Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОБУЗДАНОТО НЕБЕ"

ОБУЗДАНОТО НЕБЕ

Люси Мòшен (Людмила Михайлова Кирова-Мòшен) е родена в София. Като ученичка в 22 СПУ "Г. С. Раковски" тя е едва във втори клас, когато получава специално разрешение от дирекцията да пише съчиненията си, докато ги завърши - независимо от часовете.. Осемгодишна заминава за Алжир с майка си, където остава половин година - колкото да се влюби в Африка, в Сахара. Докато учи в Немската гимназия в София, публикува разкази. Завършва Факултета по журналистика на СУ "Св. Кл. Охридски". От 1982 г. живее във Виена, където работи като проект-мениджър. Многото пътувания по света й помагат да събира пъстри и интригуващи теми и впечатления. Автор е на сборниците с разкази "Преди пустинята" (2002; 2004) и "Класическата парадигма" (2008)



Нямаше намерение да излиза. Искаше само да отиде до отсрещната страна на улицата да си купи цигари. Опипа с ръка небръснатото си лице и замислено се взря в образа, който се отразяваше с празна сериозност  в огледалото над мивката.
Обу обувките си на бос крак, пъхна портмонето в задния джоб на панталоните и започна да се оглежда за ключовете. На вратата ги нямаше. Отиде в кухнята, после в спалнята и хола. Опита се да изгради стройна система на търсене и отново премина през цялото жилище. Беше убеден, че е последователен. Надникна дори в хладилника и в гардероба. Нямаше ги. Седна на табуретката в кухнята и се загледа през прашното стъкло на прозореца. Не знаеше къде могат да бъдат.
Ключовете, какато и всички неща в живот му, следваха законите на някаква странна логика, която той вече толкова години не можеше да проумее. Не разбираше как е възможно всичко да му се изплъзва по такъв съвършен начин. Сякаш някаква  перфектна структура организираше така нещата, че те се самоунищожаваха, когато   ги докоснеше. Двата му брака, съсипали стомаха му; любовните истории, превърнали душата му в канавка;  приятелствата, които се стопяваха като снежни топки, стиснати между големите му, горещи длани; работата , която  обичаше , но която бе готова всеки миг да го изхвърли от орбитата на литературното професорско съзвездие....Всичко, което имаше в някаква степен значение за него, рано или късно рухваше.
Изведнъж той скочи и се спусна към коша с мръсни дрехи в банята . Ключовете бяха в един от джобовете на панталоните, които бе хвърлил оня ден за пране. Усмихна се. Отново една малка победа над безмислените, злобни шегички на живота.
Топлият въздух, плъзнал из града в летния следобяд, едва не го събори.  Спря се за миг, после пусна външната врата и с нерешителни крачки тръгна по улицата. Хладината, която носеше тялото му, бързо се превърна в лепкава, потна броня. Шмугна се ловко между колите и тъкмо искаше да влезе в магазина, когато ги видя. Слизаха от едно такси. Тя и неговият асистент. Споменът изгори мисълта му като гаснещ между пръстите фас. Примижа и се  загледа в тях.  Чу гласовете им, но не различи думите. Тя му се видя по-хубава, отколото бе споменът за нея. Изведнъж му се стори крайно глупаво, че я бе зарязал само защото й липсваше  вродената у всеки един  от нас система на езика и свързаната с него граматика. А на асистента , явно му бе все едно. Тя се обърна за миг с лице към него, но не го видя. Той си затвори устата и си придаде за всеки случай непукистки вид. Те тръгнаха хванати за ръка към кръстовището. Нищо наоколо не ги интересуваше. Изглеждаха щастливи. Изящните й крака окончателно се изгубиха в навалицата и той се почуства някак недостоен и малък. Това упадъчно настроение го ядоса. Извади с решителен жест тъмните си очила и ги надяна на носа си, но не успя да преодолее тази моментна липса на самочуствие, която  преливаше от него като вода от запушена мивка.  Някъде в мозъчните му гънки се гушеха, хубави и безмълвни, моментите с нея. Не съжаляваше. Бе по-скоро изненадан и разколебан. Асистентът му явно не проявяваше невъздържаност към невъзможността й да се артикулира и това му се струваше доста странно. Както и да е. Огряната от слънце самота може да бъде направо унищожителна.
- Как сте днес?
Касиерката му подаде с ослепителна усмивка рестото.
- Чудесно, благодаря. Изглеждате прекрасно както винаги.
Той се изненада като видя руменината по гладките й като порцелан страни. Нима му бе повярвала? Беше му странно и затова добави:
- Един ден, когато имате време, и разбира се, ако желаете, можем да изпием по едно вино.
Тя го погледна с такова очакване под натежалите от грим клепачи, че той тутакси съжали за гаврата, която си бе напрвил. Нямаше никакво намерение да пие с нея вино.
- ...Може би утре, ако...
- Утре не мога, но ще се разберем евентуално за другата седмица. Ще ви се обадя.
 По дяволите, в какво се опитваше да се забърка отново? Сега нямаше да може да си купува цигари и от тук. Той  придаде галантно изражение на лицето си и излезе с усмивка от магазина.
Защо продължаваше да се прави на щастлив? Какво го интересуваха другите? Защо трябваше да му повярват? И въобще имаше ли друг свят извън лутащия се във вените му хаос, за който си заслужаваше да прави някакви усилия? Прекалено дълго се бе надявал на щастие. Но на някакво друго щастие, което нямаше нищо общо с фалшификациите, които съдбата се опитваше да му пробута. После бавно и с някаква жестока закономерност бе загубил вдъхновението си, отегчен от непосилните опити да изживее отново това чувство на безвремие и на безпричинна радост,   което изпитваме само докато навършим 20 години. Знаеше, че небето му бе обуздано. За винаги...
Някакво момченце се спъна пред него, падна,  сладоледът хвръкна от ръката му и изписвайки неподлежаща на дефиниция траектория се залепи върху чантата на една бързаща жена. Тя се спря стъписано. Неописуем рев се разнесе от тротоара към  горните слоеве на атмосферата. Той се наведе, помогна на детето да се изправи  и макар да знаеше, че воплите се отнасяха преди всичко  до изстреляния в пространството сладолед, попита:
- Много ли те боли?
- Да –а- а.... – изкрещя хлапето.
- И мен ме боли... – викна на свой ред той
- Къде те боли? – спря да плаче детето и ужасът в очите му се замени с учудване.
- Това не е толкова важно , защото Болката е в нас през целия ни живот.  Само сменя мястото си от време на време. Така че престани да цивриш.
Момчето уплашено се огледа и хукна с всички сили да бяга, както се бяга от луд,  а жената повдигна едва забележимо вежди, после извади носна кърпа и педантично започна да чисти омазаната си с шоколадов сладолед чанта.

В работния кабинет

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево