Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: РАКУРСИ И ЕТЮДИ"

РАКУРСИ И ЕТЮДИ

Драгомил Георгиев

Проблемът за провинцията и изкуството е стар като света, но това го прави актуален и динамичен, богат за различни ъгли за интерпретация и откровения. Столицата винаги съсредоточава политическия и банковия, финансовия и стопанския ресурс, особено в нашите бивши страни на социалистическия лагер. Обратното, провинцията и тогава бе позабравена и със затихващи функции. Като реакция в последните години се направиха опити за сайтове и списания само за автори от извън столичните селища. Не е необходимо такова противопоставяне и нагнетяване на напрежението, особено в областта на културата.
Далеч по-ниският стандарт на живот в малките селища доведе до затваряне на читалища и самодейни състави, до пустота и замразяване на всеки опит за пробуждане на човешката жажда за духовност и за творчество. И все пак, провинцията като друга среда и атмосфера, като запазени морални ценности и добродетели е средата за изригването на талантите и дарбите на Камен Донев и Мариус Куркински в театъра и киното.
Да се насочим върху проблемите на литературата и културния живот в Добруджа и в град Добрич. Процесите, които ще очертаем, вероятно ще отразят това, което се случва в много региони на България, в Европа и света. Стремежът ни е да запазим традициите на Йордан Йовков и Дора Габе, на Ивайло Петров и Петър Славински в търсенето на другото, особеното и различното в човека като индивидуалност и самобитност, за да го вградим в творбите чрез естетическото.
Националната проза на новия 21 век влиза вече по-задълбочено в световете на психологизацията в мисленето и поведението на човека, в неговите съмнения, драми и тревоги, в търсенето на себапа или в преодоляването на байганьовщината вън и вътре в себе си. В разказите на Красимир Бачков и Ангел Веселинов, в повестите и романите на Тихомир Димитров, Галин Никифоров, Мариан Желев, Веселин Игнатов, Драгни Драгнев, Рада Въртунинска, Пенчо Иванов, Пламен Лакеров, Георги Колев и др. човекът познава света и другите, самоопознава се в конфликтите с живота и съдбата. Преодоляването на изпитанията и препятствията е пътят на пробуждането на индивидуалността и извисяване на духа.
В романа „Душа на заем” на Тихомир Димитров върху структурата на кинематографичното сюжетиране младият разказвач разглежда съдбата на четиримата герои-Хелге от Малмьо, Хитоми от Токио, Хасим от Кайро и Алексей от Санкт Петербург, които попадат в клопката на българина Уинстън-Виктор Иванов. Характерите са драматични и катастрофични, поставени са на изпитания моралните ценности в нашия глобализиран свят. Всеки от персонажите е изправен пред съдбовен морален избор, но в един кибернетичен, информационен мегасвят на парите и рухването на вековните ценности. На другия полюс са героите на Красимир Бачков - шофьори и роми, чиновници, учители и средношколци, проститутки и полицаи, които като персонажите на Йовков и Елин Пелин, на Ивайло Петров и Николай Хайтов са витални и жилави в отстояването на правото да живееш по законите на истината и доброто, на любовта и състраданието. Тези деца на майката земя, на ширналата се равнина и на морето се стремят към победата над лъжата и дребнавостта, които изсушават и опустошават душите ни. Сред обе-
щаващите разказвачи са Пенчо Иванов с дебютната си книга „ Два казуса и много съдби.” и Пламен Лакеров със сборника под печат „Нюанси от различното”. В най-силните текстове на Пламен е постигната дълбока връзка между магията на реалния живот и художествената фикция, широко са загребани герои, сюжети, мечти и преживявания от ежедневието на нашия съвременник на прехода на двата века. Човекът и човешкото в прозата за Добруджа са уловени в дълбоките пластове на душата като самота и устременост към другия до тебе, за да се стигне до общуването и любовта. Нашето съвремие се характеризира с криза на доверието, на комуникацията и общуването. Писателят е този, който чрез героите и книгите си илюстрира силата на нашата същност на белия свят, или както
казва Петър Дънов:” Задачата на всеки човек е да се проникне от любовта и да знае, че в него се крие възможността да обича всички”/ Дънов, П., Божествените условия, Избрани беседи,1992,с.15 /. В тази посока като мечтан модел за човешкото ще се насочи добрият разказвач от Добруджа, България и света и тогава героите му ще имат магнетична сила да пробуждат енергии и да вървят по пътя към познанието и самопознанието, на извисяването на духа си.
В последните двадесет години най-много книги бяха публикувани в областта на лириката. Книжният пазар се наводни със стихосбирки, понеже се отпуши дълго запечатаната бутилка и излезе духът на много творци от села и паланки. Всеки се почувства готов да издава книга след книга и да се увековечава чрез голямата и проверена сила през вековете – на Словото. Вече има тенденция да се издават по две-три стихосбирки на година, без да се търсят редактори и консултанти. Тази припряност все още е налице и читателят трудно се ориентира в пъстрите и често пъти доста луксозни, скъпи издания, в които за жалост са малко стойностните текстове, които да те хващат за гърлото и да искаш да извикаш като нов Колумб:”Еврика!”
Сред стойностните поети и книги се открояват Камелия Кондова с най-новата си стихосбирка „ Малки смърти или любовна лирика”, Иван Атанасов с „Бодливата роза” и „Бунтовната вода”, Елка Няголова с „Белият влак” и „ Писма от/до брега”, Генчо Златев със „Завещанието” и „Един Пегас, двама ездачи”, Петранка Божкова, Сашо Серафимов с „Врата на хоризонта” и „Синият поглед на дърво-
то”, Александър Белчев с „Тъмни тайни”, мога да добавя още текстовете на Красимира Обретенова, Уляна Андреенко, Веселина Атанасова, Ирина Янкова, Генка Петрова, Събка Митева, Драгни Драгнев, Керанка Далакманска и други лирически гласове. Това са поети със самобитни светове и стилове. Те са в годините на зрелостта и на високия критерий, на безпощадната самовзискателност и на мъчителното „пътуване към себе си”/Блага Димитрова/, за да минеш през божествената „дъга в олтарите”/Веселина Атанасова/.
Великият Яворов отвори световете на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”/„Маска“/ и сто години по-късно не затихва това мъчително терзание пред бездните на далечното и непознатото, което е повече вътре в душИте ни. Героинята на Камелия Кондова улавя новата сетивност на българката в нашето безвремие: ”неприлично е чак да съм цяла”. Продължава този пейояворовски разговор и размисъл с ангелското и демонското, което увеличава до безкрайност вътрешните пространства на това нестихващо пътуване”из себе си наскитана.” Българката е отдавна европейка най-вече с интензитета на преживяното, на търсачеството и жаждата за истинско, достойно живеене и справедливост. Библейските притчи и герои са вплетени в нови и актуални сюжети и драми – Мария Магдалена, Спасителя и апостолите са в нашия съвременен свят на „трънливото” сред „цвете и троскот.” Ражда се мъчителна и изстрадана вяра на доброволното отказване от „можех да ти бъда и принцеса”, за да се стигне до „не искам да съм гробище” и още „нека не е любов, нека е нещо единствено,” а това предполага човешката способност да събираш „светлина от всяка жива рана.”
Скоро разговаряхме с поета и литературния критик Марин Георгиев по темата за универсалното в съвременната българска поезия, така че за ценителите на философските гмурвания дълбоко в бездните на душата на българина и човека на 21 век стихосбирката на Камелия Кондова е наистина такъв „дневник за изгаряне” /Любомир Левчев/.
Поетесата Елка Няголова в последните си поетически книги разтваря своя свят към Словото като „парола”, която събратята и посестримите по душа обичат да произнасят, защото това ги обединява и те се чувстват спасени и силни в единението на душите. „Белият влак” на Ели поражда асоциации за Вазовия Дядо Йоцо, който в тази крилата птица усеща прогреса, а при поетесата във „вагоните” са мислите, емоциите и митовете за „белите ризи” и „нощта на мравките”, за спомените от Камен бряг, но и за „ден преди потопа.” В „Писма от/до брега” познатото от предходните поетически откровения е поставено в ракурсите на осмислянето на пространствата за брега и морето, за земята и небето, зА човека и другите. Писмото от традицията на сантиментализма и Просвещението при Ели е в изпитанията или в преодоляването на разстоянията между Аз, Ти и Другия, между Аз и второто-Аз в душите ни. Посланията на текстовете са зов за повече топлота и нежност, красота и доброто, защото само така сме истински и достойни да закриляме „гнездата”, които градим и съхраняваме през целия си живот като крепост на истинската ни същност.
Традицията на народната песен и родовото като свят на спомените и детството, на генната ни памет и подсъзнание са „кладенец” и „извор” за жива вода за Петранка Божкова в „Думи по пътя”. Майката и бащата, селската къща с цветята и кладенецът, с прашните пътища и плодородната добруджанска земя са препратки към библейската „райска градина”. Националните ни герои и родната история прерастват в „уроци”, които всеки от нас преповтаря, но тревожно осъзнава, че нещо скъпо и ценно губим, защото бездуховното време, в което живеем, изсушава и озлобява душите ни. Тази тревога прави текстовете на Божкова с още по-трагични и неспокойни прозрения. Намалява в тях светлината и все по-сгъстени са облаците над делника ни. И все пак тя открива крехката надежда в заветите на предшествениците, в жилавостта и виталността на българския корен.
В последната година нови стихове на четенията представят Веселина Атанасова и Уляна Андреенко, Събка Митева и Красимира Обретенова, Валентина Добринчева и Надежда Карапанчева, в които се прави заявка за бъдещи нови книги с размисли и откровения за времето и човека, за света и за България в новия 21 век. Генчо Златев и Драгни Драгнев, Иван Атанасов и Сашо Серафимов написаха
книгите на своята творческа зрялост и човешко неспокойствие. Генчо и Драгни са поети с орфическа песенност и музикалност на класическия стих. При тях се стига до красотата и богатството на стиха, но и двамата ценят тайнството на познанието, на коренотърсачеството и общуването с магическата сила на добруджанската земя като митове и легенди, като исторически личности и герои от близкото минало. Техен естетически контрапункт са Иван Атанасов и Сашо Серафимов с влечението към свободния стих с „навъсените и къси стихове”/ Никола Вапцаров / и с „оварваряването”/ Гео Милев /. Двамата имат болезнени сетива и извисяват високо глас срещу грозното ограбване на душите ни в бездуховното ни съвремие. Героите им мъчително търсят красотата и доброто, но добродетелите са прогонени съдбовно от живота ни и стават все по-мрачни обобщенията за настоящето и бъдещето, което ни очаква. Критиката стига до крайна сатира при Иван Атанасов, а при Сашо Серафимов гласът проскърцва по мъжки гневно и сърдито, но достойно и тъжно. Артистичност, автобиографичност и препратки към виденията от световете на спомените ще открием в новите поетически книги на Сашо Серафимов, в които градът, махалата и домът са топосите на самопознанието, но и на познанието, за да се стигне до пространствата и обемите на обществото и света, а оттам зигзагите пак се завръщат към раковината на душата. В последните стихове на Александър Белчев продължава навлизането в бездните на непознатото, но и на делника, който става все по-труден и се превръща в изпитания на емоциите и чувствата, но и на белите и черните и бобени зрънца от чорбата на отец Сисой от „Под манастирската лоза„ на приказника на Шоплука Елин Пелин. Очаквам от него интересни превъплъщения и откровения, защото Сашо Белчев е творец на изненадите и на неочакваните гмуркания най-вече в универсалната тема за любовта и сложните сюжети около това велико тайнство, което е винаги младо и старо, ново и старо като Дървото на Живота и на Познанието.
За жалост сред нашите творци и приятели не се появи съвременна българска драма като „Църква за вълци” на Петър Анастасов, но поне нашият добрички театър с тази пиеса напълни залите и постановката прехвърли петдесет представления, което е успех дори и за нашия театрален град, за когото всеки гастрол е празник за душата на жадния за красота и доброта добруджанец. Българският театър има потребност от ярки и силни пиеси, които могат да излязат и от перото на такива добри разказвачи като Красимир Бачков, Ангел Веселинов, Галин
Никифоров, Тихомир Димитров, Пенчо Иванов. Толкова ми се иска да се роди силна българска пиеса от тези автори, в които има влечение към драматичното
и драматургичното като конфликтност и силни характери.
Провинцията не е толкова консервативност и изостаналост, затвореност и изолираност, тя е начин на живот, условия за творчество и за духовност. Вярно е, че стандартът на живот е далеч по-нисък, но тя има своята магия, която е в запазеното приятелство, в желанието да подадеш ръка и да повярваш безрезервно на своя събрат по перо и по терзания на душата. Кметът на Каварна Цонко Цонев доказа, че малкият градец може да се превърне в столица на духа, на позитивното и на място от бъдещето. Това не е малко, за да повярваме в бъдещето на Добруджа и на България, тази земя на „мъртвите поети”, които са отдавна памет и „парола” на общата ни кръвна група на неспокойните гласове и съвести.

Корморани; снимка: Недко Недков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево