Тихомир Димитров е издал романите „Справедливост за всички”, ИК. ЛИК, С. 2007  И „Душа назаем”, фонд. КОМ, С. 2008
Публикува в сп.”Мениджър”, сп.”Клуб М”,  сп.”Аз жената”, сп.”Селф Хелп”, сп.”Одисей”, сп.”ИнфоБългария”, сп.”Програмата”, в-к „Капитал” и други печатни медии. Поддържа един от най-четените български блог за лично творчество в интернет.

- Сън. Всичко, от което се нуждаете, е сън! – заключи лекарят.
Пламен го погледна изпитателно:
- Само това?
- Кажете ми, от колко години не сте почивали като хората? Кога за последно спахте повече от осем часа?
Пламен се замисли…
Десет години. Три хиляди, шестотин и петдесет дни. Това беше правилният отговор.
Трудно отделяше повече от четири часа на денонощие за себе си, но дори в тези кратки моменти на уединение – в самолета или на задната седалка на лимузината, той рядко успяваше да заспи. Непрекъснатите пътувания, разговорите по телефона, постоянната ангажираност с работата, всичко това го вадеше от равновесие и не му даваше покой. Гълташе цяла шепа анти-депресанти и пак не можеше да се отпусне напълно.
Четири часа вътрене в леглото трудно могат да се нарекат сън. После отново започваха срещите, плановете, графиците, полетите, крайните срокове, вършеше десет неща едновременно…
- Кога за последно спахте повече от осем часа? - лекарят повтори въпроса си.
- Вече не помня! – сопна се Пламен:
- Но, кажете ми, как да заспя, като първо – нямам време и второ – дори хапчетата, които ми предписвате, вече не действат?
Лекарят се намръщи. Отвори медицинския картон и зачете на глас резултатите от пълния преглед, който беше изписал на Пламен преди седмица.
- Нищо не разбирам на латински!
- И не е необходимо. Скоро няма да има нужда да разбирате от каквото и да било, защото ще сте мъртъв! Доста процеси в организма ви са обезпокояващи. Ако продължавате да изтощавате тялото и психиката си по този начин, най-добре си подгответе завещание. Не знам колко ще издържите, преди да се появят симптомите на някое фатално заболяване. А може и внезапно да получите инфаркт. Тогава някой друг ще се възползва от всичко, което сте постигнали с тежък труд, а вие ще си отидете ей така – от глупост!
- Може би сте прав, - тонът на Пламен поомекна, - кажете ми какво да направя, докторе?
- Имате нужда от минимум три месеца активно лечение и релаксация. Ще ви изпратя на санаториум: тишина, спокойствие и лека храна, както се казва. Никакви медикаменти. Измислете си хоби. Занимвайте се само с неща, които ви доставят удоволствие, но не ви натоварват. Някакъв лек спорт, може би. Тялото само ще се погрижи за себе си, стига да му дадете възможност.
- Три месеца? Това е абсурд! Знаете ли какво ще стане с бизнеса ми, ако отсъствам три месеца? Тези кучета ще опропастят всичко, което съм градил с години. Графикът ми е претоварен, не мога да отделя повече от десет дни. Това е абсолютният максимум.
- Десет дни са за предпочитане пред нула.
Очевдино лекарят също беше готов на компромиси. Не искаше да загуби богатия си пациент заради неговата твърдоглавост. Предписа му хомеопатично лечение и набор от билки за чай. С авторитетен тон обясни как точно се приготвя чая, колко е важно лекарствата да се взимат на строго определени интервали от време. Не че имаше значение. Трудно се доверяваше на алтернативната медицина, но знаеше от личен опит, че по-важното е пациентът да повярва в лечението, отколкото лекарят.

Майбахът се тътреше във вечерния трафик. Дългата верига от червени стопове само привидно изглеждаше спокойнa. Oт всички посоки долитаха клаксони, сирени, псувни на изнервени шофьори. Чуваше се музика от радиото, въртене на гуми, форсиране на двигатели. Вътре беше тихо. Потънал в бежовата тапицерия, Пламен гледаше бизнес блока по новините. Или поне се преструваше, че го гледа. Съзнанието му блуждаеше другаде. Разсъждаваше върху цената на успеха.
Ето, преди десет години нямаше нищо. Едва успяваше да събере достатъчно, за да плати наема на мизерната си квартира. Сега притежаваше цял луксозен квартал. Беше го издигнал сам, а строителството представляваше малка част от дейността на мощния му холдинг. Жена му отдавна не се интересуваше от него. Вълнуваха я само парите му. Живееха отделно, дори не си говореха вече. Носеха се слухове, че има млад любовник, но той и пет пари не даваше за нея. Всъщност, даваше й точно петдесет хиляди на седмица, за да го остави на мира. Един развод би го разорил, тъй като натрупа състоянието си след сватбата и тя прекалено добре знаеше това. Нямаха деца и единственото, което го интересуваше на този свят, беше работата.
Колелото на успеха се завъртя прекално бързо. Всяка възможност отваряше по няколко нови и това го изпълваше с еуфория. Обичаше чувството на власт и сигурност, допадаше му свободата да не мисли повече за разходите, увличаше го собствената му предприемчивост, възхищаваше се на ловкостта, с която умееше да сключва сделки. Харесваше лукса и се забавляваше от мащаба на работата си. Действаше с размах.
Покрай всичко това съвсем неусетно остана без приятели. Някои безуспешно се опитаха да го използват, други откъснаха мизерно парченце от баницата и буквално изчезнаха от живота му. Трети го намразиха от завист. Остана му само Антоан. Познавха се от малки. Антоан беше единственият човек, на когото можеше да се довери. За съжаление, приятелят му не споделяше любовта към успеха. Беше беден като мишка. Отказваше всякаква помощ и продължаваше да съществува в добре познатата мизерия от общото им минало, сякаш парите нямаха никакво значение.
Майбахът потъна в подземния паркинг на мезонета. Шофьорът слезе и отвори вратата. Пламен го информира, че през следващите десет дни няма да се нуждае от услугие му.
Прибра се в комфортния апартамент на последния етаж, взе си бърз душ и влезе в домашния кабинет, за да уреди подробностите около предстоящия десетдневен отпуск. Пренасочи срещите, отложи ангажиментите и отмени всички пътувания. Реши да даде шанс на онзи напорист младок – Божидар, който от няколко години се натягаше за поста заместник-изпълнителен директор. Изненадващото му отсъствие беше чудесна възможност да го изпита. Щеше да остави ръководството на целия холдинг в ръцете му. Ясно и категорично му заяви по телефона, че от резултатите зависи дали ще го направи богат или ще го изрита на улицата като мръсно куче.
Няколко разговора по-късно беше готов. Доволен от свършената работа, Пламен качи краката си върху бюрото и се отпусна в масивното кресло. Тази вечер, за разлика от всички други, най-после щеше да се наспи. Утре щеше да излезе рано на пазар, да се разходи пеш из града и да купи някакъв подарък за рожденния ден на Антоан, който предстоеше след два дни. Трябваше да си вземе някакви обикновени дрехи, за да не се набива на очи сред простолюдието. Щеше да носи евтин алкохол на партито, както правеше винаги, когато гостуваше на приятеля си, за да не го поставя в неудобно положение.
Цялата тази работа го караше да се чувства зле, но нямаше друг начин да поддържат връзка. Антоан категорично отказваше да стъпи в шикозното жилище на Пламен. Луксът го комплексираше. „Какво пък толкова. Аз мога да живея по неговия начин, а той дори не подозира какво е да живееш по моя.”
Широка прозявка разчекна лицето му. Стенният часовник показваше точно девет. «Господи, колко съм уморен». Пламен нагласи алармата на мобилния си телефон за девет сутринта. Обикновено ставаше в четири и половина. Отвори чекмеджето и по навик посегна към аптечката с успокоителните. Ядоса се на себе си, грабна шишенцата и изсипа съдържанието им в тоалетната. Половин час по-късно спеше като бебе върху копринените чаршафи в огромната си спалня.

Отвори очи в девет без пет. За пореден път се учуди на способността на съзнанието му да го буди точно пет минути, преди да се задейства алармата. Чувстваше се много…замисли се каква дума да избере…различно тази сутрин. Да, най-правилната дума беше различно. Стана, изми си зъбите и изчезна навън. Махна на първото такси. Заповяда на шофьора да го закара до центъра.
Разхождаше се из улиците, между тълпите от хора. Беше му странно да е сам и пеша – навън, по това време на деня, когато всички работят. Странно и приятно. Мозъкът му все още се намираше в онова полубудно състояние, което продължава дълго, aко си спал продължително време.
«Трябва ми силно кафе» - помисли си Пламен, купи вестник и седна в най-близкото кафене. От всичко друго можеше да се лиши по време на отпуската, но не и от новини.
Каква беше изненадата му само, когато видя датата на вестника. Вместо 13-ти, там пишеше 14-ти. «Възможно ли е това?» Спомни си за онзи стар сериал, «…как му беше името, «Утрешен вестник», точно така!». Имаше само два варианта: да е спал 36 часа или да държи утрешния вестник в ръце. Второто, разбира се, беше абсурдно, но онова странно усещане някак му подсказваше, че всичко е възможно.
Сервитьорката пристигна с тефтер и химикал в ръка.
- Извинявам се много, госпожице, знам, че ще прозвуча като идиот, но бихте ли ми казали коя дата сме днес?
- Защо не погледнете във вестника?
- Именно за това питам, тук датата е сгрешена.
«Сигурно вече ме мисли за луд»
- Днес сме 14-ти, господине, - заяви момичето с равнодушен тон. Разни чичковци в костюми и друг път се бяха опитвали да я заговарят по «оригинален» начин. «Какво ли не измислят вече!»
- Ще желаете ли нещо за пиене?
- О, да, - сепна се Пламен, - двойно дълго кафе, без захар и сметана, благодаря! И, съжалявам за безпокойството…
- Няма проблеми, - сервитьорката се врътна на пети и отиде да изпълнява поръчката.
«Четиринайсти! Това значи, че съм спал цели 36 часа и днес е рожденният ден на Антоан. Трябва да му измисля някакъв евтин подарък! Докторът се оказа прав, явно наистина се преуморявам».
Пламен изсърба кафето на две глътки и излезе от заведението. Задимената обстановка го подтискаше. Имаше нужда от чист въздух и да си поговори с някой нормален човек, за да се оттърве от странното чувство за нереалност, което продължаваше да го преследва, въпреки че беше изпил обичайната си ударна доза кафе, която винаги успяваше да го разсъни.
Модното ателие се намираше съвсем наблизо. Редовно поръчваше да му шият нови костюми. Дори нямаше нужда от тях, но изпитваше симпатии към продавачката. Харесваше му да си бъбри с нея и дори възнамеряваше да я покани на вечеря в най-скоро време. «Всъщност, ето го правилният момент. Отпуската е чудесен повод да започнеш отново да излизаш с жени!» - каза си Пламен и се запъти към бутика.
Зави зад ъгъла и се приготви да види най-голямата си гордост – огромният рекламен билборд на застрахователната му компания, който се извисяваше над най-оживеното кръстовище в града. Вдигна поглед с усмивка и…мегабордът го нямаше. Инстинктивно напипа телефона във вътрешния си джоб. Щеше да откъсне главата на Божидар за такова нещо! Рекламата му струваше цяло състояние. Да не говорим какво щеше да  направи с онези колеленца от агенцията!
Извади телефона и размисли: «Какво пък толкова. После ще се занимавам с тях! Като си почина. Обещах си да не мисля за работа през следващие десет дни! Ако не си оправят грешката сами, ще ги доведа до просешка тояга!» Пламен винаги си спазваше обещанията. Запъти се към ателието на отсрещния тротоар.
- Добър ден, Стела днес на работа ли е?
- Стела? Нямаме служител с такова име! – сопна се продавачката.
- Е, как така? От няколко месеца все тя ме обслужва.
- Явно е станала  грешка, защото аз работя тук вече 6 години и не познавам никаква Стела. Сигурен ли сте, че не бъркате магазина?
- Абсолютно съм сигурен!
- Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна! Желаете ли нещо друго? Риза, панталон? Имаме много добри отстъпки за пролетната…
«Уфф, кога най-после ще се научат да се държат нормално с клиентите?» - той напусна помещението ядосан, без да изчака продавачката да се доизкаже. Убеден беше, че го будалкат нещо. «Е, не са попаднали на правилния човек!» Извади мобилния и набра собственичката на веригата. Трябваше да узнае истината! «Временно нямате достъп до този номер.» Пробва оше веднъж. «Временно нямате достъп до този номер»
«Какво, по дяволите!»
Реши да не се занимава повече. Искаше да си почине, а не да участва в глупави интриги. Веднага след рожденния ден на Антоан заминаваше за морето! Имаше вила на самия бряг, в която никога не беше стъпвал. Щеше да прекара остатъка от ваканцията в уединение. Щеше да чете книга. Да се разхожда бос по пясъка. «Нека му мислят всички некадърници, когато се върна освежен и зареден с нови сили!»
Докато обикаляше по магазините в търсене на  евтини дрехи за вечерта, евтин подарък и евтин алкохол, няколко странни неща му направиха впечатление: минаваше по тези улици всеки ден с лимузината, познаваше ги много добре. Част от сградите бяха променени до неузнаваемост. Някои дори липсваха. Възможно ли е да са свършили толкова много работа само за два дни? «Човек трябва да внимава да не си проспи живота» - помисли Пламен и се усмихна.

Пътуваше с таксито към вкъщи, за да вземе душ, да се преоблече и да се приготви за рожденния ден. Виеше му се свят и главата леко го наболяваше. Чувстваше се неестествено, усещането го преследваше през целия ден.
Замисли се за Антоан и за неподходящата среда, в която беше попаднал този човек. Не можеше да понася приятелите му, нито пък жена му. Това бяха празни хора, които предпочитаха да пропиляват дните си в пушене на марихуана, в слушане на музика и в писане на стихове, които едва ли някой някога щеше да прочете, вместо да се вземат в ръце и да направят нещо, да променят живота си към по-добро.
Бачкаха скапана работа срещу унизително заплащане и живееха в свят на мечти. Пламен обичаше Антоан като роден брат, но всичките му опити да го измъкне от посредствеността, да му даде начален тласък в живота, се оказваха напразни. Дали от гордост, дали от криворазбрана скромност, единственият му приятел отказваше дори парите, които му предлагаше, за да издаде стихосбирката си и творчеството му най-после да види бял свят.
Таксито спря пред луксозния мезонет, който се простираше на 2500 квадрата в покрайнините на града. Шофьорът получи щедър бакшиш и с мръсна газ потегли в обратна посока. Пламен пъхна ключа в бравата на металната порта, но не можа да отключи. Въртеше ту наляво ту надясно - нищо. От двора зад високата врата се разнесе кучешки лай. «Какво става тук, по дяволите!» - той презираше кучетата. Мразеше домашните любимци. «Нима пазачът си е позволил да домъкне помияр в градината ми, без дори да попита?» Започна да рита желязната порта и с всички сили да крещи:
- Отворете! Чувате ли какво ви казвам? Отворете веднага и приберете кучето, ако не искате да го застреля лично!
Лаят ставаше все по-заплашителен. Животното ръмжеше и тракаше с челюсти. Охранителната камера безшумно се наведе надолу. Радиото изпращя:
- Говори охраната! Това е частен имот! Ако не напуснете веднага, ще повикам полиция! Ако се опитате да влезете още веднъж, ще насъскам кучето срещу вас! Имаме оръжие и сме готови да го използваме!
Пламен се отдръпна стъписан. Не познаваше този глас. Това не беше неговата охрана! Дори мезонетът изглеждаше някак…променен. Приличаше на неговия, но ако се загледаше в детайлите, можеше да различи доста несъответствия.
Зад оградата се приближаваха стъпки. Чу дрънчене на ключове. Сипеха се псувни и люти закани по негов адрес. Кучето съвсем побесня. Всеки момент вратата щеше да се отвори и звярът щеше да го разкъса на парчета! Тази мисъл го стресна като удар с мокър парцал през лицето и го накара си плюе на петите.
Бягаше с всички сили, без да поглежда назад. Молеше се единствено да не пуснат кучето след него. Изхвърли пазарските торби, за да не му пречат. Спря едва след няколко стотин метра, когато вече не можеше да си поеме дъх. Погледна назад. Нямаше никой. В новопостроения квартал цареше гробна тишина. Краката му бяха потънали в кал. Стигна до големия булевард, който водеше към центъра и махна на първото преминаващо такси.

Огромният панелен блок, в който живееше най-добрият му приятел беше изчезнал. На негово място имаше строителен изкоп, а в изкопа машини и хора поставяха основите на нова сграда.
Набра номера на Антоан. Вдигна някакъв дядка, който му се развика, че не познава такъв човек. Опита отново. Дядката директно го напсува и затвори.
“Поща” - сети се Пламен – “наблизо има поща!” Беше прекарал детството си в този квартал, познаваше го добре. Докато тичаше към пощата не спираше да се удивлява – улиците бяха същите, дори някои от старите заведения пазеха табелите си, но всичко друго беше различно. Чисто нови блокове се издигаха на мястото на старите панелки. Нямаше я градинката с пейките, на която за пръв път целуна момиче като тийнейджър…Та нали само преди седмица от общината му бяха забранили да купи терена?! А някой вече строеше… Поне пощата си беше на мястото.
Пламен влезе, отвори телефонния указател и откри номера на майката на Антоан. Тя беше единственият човек със стационарен телефон, когото познава. Тайно й помагаше да си купува лекарства и й изпращаше пари, без знанието на сина й. Обичаше я още от времето, когато вареше лютеница, мажеше тлъсти филии за него и за Антоан и с любов ги наблюдаваше как си играят с другите деца пред блока.
Свободен сигнал. Сърцето му биеше лудо. Тууут…..тууут…..тууут.
- Ало?
„Това е нейният глас!”
- Лельо Данче, ти ли си?
- Пламене, здравей, моето момче, как си? Откога не си се обаждал!
- Лельо Данче, видяхме се само преди два дни! Нали те попитах от какво има нужда Антоан. Исках да го изненадам за рожденния му ден.
- А, че от какво може да има нужда Тони? Откакто замина за Щатите, той си има всичко! Вие чухте ли се вече да му честитиш?
- Заминал е за Щатите?
- Пламене, защо ме правиш на луда? Стара жена съм вече! Та нали сто пъти изпращаше покани. Искаше да те вземе на работа при него, а ти все отказваше. Да не би да си размислил вече?
- Тони ми е предлагал работа? На мен?!
- Ами да, докога ще си на квартира? То, с една заплата живее ли се в България? Кой ще помага на вашите, като остареят? Тони е най-добрият ти приятел, той ти мисли само доброто, послушай го!
- Лельо Данче, родителите ми починаха през 98-а!
- Не говори глупости, бе, Пламене! Пу-пу-пу, пепел ти на устата! Не дърпай Дявола за опашката, че той само това чака!
- Трябва да затварям!
- Пла…
Натисна червената слушалка, излезе от пощенския клон и започна да изпразва джобовете си върху капака на най-близко паркиралия автомобил. Извади всичко – портфейл, ключове, документи…чак сега забеляза, че ключовете, с които се опитваше да влезе в мезонета, не бяха същите. Портфейлът му беше различен. По-дяволите! Дори мобилният му телефон беше друг! Извади личната карта и се зачете…
* * *
Отвори очи в девет без пет. Точно пет минути, преди да се задейства алармата. Надигна се рязко в леглото и тревожно заоглежда стаята - добре познатата му, огромна спалня, с мебелите от Италия. Копринените завеси. Картината на Манев върху стената. Всичко си беше по местата. «Господи, какъв кошмар!» - въздъхна облекчено Пламен. Алармата го стресна. Грабна мобилния телефон, изключи звука и избра «календар» от падащите менюта. Датата беше 13-ти. До рожденния ден на Антоан оставаха повече от 24 часа.
Тъкмо се канеше да тръгне към банята, когато нещо смущаващо го прикова на място. Скъпият дизайнерски панталон и марковите обувки, захвърлени върху мокета, бяха целите изцапани с кал…


ЕПИЛОГ

Според Теорията за Холографската вселена, създадена от Дейвид Бом (ученик на Айнщайн) и Карл Прибрам (неврофизиолог от Станфорд), реалността е просто илюзия.
Във всеки един момент съществуват безброй паралелни светове и единствено съзнателният избор определя кой от световете да се «материализира» и кои да отпаднат като възможности. Това не означава, че тези светове престават да съществуват. Те просто вече не са част от нашия «сън».
В много редки случаи, при определени състояния на ума – клинична смърт, кома, хипноза, транс или много дълбок сън,  преходът между паралелните светове става възможен…
Холографският модел използва научни методи, за да обясни телепатията, ясновидството, телекинезата и още много други загадъчни феномени.
Две хиляди и петстотин години по-рано Буда каза:
«Превръщаме се в това, което мислим»