 метра. Температура на въздуха минус 58 градуса С. Скорост на самолета 887 км/ч. Пътували сме шест часа от Москва.
В средата на салона има огромен плазмен екран, който проследява полета на самолета върху земната карта в реално време. Екшънът прекъсва през 10-15 минути и вместо реклами по мониторите тече пълна информация за полета – височина, място в момента, температура на въздуха, местна температура, температура в Москва, температура в Пекин, скорост на летене, време от началото на полета до момента, оставащо време до края на полета, скорост на самолета и т.н.
Монголоидът пред мен продължава да е със спусната седалка, макар че отдавна не спи. Дано китайците не са така невъзпитани. Заслушвам се в разговора на двамата мъже пред нас и установявам, че говорят на руски език. Може би са от бившите азиатски републики. Това до голяма степен обяснява поведението му.
Този факт ме накара да се огледам. В нашия салон сред пасажерите преобладаваха лицата с монголоидни черти. Дръпнати очи, гарваново черни коси, само прави, изглеждат дори твърди. Забелязах китайка, която имаше онова, което естетите наричат чар. Бяла, нежна кожа, антрацитно проблясващи коси и любопитни очи, не бих казал дръпнати, грациозно фино тяло с всички женствени прелести, събуждащи мъжкия инстинкт. В нея нямаше нищо жълто и все пак притежаваше някаква азиатска екзотика. Може би китаянките са красиви жени?
Може би. Ще проверим...
Остават петнайсетина минути до края на полета. Стюардът най-после направи забележка на монголоида пред мен да си вдигне седалката. Той взе да обяснява нещо, стюардът вдигна седалката и тя пак падна в скута ми. Опита отново и пак не стана, след което се отказа.
    Монголоидът нямаше никаква вина. Просто седалката си е била развалена. Вероятно и на него, както и на мен, му е било дискомфортно. Това все пак е някакво утешение...
Кацнахме щастливо на летището в Бейдзин / чувах го в изговор и като Бейджинг, в превод от китайски значи Северна столица/ и докато вървяхме към въртящите се ленти с багажа, изпаднахме в захлас.
Всичко беше в мрамор. Под, стени, колони - разноцветен мрамор, разигран с много вкус, преливащ в различни фигури, които оживяват пространството и без да се набиват в очи те предразполагат да се наслаждаваш. Още не знаехме, че от първата до последната стъпка в Китай навсякъде ще ни съпътства изобилие от мрамор, цветно стъкло и масивно червено дърво – в хотели, обществени и административни сгради, магазини, офиси и т.н. Китайците вероятно познават фазера и талашитовите плоскости, ала със сигурност не ги признават. Всичко се прави така, че да служи не с години, а с векове. Всичко излъчва монолитност.
Като архитектура летището е нещо изключително – модерна конструкция с високи сводести тавани, обтегаеми стоманени въжета и много, много  въздух. Приемаш го по-скоро като художествена инсталация или изложбена палата за модерно изкуство. В огромните зали се виждат стенописи, скулптури,  ансамблови пластики, но те не са подредени като за изложба, а са част от интериора, който те кара да се чувстваш уютно. Ескалатори има навсякъде, включително и хоризонтално движещи се лентови транспортьори на равнището на пода, за да не вървиш пеша, ако си с повечко багаж.
Следващото нещо, което впечатлява, е чистотата. Всичко е излъскано до блясък и изглежда ново, сякаш недокосвано даже с поглед. И е направено специално за теб - да го употребиш или ползваш за пръв път. Не можеш да видиш фас или хартийка, хвърлена дъвка, опаковка или каквото и да е друго.
Посрещнаха ни Лиу Сянпин, /т.н. Саша/ – завеждащ международния отдел на Съюза на китайските писатели /СКП/ и преводачката Валя. И двамата са учили в Москва, поради което имат и руски имена. Впрочем навсякъде нашите преводачи, всички с руски език, имаха и руски имена, които или сами си бяха избрали, или са ги получили по време на следването си в Русия.
Саша е добре сложен, среден на ръст, около четиридесетте, с черна коса и широки скули, с надделяващи азиатски черти. От първата до последната минута, когато се разделихме в Шанхай, той беше неотлъчно с нас, винаги приветлив и усмихнат, готов да изпълни всеки наш каприз, макар че на пръв поглед изглеждаше по-скоро строг и затворен. Мисля, че станахме приятели още в първите дни, докато пребивавахме в китайската столица.
Преводачката Валя определено излъчваше симпатия, беше миньонче със светла кожа, красиво лице и седефено ласкав глас. Изглеждаше на не повече от двайсетина, а няколко дни по-късно с изненада научихме, че е на трийсет и две и има дете на шест години. Впрочем, като се замисля, струва ми се не видях дебели хора в Китай, а на китаянките никак не им липсва женственост.  
Пътуваме с осем местен микробус, който щеше да е постоянно на наше разположение.
В Пловдив, няколко дни преди да замина, бяхме с доц. Владимир Янев, сексолога д-р Златко Илиев, белетриста Димил Стоилов, поета Сашо Серафимов и други в “Месото” – заведение до университета, бивш месарски магазин. Всъщност заведенията около и в университета са все с колоритни имена, другото популярно такова е “Дупката” например, понеже е в мазето, а барчето пред входа е “Коневръза”. Като разбра, че ще пътувам за Поднебесната, Доктора попита:
- Нали знаеш китайците как си кръщават децата?
- Как?
- Вземат една тенекия, отиват в свещената планина и я пускат по чукарите надолу. Цзън Цзян Мин, Тин Ман Чен и т.н., каквото се получи.
Много смешно. Аналогичен случай с китайската кухня – на тази тема съм чувал какви ли не измишльотини...
Не знаех, че и за мен ще пускат тенекия...
И ето сега, докато пътуваме за Пекин, Никола Инджов съвсем сериозно каза:
- Колеги, имаме трудни имена, нашите домакини не могат да ги произнасят. Трябва да си измислим китайски. Аз вече съм си избрал, моето е Ни Ин Джоу.
Виж го ти  дипломата, за всичко е помислил!
- Аз съм лесен – обади се Джеки. – Моето е Ва Ген Щейн.
И той се уреди.
- Аз не мога да измисля – вдига безпомощно рамене Петко Братинов.
- Твоето може да е Пе Тин – намесих се. - Чуй как звучи само: поетът Пе Тин!
На Петко помогнах, а на себе си не мога. Ще остана некръстен. Не е на добре, тюхках се. Как ли не превъртах името си, как ли не го разделях и съчетавах, нищо не ми допадна.
Тогава Джеки пусна един виц.
- Баща и син щели да заминават за Китай. Трябвало да си измислят имена за там и бащата казал: “Ти си лесен, сине, понеже си лентяй, ще се казваш Лен Тяй.” А синът отвърнал: “И ти си лесен, тате, понеже те изгониха от работа, ще се казваш Вън Дърт Пън.”
И предложи да се казвам Май На. Понеже съм от Пловдив.
Малко женско ми се стори, затуй не се възрадвах особено. Но пък се сетих за един друг виц.
Вълкът, зайчето и хамстерът решили да отидат в Китай. Обаче и те като нас трябвало да си измислят китайски имена. “Аз ще се казвам Вуй” - решил вълкът. “Тогава аз ще се казвам Зуй” - обадило се зайчето. “За мен не остана голям избор...” - тъжно казал хамстерът.
За мен май също не остана.
- Измислих! – ликуващ извиках по някое време. Другите вече бяха забравили за какво говорехме. – Ще се казвам Ми Тан! Митко от династията Тан.
- Браво, много добре звучи – похвали ме Пе Тин.
- Не е лошо – произнесе се и Ва Ген Щейн.
- Нали? Атанасов идва от старогръцки и означава безсмъртен. Тан също е голяма, вече обезсмъртена династия – опитах се да мотивирам новото си име.
- Защо не? Нека поне един от нас да носи императорско име – засмя се Ин Джоу.
Получил одобрението им, аз най-после мирясах и се успокоих.
Вече като нов човек - Ми Тан, се загледах в екзотичния ландшафт наоколо.
Движението по магистралата до Пекин не е особено натоварено. Личи си, че  полагат изключителни грижи за озеленяването. Всичко е чисто и поддържано. С навлизането в Пекин правят впечатление модерните небостъргачи, а също и многобройните стрели на кулокранове – твърде начесто се строяха нови комплекси - по 7-8 блока с различна архитектура, от по 30-40-50 етажа и нагоре. По улиците се движат западни коли, лицензно производство. В Китай почти всички световни марки автомобили се произвеждат по лиценз – видяхме волво, мерцедес, ситроен, пежо, фолксваген… Освен това имат и собствено автомобилостроене. Както по-късно разбрах, предстои да внасят в България китайски автомобили на цени от 3000 до 7000 евро. Направо не знам как ще стане и дали ще го допуснат, но звучи много примамливо. Тяхната икономика никак не съм сигурен дали има нещо общо с нахлулите като скакалци у нас търговци с евтини и непретенциозни стоки за един лев. В скоби само ще кажа, че такива в Китай аз не видях.


* Откъс от готовата за печат книга „Полъх на ветрило”, ИК „Български писател”

Димитър Атанасов /вляво/

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево