Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПРЪСТЕН"

ПРЪСТЕН

Здравка Евтимова е родена в Перник през 1959 г. Завършва английска филология. В България са публикувани  няколко сборника с разкази, сред които: “Разкази срещу тъга” (1985), “Сълза за десет цента” (1994). „Кръв от къртица” (2006 г.)  Публикува разкази в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Япония, Индия, Иран, Русия, Турция, Полша, Норвегия, Румъния,  Южноафриканската република, Аржентина, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Разказът й „Васил” е един от разказите, спечелили конкурса за къс разказ от автори от цял свят на радио ВВС през 2005 г. Разказът й „Твой ред е” е един от разказите, спечелили конкурса „Утопия 2005 – десет разкази от цял свят” в град Нант, Франция, 2005 г.  Разказът й „Кръв от къртица” е включен в антологията “New Sudden Fiction” , 2007 г. САЩ, най-добри разкази под 2000 думи, публикувани в САЩ и Канада от 2000 година до 2007 г. Издателство „Ернст Клайн”, Холандия,  през 2006 г. издава сборника „Кръв от къртица и други  разкази”. През януари 2007 г. издателство Bucks Publishers , Далас, Тексас, САЩ, публикува романа й „ God of Traitors” („Божество на предатели”). През април 2007 г. издателство SKREV Press, Великобритания, издава сборника й с разкази „Госпожица Даниела”. През 2008 г. издателство ASTE, САЩ, издаде нейния сборник с разкази „Good Figure, Beautiful Voice”.
        


Беше много стар пръстен, златото беше мътно като слънцето, преди да се е събудил градът. Беше тежък пръстен, сигурно много скъп. Името Рада беше издълбано от вътрешната страна. В семейството все някоя от жените се казваше Рада. Вярваха, че радостта върви с това име. Все усмихнати били тези Ради в рода преди нея. „Ако закъсаме, поне знаем какво ще продадем”, казваше майка й. Тя се казваше Рада и въпреки дълговете за къщата, които ги притискаха, и бележките за неплатени сметки, се усмихваше ,точно както трябва да прави жена с името Рада. Дъщерята също се казваше Рада, малката Рада, защото иначе как да усмихва човек, и защо. Този пръстен,  тежък като есента с цялото й злато, стоеше в чекмеджето при петдесетте лева за черни дни и чакаше. Дните бяха черни, но не достатъчно, за да го продадат, пък жени, които се казват Рада, знаят, че черното, дори още по-черно да стане, още не е достатъчно страшно. Пък и името им стоеше в пръстена.
Като дойдеше някой черен ден, майката го слагаше и изневиделица някой връщаше пари,  в друг лош ден младата Рада го слагаше, и така животът им донасяше нещо хубаво от своя скъпернически керван. Бащата беше заминал за Испания от пет години и никакъв не се обаждаше. Сигурно беше намерил испанка там и може би вече имаше друга дъщеря, също Рада, защото това име просто вървеше в семейството.  Който веднъж е познавал Рада, не може току- така да потъне в Испания. Който е виждал Рада, очите му остават в нея. Хайде, за очите има спасение, но сърцето му остава в нея, това е то, Рада.
Хубав пръстен, тежък. Дай ми го, Радо, да го нося един ден, много е черно при мене положението. И Рада даваше пръстена. Един ден на Калина, момичето от стаята над хлебарницата до тях, което си нямаше приятел, го взе. Било й беше ужасно. После Соня, която имаше да връща двайсет и осем заема, го носи цяла седмица. След нея Кремена, която я болеше глава, и тя държа пръстена, после лелята на Рада, защото синът й беше изчезнал някъде с приятели и го докараха пребит и смазан. Трябваха много пари за докторите. Така този пръстен помагаше на доста хора и когато черното се продънеше някъде, та потънеше далече от народа на тяхната улица, пръстенът на Рада отново си отиваше в шкафа и толкова. Още не беше откраднат, жените го връщаха, и си стоеше  най-кротко в шкафа, при ножиците и иглите, защото друго бижу в къщата нямаше.  В къщата нямаше нищо друго ценно, освен един стар компютър, който никак не беше ценен, и един телевизор, също вехта нащърбена стока. Една кафе машина заемаше най-важното място върху шкафа и тя беше центърът на вселената в тая къща.
Така си стоеше тая къща, малка и нищожна на кротката улица , когато една вечер - много обикновена щеше да бъде тая вечер - ако в къщата им не бе пристигнал от Испания бащата на Рада. Двете с майка й и с Кремена, която вече не я болеше глава и Калина, която вече си беше намерила приятел, пиеха кафе. Бяха го направили с кафе-машината, центърът на вселената и на къщата, една кафе-машина, която бащата на Рада беше намерил захвърлена на улицата в Испания и я беше докарал още преди да си беше намерил една испанка там. Сега баща  й  почука на вратата и като го видяха,  майката Рада, дъщерята Рада щяха да се хванат за главите, но не се хванаха, защото щяха да уплашат и без това съсипания човек. Той беше отслабнал като вейка,  широкото му, някога розово и бяло като захарен памук лице, изглеждаше като жълта, изсъхнала глина. До него, още по-жълта от жълтата глина на лицето му, още по-тънка вейка от бащата на Рада, стоеше жена.
- Това е Маргарита - каза бащата. - Тая жена не е испанка, ами е от Сливница. Тя си няма никого. Тя е добра жена. И аз нямам пари, и тя няма пари.
`Жената, която нямаше пари, беше потънала в роклята си. Беше обула тежки обувки на бос крак, косата й  отдавна не беше мита, лицето й изглеждаше красиво на Рада, по-красиво и по-младо от това на майка й, макар да беше пожълтяло.
- Брат ми не ще да ми даде назаем - каза бащата на Рада. – Изгони ме.
- Може ли една чаша вода? –попита непознатата. Никоя от жените около машината за кафе не се помръдна към чешмата.
- Майка ми ме изхвърли – продължи бащата на Рада. – Я се махай от тука, Круме - викна ми тя. – Една стотинка няма да ти дам, вика. Живота си за жена ти ще дам, но тебе, ако имах сила, щях да те утрепя ей тука, пред прага.
Рада, майката на младата Рада, стана, отиде до чешмата и донесе една чаша вода. Тя я подаде на испанката от Сливница. Жената я взе, пи жадно, погледна  старата Рада, избърса устата с опакото на ръката си и каза:
- Може ли още малко?
- И при Мишо ходих – обади се бащата на Рада. – Ама той беше зает. Не мога да ти отделя време ,братко,  и пари не ми искай, щото няма да ти дам. Всичко си профукал. Сигурно не хареса Снежа. Ама тя като се облече, не е като сега. Тя като се облече, става… - той махна с ръка и не каза каква става Снежа, като се облече.
- Аз съм Снежа – каза жената.
- Няма при кого да отида, Радо – обърна се бащата към старата Рада. – Какво хубаво момиче си я отгледала. Добре.  Няма  къде да отида, идвам при тебе.
Най-обикновена есен беше навън, един топъл ден без дъжд, после дойде студена вечер с дъжд. Дърветата на улицата, липи, вече нямаха листа. Луната ,любопитна както винаги, обхождаше облаците  и търсеше нещо под тях.
- Още пазите старата машина за кафе – възкликна бащата. – Тя правеше хубаво кафе, чудя се защо ли я бяха изхвърлили. Дали ще е удобно да дадете една чашка на Снежа?
Никоя от жените не даде една чашка кафе на Снежа.
- Идвам при тебе, Радо – повтори бащата на младата Рада. – Другите ме изхвърлиха. За себе си няма да те моля за нищо. Само „благодаря” искам да ти кажа, че сама отгледа моето момиче. Виж го какво е хубаво. Какво хубаво момиче е станало.
Никой нищо не каза. Зад прозорците есента се разшета и започна да подрежда небето – облаците се изпокриха, звездите лъснаха отгоре, време само за слани. Навън бяха останали недообрани чушки. В Испания по това време положително нямаше слани. В Испания имаше само испанки, но Снежа не беше испанка. Беше от Сливница.
- Гледам, нищо ново не си купила, Радо. Хладилникът си е старият, печката ти още по-стара, и пералнята ти стара. Няма да ти искам пари, пази ги за детето.  То е много хубаво момиче. Като картинка. И ти си хубава, малко си поостаряла,  но пак те бива. Не ти искам пари.
- Я питай дали баща ти е гладен – каза голямата Рада на малката, но момичето не попита това.
- Носиш ли ми нещо от Испания? – попита то.
- Не можах да спечеля нещо – каза мъжът. Помълча, потупа жената със жълтото като глина лице по рамото, обърна се към голямата Рада и каза:
- Радо, знам, че имаше един пръстен. Слагаше си го, като дойдеше черен ден, и ми казваше, че ти помага. Казваше ми, че си го давала на братовчедката ти и на сестра ти, като дойде някой черен ден. Казваше ми, че си го давала на комшийки. Може ли…
Кремена, която вече не я болеше главата съвсем ,никак, изтърва чашата си с кафе и тя изтрополи върху масата. Кафето се разля и образува кафяво езеро върху мушамата.
- Казваше ми, че тоя пръстен помага – продължи бащата на малката Рада. – Дай тоя пръстен  да го поноси Снежа. Да го задържи четири- пет дни. Ще ти го върна, Радо. Обещавам ти.
Есента навън пощуря. Започна да мете улиците,  опита се да изхвърли нощта някъде далече, но нощта  не помръдна от мястото си и стана още по-тъмно.
- Ти обеща че ще пращаш пари, но не прати нито един път – каза братовчедката Кремена, но бащата на младата Рада не й обърна внимание.
- Ти си добра жена, Радо – каза той. – Сега е черен ден за Снежа. Цяла година е черен ден. Само три-четири дни да го поноси и…
Рада, уж голяма, не каза нищо. Малката Рада не знаеше какво да прави.Кремена също не помръдваше. Чудеха се накъде да хванат. Голямата Рада се бе разплакала. Стиснала уста, за да не изтърве някоя дума, тя се обърна настрана, да не се виждат очите й, към чекмеджето, където кротко стоеше пръстенът, тежък като есента.
Протегна ръка – измъчена ръка, видяла много работа и малко пари – и отвори чекмеджето.

Църквата "Свети Харалампий" в Шабла, снимка: Валентина Добринчева

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево