Веселин Стоянов е роден на 13 април 1957 г. в Казанлък. Завършил е ПУ “П. Хилендарски” в Пловдив, специалност “Български език и литература”. Работи като кореспондент на в. “24 часа” в родния си град.
Автор е на сборниците с разкази: “Шлагери” (сп.”Кула” 1992г.; второ издание ИК “З. Стоянов” 2002 г.), “Вечеря с Ангели” (ИК “Хр. Ботев” 1995 г.), “Сантиментална като пума” (ИК “З. Стоянов” 1999 г.), “Любов, Сънища, Думи и... други изображения на Смъртта”(ИК “З.Стоянов”, 2004 г.)
Издал е два сборника с есеистични миниатюри: “Белите полета на спомена” (ИК “З. Стоянов” 2000г.), “Забравената уговорка с Бога” (ИК “З. Стоянов” 2003 г.) - отличена с премия от Фондация “Чудомир”.
Автор е на пиесите: “Любов, Сънища, Думи и ... други изображения на Смъртта”, “Моделът и неговия Художник”. “Истинската история на Мона Лиза” е пиесата, за която получава годишната награда на СБП за 2006 година.
“Аутопсия на тялото” е първият му роман, който е издаден през 2007 г. в ИК “З. Стоянов” София. Романът получава Годишната награда на СБП за 2007 година. Член на СБП от 1999 година.


Глава първа
Езкиз едно - бяло

В едва пробуждащото се утро на юни 1925 година от Балкана към градеца К. се спускаха тъмни облаци и само някъде от изток слънцето, с коси лъчи, като в стара икона, огряваше плешивия лоб на “Тюлбето”. Сребристите блясъци се отразяваха в хълма и тази водоравна светлина удължаваше сенките и придаваше призрачност на къщите и дърветата на градеца, който още сумтеше в топлите си постели.
По скулите на Художника, без да спират с едва доловимо докосване като сълзи на пеперуда, се търкулнаха първите капки дъжд. Той пое дълбоко още няколко глътки от хладния въздух, загърна бялата риза пред гърдите си и влезе в стаята. Оттам, застанал до прозореца, продължи с възхита да наблюдава как светят мокрите покриви, а плешивият хълм се покрива с ангели, които слизат от небето.
Този утринен хълм с цвят на канела, не му даваше мира. Сякаш бе напуканата ръка на стара врачка, по която пълзи надеждата  към Голгота и дъждът не е просто безсрамие на небето, а слепец, който дири съдбата си.
“Моята черна сестричка, Смъртта…”, с тази фраза, взета сякаш от френска войнишка песничка, беше се събудил тази сутрин. Тя се въртеше в главата му докато се миеше и, докато художникът гледаше лицето си в огледалото, му хрумна, че амалгамата напомня на бялото платно преди рисунката. Спря да плиска лицето си и се замисли как понякога самият живот придобиваше матовобелия цвят на смъртта и поглъщаше всяко едно същество в пустотата на изгубеното усещане за дневните цветове, сякаш всичко е потънало в куха и пасивна белота. Сепнат пред тези мисли в часовете на обиски, арести, внезапните нападения и екзекуциите... пред часа на Смъртта, той разстърси глава и побърза да се облече. Докато връзваше нехайната си вратовръзка на художник, за да отиде в дома на Орозови, където го канеха на обяд, той продължи да се чуди какво би могло да значи това внимание от страна на богаташите.
Обядът бе сервиран в летния павилион на градината. Художникът за пръв път виждаше отблизо младата госпожа Орозова, макар неведнъж по улицата да го беше застигал техният файтон, с тънконоги коне наметнати с черни мантии от челата до опашките, върху които бе извезано сребристо “О” и надменния кочияш в ливрея на капрата. Същото “О”, което бе гравирано и върху крехкия порцелан на чашите, на чиниите, супника, вилиците и лъжиците, дори ленените салфетки, които домакинята несъзнателно приглаждаше, очевидно за да разгради някакъв вътрешен заряд.
Художникът гледаше лицето й, отразено в огледало, монтирано на една преграда в павилиона, замрял в магията, която му дваше случайността, да я наблюдава спокойно, сякаш заслушан в разговора, без да издава любопитството си. Самият кристал на огледалото оставаше леко опушен и това добавяше към нежната й кожа на непокварен ангел едва доловим зелен отенък, а устните с тежкото червило се очертаваха резки и тъмни. Художникът си спомни мислите си пред другото огледало, тази сутрин, в часовете на Смъртта. Помисли си, че самата картина, както и огледалото не се задоволяват само с получаването на едно изображение. Човешката душа, която се оглежда в огледалото или в картината, вече участва в образа и именно поради това неволно участие, в самата нея се извършва промяна.
Одухотвореното лице на г-жа Орозова властно го привличаше, а в очите и се криеше нещо загадъчно и тъмно, спотаено зад тяхната изумрудена светлина, поръсена със златен прашец. Тя пушеше дълги кафяви цигари с уверените жестове на човек отдавна отдаден на тютюна. Сякаш прочела мислите му Анна каза тихо: “В крайна сметка душата започва да прилича на онова, което е оставила да проникне в нея.”     
Приличаше на стооката птица паун, помисли си Художникът, заслушан в крясъка на тези птици, който се носеше от другия край на двора.
Внезапен хладен полъх и мирис на дим от далечно огнище му напомниха за още далечната есен.
- Това бароково “О” понякога дразни, госпожо Орозова… - Художникът леко заекна на „госпожо” и това го накара да потъмнее от свян.
Анна се взря, повече с интерес отколкото с изненада, в светлите му и широко разтворени очи, в които очакваше да прочете предизвикателство, а срещна смирение. Гледа достатъчно дълго бледата му кожа  на човек с несигурно здраве и по тънките му скули, които издаваха склонност към депресии, прочете неговото смущение. Толкова дълго и толкова кратко, за да не успее да разгадае своето смущение, но опитът  й подсказа да не бърза и тя се засмя:
- Пазете се да не Ви чуе господин Орозов, приятелю, защото, уверявам Ви, съпругът ми е много суетен. Знакът на Орозови е гравиран върху табакерата, пушката, паласките за барут и дори върху кожения камшик за езда, да не говорим за помпоните на конете…
Художникът отново я гледаше в огледалото, когато тя обърна главата си и от там изрече с тъжни очи:
- Понякога, сутрин в леглото, дълго оглеждам тялото си, защото мисля, че той тайно го е татуирал това “О” и върху кожата ми…
Беше като зов за помощ и Художникът не можеше да го повярва.
- Гледах у Стайнови ваши картини. - продължаваше да говори онази, другата Анна, от огледалото – Признавам си, че съм смутена, макар аз самата да обичам живопистта и да познавам европейските салони. Много печал сте натрупали в палитрата си, господин Милев…
- Смъртта ни доближава…
- Кой знае, господин Милев, кой може да знае? Пък и да умреш сигурно е същото като да не те виждат. Нали ни учат, че душите ни не умират. Ето вижте…
Анна повдигна лекия си ефирен шал пред лицето:
- Умряла ли съм? Или ти си мъртъв… Иване?!
- Аз съм…
По алеята се приближаваше Орозов, а до него с уверена вълча стъпка вървеше банкерът Атанас Буров. Художникът го позна. Беше го виждал неведнъж в София. Банкерът не се и криеше, а фигурата, макар и едра, беше стегната и рязко се отличаваше сред отпуснатите тела на старото поколение български чорбаджии, които не мислеха за външния си вид. По това Буров и Орозов си приличаха много. Те и семействата им ходеха добре облечени, винаги по европейската мода. Двамата мъже влязоха в павилиона. Домакинът се обърна към Буров:
- Господин Буров, да Ви представя художника Иван Милев. Той е от нашия град. Поканихме го да сподели с нас обеда, а и за един разговор.
Буров леко докосна периферията на меката си шапка и се усмихна едва-едва. После, сякаш сетил се, че трябва да прояви още любезност към госта на Орозови, добави:
- Помня Вашата изложба, г-н Милев, в павилиона на Борисовата градина. Гео Милев, който изчезна сега през април,  вдигна много шум около нея. Но смешното беше, че един такъв завършен селянин, какъвто си беше покойният министър-президент Александър Стамболийски, също я оцени високо. Дори чух, че Ви дал плик с пари…
Художникът пламна, по страните му избиха нездрави алени петна, но изненадващо мъжете му обърнаха гръб и потънаха в приказки за търговия и строителство. Усетил треперене в коленете си, Иван се надигна и тихо излезе през страничната врата на павилиона. Попадна пред алея, която бе превърната в розов тунел. Тръгна направо, без да е сигурен къде ще го отведе грижливо насипаният пясък.
Като всички казанлъшки дворове и този бе зашумен от сливи, вишни, орехи с тежки сенки, върби и тополи покрай ограда, елши и трепетлики, но розовата му градина бе уникална. Макар фамилията на Орозови да не беше сред най-първите търговци на розово масло и семейството да търгуваше още с картини и бижута, градината им издаваше аристократичния вкус, с който се славеха. Всички в това семейство, най-много от останалите родове на розотърговци, държаха на европейския дух и държание.
В южния края на двора бяха пръснати пауните. Орозови ги купуваха лично от двореца Врана, защото бяха прочути със своята издържливост и изключително широкото ветрило на тяхните пера.  Цветовете им се запазваха свежи  и правеха впечатление. Художникът се спря пред тънката телена преграда. Зад гърба му Анна тихо приближи. Тези птици й харесваха, любовните им брътвежи я развличаха, обичаше да се вслушва в тях и се мъчеше да ги разгадае.
- Понякога приличате на стооката птица паун – каза Художникът без да се обръща.
- Долавям ирония...
- Ни най-малко... Когато Ви гледам в огледалото, виждам истинското Ви лице. Дясната Ви страна е дясна, а не наопаки, както е при нас, когато се гледаме очи в очи. Древните са смятали, че така се виждат хората в Рая.
- Винаги съм подозирала, че художниците са воайори...
- Художниците рисуват голи тела, ако това имате впредвид, но то е част от занаята им.
- Искате ли да ви позирам гола?
Беше грешница, закоравяла в неумолими перверзни игри, които приличат на любов и той го усети с кръвта си на пророк, но вече завладян от магията на устните и очите, бе решен, че ще отвлече тази хетера. Досега не беше се докосвал до такава жена. Дори гордостта му го караше да я мрази с ненавистта на сираците, каквито всъщност са си всички, които пишат и рисуват, но тази жена го проклинаше с хубоста си.
- Не. Поръчката е за портрет.
- Жалко, защото сте попаднал където трябва.
- Имате прекрасни данни за голо тяло, но това, което предлагате, е суета. Не е голям онзи художник, който се вълнува повече от половите органи на голата жена пред него, отколкото от самия модел.
Анна мигновено оцени умението му едноврмено да ласкае и да отблъсква.
- За мен голотата е срам, а женската голота има опасна власт. Особено ако е покрита с булото на срам и грях. Нали така беше при Яворов?
- Така беше. Да се опасявам ли, че искате да ме съблазните?!
“Опазил ме бог!” - помисли си Анна. Но... все пак можеше да се закълне, че се вълнува при мисълта за този мъж... Застанала пред него, тя се питаше защо постъпва така, защо е нужно да разголва душата си пред един непознат човек, а усещаше че ще го направи. Този разговор започваше да я прави подозрително откровена.
- Пречат ли Ви цигарите?
- Цигарите не ми пречат
- Дали Вашето огледало може да разкаже това, което крие сърцето...
- Кой може да знае... Огледалото е, по-скоро, един несъвършен посредник в гаданията за живота. Които пък, не са нищо друго, освен диренето на причините за отминали постъпки.
- Или сегашни.
- Не съм сигурен, че картините могат да гадаят душата на модела, ако питате за това.
Анна захвърли цигарата си в една глинена делва и прихвана Художника под ръка:
- Точно за това питах, но Вие избягахте с отговора. Е, добре, мисля, че вече се опознахме достатъчно за да започнем. Бог да ми е на помощ! Какво се прави? Сигурно ще поставите стол на подходяща светлина и ще опънете срещу мен статив.
- Така ли правят в европейските ателиета? – промърмори той.
Анна се спря на място и рязко пусна ръката му:
- Забелязвам, че използвате иронията си на неуместни места. Аз наистина живея доста от времето си в най-хубавите градове на Европа.
- Знам. Знае го целият град... – изрече унило Художникът, но Анна сякаш не го слушаше и продължи да догонва някаква своя отдавнашна мисъл:
- Преситена съм от маскарада на София. Уморява ме просташката  претенциозност на новите чиновници, които усетиха, че държавната хазна е източник на власт и препитание. И изведнъж станаха големи, надути простаци. Счетоводители, касиери, борсови посредници, застрахователни агенти, шпиони от банки, дребни търговци, дребни бюрократи, учители, всички те, довчерашните селяни, се давят в смесица от евтина селска пресметливост и нуждата от лежерно поведение. Това ги води до слабоумие.
Художникът гледаше Ана със смесица от изненада и недоверие. Не беше очаквал такъв внезапен порив на ярост от тази крехка светлоока жена:
- Май нищо не прощавате. Щеше да Ви отива униформата на военен хирург. Режете и оставяте на другите да кърпят.
Анна сви скептично устни:
- Намам причини да съм милостива. Затова предпочитам да живея в чужбина. Не стъпвам в България поне половин година. В Париж ме забавляват чудатостите на следвоенните години. Тази ужасна война промени хората.
- Да, изглежда, че тази война ще роди много идиоти. И все пак Вие сте доста дръзка.
Анна се лукаво засмя, а Художникът с възхита отбеляза чаровния Ерос, който се скри в ъгълчетата на устните и:
- Защото съм хубава. На хубавите жени всичко се прощава. Дори мрачните банкери от тайфата на мъжа ми, посещават дома ми само за да поседят до прозореца и да ме погледат.
- Всички ли мъже оглупяват около Вас?!
- Защо да оглупяват?! Водят се от инстинкта си. Вие също ме харесвате. Днес докато мъжът ми Ви поръчваше  портрета, Вие не свалихте очи от мен. Дори Атанас Буров го забеляза. Този човек e опасен, умее да вижда всичко. Вие не знаете, но той Ви препоръча на мъжа ми. После ме гледахте не направо, а пак в огледалата. Смущавахте се, а аз се наслаждавах на вашето смущение. Впрочем, какво беше онова за пауна?
- Той е странна птица. Прилича на непокварена душа, а всъщност има двойнствена природа.
- Като жените, нали... Допада им да живеят двойнствен живот. – Ана отново хвана Художника под ръка и го поведе по алеята: - Хайде да се връщаме при другите гости, защото не е учтиво да отсъстваме толкова време. Горките, вече изгарят от нетърпение да разберат къде сме и сигурно гадаят какви ги вършим.
Анна имаше право, жените ги посрещнаха с размяна на многозначителни погледи, но за сметка на това господата се бяха скупчили с чаши бенедектин и пури около Буров и с интерес слушаха разсъжденията му за делата на кооперативната банка,  която безсрамно насърчава кооперативното розоварене и от там подбива печалбите на истинските  патриоти – розотърговците.  В присъствието на Буров неколцината провинциални търговци и лихвари се чустваха като безсмъртни членове на софийския Юнион клуб, за който можеха само да мечтаят. Размахът на Буров, смелите му обобщения за икономиката или презрителните етипети, които с лекота лепеше по имената на царедворци, банкери или политици, ги караха да изпитват сладостната омая на посветени във висшите дела. Самият Атанас Буров се забавляваше, защото отдавна бе разбрал, че на подобни сборища на парвенюта  няма особено значение какво говориш. Затова той с лекота прескачаше от финансите към  деколтето на Мими Балканска, която за Коледа пееше в „Юнион клуб” цяла вечер срещу 25 хиляди лева хонорар. Другите, важните разговори той водеше насаме, без да пропусне да се увери, че няма трети свидетел.
Банкерът Буров харесваше да посещава къщата на Орозови в градеца К. Беше пристигнал тук преди четири години, като придружаваше Орозов и Анна, които току-що бяха се върнали от първата си обиколка в Европа в открит мерцедес. Двамата слязоха в центъра на София и влязоха в кабаре „Паризиана” както си бяха облечени във вълчи кожуси и приличаха на ескимоси. В България обаче времето вече беше топло и той прие с удоволствие да пътува с тази странна двойка. Анна беше дъщеря на тревненски чорбаджия, който стискаше парите си в старомодна кесия, а Орозов вече се налагаше в средите на индустриалците като човек, за когото компромисите са трудна работа. Но старият вълк и познавач на женската фауна не искаше да признае пред себе си, че прие да пътува най-вече заради младата жена, чиито смях го смущаваше дори в съня му.
Когато през април Орозов спря автомобила в центъра на градеца К. Мнозина станаха и побързаха да го поздравят, като се усмихваха накриво или се побутваха тайно. Все пак през 1921 година автомобил в К. минаваше за глезотия. Кривите усмивки по лицата им обаче замръзнаха, когато видяха от открития „Мерцедес” да слиза самият Атанас Буров и да подава ръка на млада госпожица в муселинова рокля.
Така Анна стъпи за пръв път на площада в градеца К., красен от изящна мраморна чешма, украсена с главите на  три лъва, които символизираха Санстефанската мечта на България – сестрите Мизия, Тракия и Македония. На същото място преди 19 години бе стъпил княз Фердинанд, придружен от външнния министър генерал Паприков и свита прашясали офицери. Идваха да направят инспекция на полка и да открият паметник. Първенците на градеца К. веднага побързаха да увековечат паметното събитие и поискаха позволението от княза да изградят чешма на мястото, където бе стъпил неговият крак. Князът, видимо поласкан, прие с широка усмивка, но когато прошителите, с поклони, се върнаха назад, изсумтя и нареди на адютанта си да запише, че поръчката се възлага на придворния архитект Арнолдо Цоки. „Кой знае каква простотия ще направят тия тука. Искам да е нещо достойно за Княза.” – поясни Фердинад пред учтиво наведената глава на генерал Паприков.
Анна разглеждаше с интерес бронзовите глави на трите лъва, от които струеше бистра планинска вода. Свали ръкавицата си и положи изящни пръсти под студената струя. Буров се наведе над рамото и:
- Пазете се, госпожице Ана. Казват, че който пие вода от тези бронзови лъвове завинаги ще остане в този град.
Анна беше извила към него зелените си очи, поръсени със златен прашец и като го дари с усмивка от бисерните си зъби, отвърна многозначително:
- Дали пък съдбата ми не е в този град, господин Буров? Защо да не й дам шанс.
- Нямате представа колко често едно прибързано „да” води до по-късни разочарования... – прошепна в ухото й Буров.
- Вие сте банкер, господин Буров, и знаете по-добре от мен, че „да” обикновено е отговор на тези, които нямат право на друг отговор.
Банкерът поглади мустаците си и замълча, сякаш последната реплика не беше отправена към него. Загледа се към младия Орозов, който отупваше с малка метличка праха от кожените си бричове, и си помисли, че сред оплетените в сватби и вражди розотърговски семейства бе цъфнало ново опасно цвете. Сетне отново погледна Анна в очите и видя нещо загадъчно и тъмно. После си каза: “Ето един дом, в който ще ми е хубаво да се отбивам.”
Анна прекара пъргаво езиче по върха на зъбките си и погледна дяволито банкера:
- Все пак ще пия, господин Буров.
Той беше въздъхнал:
- Анна, Вие наистина сте опасно красива.

*****
Анна бе наследила вкуса към живота от баща си. Беше отломък от неговата скала. Корав човек, той винаги повтаряше, че детето не се прави от мляко, а от бой, но към Анна се държеше гальовно, сякаш предусещайки, че тя е истинският му залог за бъдещето. Тя растеше крехка, но здрава, с бисерни зъби, изящни бедра и тежки гърди. Редовно през октомври и ноември старият пращаше двама ратаи с една стара жена да обикалят влажните дъбрави около Трявна, за да вадят млади корени от бял оман или дивясил, както бе чувал да му викат, пък и това име той сам превеждаше на себе си като дива сила. Старицата режеше месестите коренища и ги увиваше в конопени торбички, а после сушеше. Баща й ги топеше в тънко червено вино и всяка вечер, преди ядене, даваше на децата  да пият по една ракиена чашка. Това е дива сила повтаряше, когато видеше някой да се мръщи, даже циганите слагат от него в лулите си.
Самият той имаше специално гледжосано гърне, в което слагаше, четвърт килограм зачервени до бяло нови пирони, които заливаше с вода и в продължение на 10 дена я пиеше, за да получел желязо, както сам обясняваше. Една пролет, преди Великден, децата се бяха разлудували, освободени от тежките си зимни дрешки. На него му се видяха слабички и той мигом реши да приложи рецептата си към Анна и двамата й братя. Три дни те бълваха зелено-черни лиги и докато старата вещица от козарските колиби разправяше, че това са гущерите, които изпивали силата на децата, жена му тихо влезе в задната част на дама и с решителен удар направи на прах гледжосаното гърне, а после спокойно го смете в престилката си и разпиля керемидения прах сред копривата и бучиниша в най-далечната част на двора, където се ровеха обикновено двете черно-бели прасета.
Пак майка й беше тази, която откри рецептата за белия оман и баща й я възприе очарован от довода за циганите, които слагали от коренищата си в глинените си лули. Майка й лично измиваше и сушеше на сянка събраните билки, а из къщата плъзваше приятна миризма. С тяхната горчива запарка тя възбуждаше апетита на децата и лекуваше маточните си кръвотечения, които след три раждания не я оставяха на мира. Те обаче не й помогнаха и тя почина на 28 години, обляна в кръв с мъртвородено четвърто дете. Беше пак момче, ама не му било писано, нито на него, нито на майката, казаха жените, които бяха изпълнили стаята на родилката.
Баща й беше влязъл в стаята малко преди смъртта и дълго беше се вглеждал в лицето на жена си. Под кожата й пулсираха венички, в които изтласкваната от сърцето кръв пълнеше с живот, който тялото като че ли не можеше да понесе. Той диреше признаците на същия този живот в едва доловимото дишане, в сенките на помътнелите й очи и тогава за пръв и последен път почуства съжаление – за жена си, за себе си и за децата си, на които този живот бе изиграл лоша шега. Беше целунал  жена си по челото, беше помилвал сухите й напукани устни и беше напуснал стаята без да се обръща. Вън беше събрал двамата си сина и им нареди да не влизат в стаята, докато не подредят майка им в носилото. На разплаканите им очи отвърна само: „Преди да ги подредят, мъртвите хора изглеждат много жалки.”
След погребението баща й беше стиснал зъби и на нея й се струваше, че никога повече не отпусна масивните си челюсти, решен със всички средства да пребори подлостта на измамния свят. Купуваше ниви и ги работеше с ратаите си, даваше пари под наем с безмилостна лихва , купуваше гори и продаваше имотите на длъжниците си. Беше упял. Видя синовете си тежки търговци и омъжи дъщеря си в богата къща. Скоро след това и той си тръгна от белия свят, покосен от инфаркт, с увиснало чене, изумен от внезапната липса на въздух. В суматохата бяха забравили да затворят устата му и се наложи да я превързват с платно през темето. Анна гледаше със сухи очи едрото му лице, обвито в белия пешкир, и се мъчеше да разбере глухата празнина, която заместваше болката в нея. Не можеше да заплаче, защото този мъртъв човек, облечен в градски дрехи и обсипан с купища цветя, заобиколен от снахи и внуци,  не й домиля нито за минута. Речите на градските първенци я ужасиха с парвенюшкото си скудоумие и тя побърза да си тръгне още същата вечер след погребението, макар снахите й да  питаха ужасено какво ще кажат хората. В главата й се въртеше само споменът, как слугите усърдно лъскаха ковчега в който трябваше да положат тялото на баща й, сякаш лъскаха бюфета в единствения ресторант на балканския градец. Истината е, че тя отдавна не се интересуваше какво ще кажат хората в далечната и останала в детството Трявна.
        
*****
        
Сладката миризма на ванилия, която идваше от рядко белите цветове на олеандъра, изпълваше хладния въздух на лятната дъждовна вечер. През целия ден банкерът Атанас Буров и Орозов бяха скитали по стърнищата на Средна гора и стреляха по зайци сред розовите ниви. Ловът беше хубав и те съжаляваха, че следобедната буря ги прибра набързо в града. Изкъпаха се, избръснаха се и Орозов предложи бенедектин в павилиона с огледалата.
Буров държеше вдигната тънката висока чаша и като въртеше между пръстите си ефирното й телце, се забавляваше на отраженията в абаносовия цвят на питието. Красноречието беше другата му силна страна и той го знаеше още от студентските си години в Женева. Обичаше да притиска с познания събеседниците си, защото подсъзнателно усещаше, че това ги тревожи и слисва.
- Чувал ли си за Тевтобурската гора, драги ми Орозов?
Розотърговецът неопределено махна с ръка, сякаш по-скоро да разсея синкавия дим от папиросата си.
- Това е една много поучителна история. В тази гора, някъде между средното течение на Везер и горното течение на Емс, германите са избили до крак три легиона, три ескадрона конници и шест самостоятелни кохорти. Ако не се лъжа, това прави около 25 хиляди души. И всичките – римски войници. Техният главнокомандващ Публий Квинтилий Вар се самоубил, последвали го първите му трима офицери – легати на легионите. Германите носели в торба главата на Вар, а останалите живи офицери принесли в жертва на своите богове. Редниците разпънали, или ги погребвали живи, на други отрязали ръцете или им изболи очите. Накрая главата на Публий Квинтилий Вар пристигнала при император Октавиан Август като подарък от добри съседи. Какво ще кажеш, а ?!
- Варварски истории…
- Историята винаги е била една и съща, Орозов, винаги една и съща. Променят се само декорите и изпълнителите. В случая е важен Публий Квинтилий Вар. За него казват, че бил истински вълк. Обичал спокойствието и удобствата, но най-много от всичко обичал парите. Когато станал наместник на Сирия, в Рим говорели за него, че влязъл в тази провинция като просяк в богаташка къща и излязъл от нея като милионер от просешка колиба. Така управлявал и в германските провинции и ето до къде се е стигнало.
Орозов отправи студен поглед към събеседника си. Изпитваше респект към Буров и се опитваше да разбере накъде бие с тези римски разкази. Банкерът отпи от чашата и също го погледна.
- Познавате ли генерал Вълков?
- Не особено... – отвърна Орозов и казваше истината, защото той самият не обичаше твърде военните. Бяха прекалено корави и самовлюбени за неговия вкус към живота. А и усещаще известна несправедливост – това, което той банкерът Орозов постигаше с парите и ума си, те искаха да постигнат със сабята и пагоните си.
- Ето един човек, на когото се сбъдна мечтата, защото всеки българин иска след време да има визитка на която да пише: „о.з. половник,” „о.з. генерал” или пък „бивш министър”.Той е от тези със сбъднатите мечти. Нищо, че на баща му, ако не се лъжа, са викали „Юрдечката”. Представяш ли си, хем да ти лепнат прякор, хем той да е Юрдечката. В достойните семейства, като моето, никой и никога не е носил прякор.
Орозов наля отново от кехлибарената течност и започна да разказва с необичайно раздразнение как генералът, вече министър на вътрешните работи, изкупил за жълти стотинки, чрез подставени лица, земите южно от градеца К. Защото знаел, че софийският „Арсенал” ще се мести в провинцията. Чрез своите хора в парламента уредил новият строеж да стане в К. Естествено на неговите имоти. Пак неговите хора лели сълзи в парламента за бедните хора, които ще дадат имотите си за строителството на военната фабрика. В крайна сметка парламентът гласувал земите да се купят на тройна цена и така напълнил касите си с близо милион.
Буров знаеше за този гешефт на генерала и още тогава беше си отбелязал инстинкта му на лешояд.
- Като Публий Квинтилий Вар, нали? Също като онзи жалък и лаком празноглавец, драги ми Орозов. Безпаричните, гладни и ниски хорица искат да станат депутати и министри, за да могат да крадат.
Орозов само кимна с глава, сякаш дългата тирада беше го уморила. Буров продължи:
- Само ние, банкерите, нямаме такива блянове. Защото ние имаме реалната власт – парите. Въобще в красивия свят на парите властта идва по естествен път.
После помълча, сякаш да се наслади на това, което ще каже, и произнесе тихо:
- Затова ти предлагам да поканиш генерал Вълков на гости.
        
*****
        
Алберто Орсини обичаше да се облича в бяло, защото смяташе, че тези дрехи го отличават от тази селяния в България, която той ненавиждаше. Чувстваше се изискан в ленените си костюми сред българските търговци. В модните ателиета на големите европейски столици за ушиването на костюмите използваха скъпи платове: английски сукна, кашмири, шевиоти. Орсини съзнаваше и се радваше на превъзходството си. След войната не за всеки от домораслата българска аристокрация беше възможно могат да си купи шевиот от Манчестър. Но за това пък, иронично подмяташе той на българските си партньори, сте успели да намерите шаяк от Родопите или от онези малки фабрики за чисто вълнени платове от Габрово.
Той беше млад човек, попаднал в италианската легация благодарение на чичо си, граф Орсини, който заемаше висок пост във Външното министерство на Италия. Понеже самият Алберто не блестеше с някакви особени дарби в дипломацията, чичо му успя да го натири в България, защото смяташе, че тази страна е достатъчно далече от държавите, които бяха важни и щяха да играят основна роля в европейския театър. Това пък пасваше идеално на Алберто Орсини, който намираше дипломацията за скучна, но добра позиция сред младите дами в самия „bon ton” на обществото. В игрите си с младите госпожички Алберто Орсини използваше една и съща тактика – сам измисляше и изиграваше малки бурлески. Той придаваше на всяка една от темите незначителност, а сетне я обличаше в словесен поток от възвишеност, която караше младите момичета да се смеят, а самият той изглеждаше изключително смел рушител на табута. Каквото впрочем беше и цялото десетилетие след войната.
Днес той беше седнал в Юнион клуб, където очакваше среща с някоколко важни търговци и банкери. Клубът се намираше в градината между улицата „Иван Вазов” и „Раковски” и се пълнеше главно от бивши и настоящи български министри и новоизлюпени богаташи, натрупали пари от спекула през войните. Гостите на Юнион клуб подчертаваха своето превъзходство и съзнателно търсеха дистаницията между себе си и обикновените граждани. Това бяха няколко семейства от политическия елит, хора от властта и хора от опозицията, семействата на висши военни и важни чиновници. Там можеха да се срещнат интелектуалци, които властта обичаше и очакваше от тях възхвали на културната политика.
В този клуб се влизаше само ако си член или имаш специална покана. Юнион клуб бе основан през 1884г. като част от международния Юнион клуб. Негови членове бяха чужди дипломати на работа в София и видни български политически и обществени дейци, индустриалци и банкери,  представители на чужди банки и световни фирми, както и кореспондентите на големите европейски вестници. Алберто Орсини бе чувал, че на тези масивни маси, изработени от резбован дъб и покрити със снежнобели покривки, са били редени листите на много от българските правителства.
Той пушеше тънки пурети и се взираше в лицата на хората, кимаше в отговор на изискани поздрави и все пак се чувстваше притесенен. Инстинктивно душата му на нехайник усещаше, че места като тези не са за него. Като всеки празноглавец той предпочитеше салоните в грандхотелите „Панах”, „Юнион Палас” и „България”, както и „Венецианските вечери” в Градската градина окичена с гирлянди от книжни фенерчета, два оркестъра и казиното, където можеше да изпиеш няколко питиета, без това да прави лошо впечатление, и да пълниш с глупости главите на младите госпожици. В Юнион клуб това беше немислимо, затова той си поръча капучино и търпеливо зачака.
Точно по обяд в залата влезе с тежка стъпка Пенчо Симов. Габровският индустриалец водеше със себе си още един мъж, когото той представи като господин Орозов, розотърговец от К., и неговата съпруга г-жа Орозова. Орсини стана и се представи с най-блестящата си усмивка, защото хубостта на жената го смути и зад външния блясък той се опита да прикрие това смущение. След като дамата се настани, мъжете седнаха и поръчаха френски коняк и пури.
Алберто Орсини не бе очаквал други хора на срещата, още повече една хубава жена, но бързо се окопити и бързо влезе в кожата на обичайния си чар. За тази среща бе го помолил самият посланик. Той не знаеше какво ще иска от него Българският Рокфелер, както наричаха Пенчо Симов, но предупреди Орсини, че срещата е важна, както за дипломацията, така и за личното удоволствие да услужи на богатия индустриалец, защото този мъж бе известен със своите благотворителни акции. Затова италианският дипломат се облегна на стола и зачака двамата госдпода да му разкрият намеренията си.
Господата, обаче, не бързаха. Те започнаха да разискват положението в страната, разбойниците, които скитали из гората и правели засади по пътищата, също както някога в турската империя. Неприятни нови идвали и от столичните улици. Там всеки ден се чувало за простреляни пак от засада, очевидно ВМРО не успявало да се справи с вътрешните си противоречия. Орсини кимаше с глава и пропущаше историите за вътрешното напрежение в страната, защото нищо не разбирал от самоубийствените страсти на българите. С крайчеца на окото си наблюдаваше жената и все повече и повече усещаше как желанието го превзема. Тази жена била съвсем различна от вечно кикотещите се госпожички. В нея бил скрит изумрудът на любовта и очевидно само чакал той, Алберто, да го извади. Тази мисъл му се стори изключително привлекателна и той мислено благодари на Бога, че му дал този шанс.
- Господин Орсини, всички италианци ли са така разсеяни? Ето, аз вече пет минути държа цигарата си незапалена, а Вие дори не го забелязвате! – Анна изрече тези думи с лек укор, който светкавично изстреля Орсини със сребърна запалка пред тънката и кафява цигара.
- Простете, невниманието ми е непростимо – протоколната фраза прозвуча в устата на италианеца толкова машинално и с миньорен тон, който накара двамата мъже да се усмихнат.
- Ангел е, нали – обърна се Пенчо Симов към Орсини – Тази жена винаги е в състояние да сломи сърцето ми и сигуно заради това съм й купил, ако се не лъжа 40 чифта обувки.
- Четиридесет и два – поправи го Анна, като потърка свойски ръката му – И не искам да спирате да ме глезите. Обожавам да ме глезите.
- Анна, не се опитвай да разориш господин Симов – обади се Орозов – Остави това на нас, банкерите.
- Ох, отново вашите мъжки приказки. Те ми доскучават. Ще изляза да разгледам витрините наоколо и ще се върна след половин час – Анна се надигна и погледна мъжете поотделно – Дотогава се надявам да сте свършили деловите си разговори и да обядваме.
Келнерът издърпа стола зад гърба й, а тримата мъже учитиво се надгигнаха, като изпрати с поглед стройната й фигура чак до изхода на залата.
- Господин Орозов, съпругата Ви е удивителна. – поклони леко глава италианецът.
- Да, Анна е прекрасна жена, Благодаря на бога, че ми я изпрати – отвърна Орозов и се наведе към  Орсини – Искам от Вас да ми помогнете.

           
МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
-бележки към една бъдеща книга –

Тънката завеса като пелена се спуска винаги между Модела и неговия Художник, защото тя отделя единия свят от другия, а ние вече знаем, че световете на хората са различни, както е различен светът на хляба и ножа, иначе оплетени в странна привързаност… Тънката завеса, която ние не повдигаме, както и която никой не спуска, но знаем, че я има - граница, наситена с електричество, така е винаги, щом се допрат два свята; но тук електричеството е заредено с еротика, любов и тъмно привличане, а отблясъците му имат магнетичната студенина на звездите, както става между силни страсти, които се отричат…
                                                 ***
Анна Орозова, красива, богата и умна. Двадесет и шест години, възраст, която прави от жената нещо повече от “неясен обект на желанието”. Много повече, щом старият познавач на женските екземпляри от отбраното общество, банкерът Атанас Буров, казва: “Афродита би завидяла на нейните бедра и крака… У госпожа Орозова имаше нещо тъмно и загадъчно в очите.” Красивите и умни жени като нея отлично знаят мястото си сред персонажите на тази пиеса, но в тях винаги живее мисълта, че светът трябва да коленичи в краката им, докато той тягостно ги прегръща и души в следобедни изневери, кафета, журове, сред пари и пури, защото там любовта не е рицарство, а сделка…
                                                 ***
Иван Милев, синът на овчаря от Казанлък, който продавал мляко по улиците на града, литър от което струвал изгубената днес монета от 5 стотинки. Иван Милев, посрещнат с възхищение от Гео Милев, но и силно обичан от мизерията, често ще изрича пред приятели:”Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк…” Защото именно той е царят в своите баладични видения, но живее в квартирата на Илия Бешков, където той, на две крачки от неговото легло, рисува безпощадни карикатури, които Милев гледа с невинно учудване, а Бешков, без да знае защо, плаче пред неговите работи, залят от умиление. Художникът Иван Милев живее в митичния свят на молитви и слънчови женитби, на селски мадони и гайдари, в приказките за облаци-скитници и за светията Трифон и Крали Марко, в тайнството на годежа и Христовите сълзи, в безмълвието на Задушницата или пък в Арлекиновото безгрижие, щом рисува и такъв сюжет – “Цигулар къща не храни”… Художникът е ревнив към този свят, щом се дразни от желанието на галеристи от Стокхолм и Америка да купят негови картини…

***
Не е възможно тези два свята да се срещнат и да не се оплетат в червено-черните отблясъци на абаносова дърворезба, всеки от двамата величествен по своему – Тя, изящна стопанка на милиони, със снежната кожа на непокварен ангел. Той, беден и болен, но цар в своите магнетични приказки…
Има нещо от Йовкова драма в тази връзка, младата и хубава чорбаджийска щерка Рада, и Шибил, разбойникът, царят на планините. Но Йовков, който е повече романтик на човешката душа, неизлечимо болен от доброта, дава елегичния край на Рада и Шибил, защото неговият усет на писател му подсказва, че те ще се превърнат в нещо друго… Парите на Величко Кехая ще превъплатят Рада в Анна Орозова, а Шибил в бъдещ гладен художник, защото е напу-снал планините. Това е предвещавала бялата кърпа и затова Йовков кара Величко Кехая да посегне към червената.

***
Анна Орозова се стреми към художника и не го крие, макар всичко да е облечено като историята на едно съперничество между нея и Папазова, друга дама от хайлайфа на градеца, пък и на страната. Истината е, че тя е увлечена от художника и този стремеж, доколко волеви или интуитивен!, идва да ни покаже, че тя търси своя си, чисто човешка и женска компенсация на компромисите, които логиката на доброто общество й налага. Защото вилите и гаражите около София, шестте месеца от годината в Европа и Америка, кочияшите в ливреи и прислугата във френски стил, дори помпоните на конете с извезаното “О”, всичко това е светът, на който тя принадлежи. Забележете – Тя принадлежи! И не защото е жена на богатия Орозов, тогава често жените са били част от семейния бизнес, а защото тя е от този свят, както и Иван Милев си е от своя си свят.

***
Дали пък към нея не го е тласкал тайнственият шепот на зазиданата от близката смърт душа? Също като в легендата за младата невеста, чиято сянка била вградена в темелите на Павльов мост, по пътя от Казанлък за Стара Загора, и която в тихи нощи, случайни пътници чували да зове:”Павле, Павле…” Иван Милев харесвал тази легенда и искал да я нарисува. В белите му дробове туберкулозата вече зидала темелите, в които ще го вградят след по-малко от две години. Не му потръгва в брака с певицата Катя Наумова, макар той с радост да рисува стените на семейното си жилище. Животът, този безмилостен присмехулник, е решил друго. Иван Милев също…

***
Когато ставаме свидетели на властния стремеж на двама души, един към друг, винаги сме смутени или шокирани от силата на любовта между другите хора. Анна Орозова открито посещава ателието на Иван Милев, след нея слугинята носи кошници с храна и вино, които после връща празни, или поне така изглеждат. Защото са пълни с мълвата, която вече пълзи из градеца К. Мълвата, разбира се, според най-добрите традиции на градеца, е украсена с барокови подробности и детайли, за радост на бедни и богати.
Дали Анна Орозова приема двойнственото целомъдрие на градеца, или го отхвърля с демонстративното пренебрежение на аристократите, може само да се спори, защото истината винаги се научава след финала, а засега тя само се докосва до художника. На всички докосването може да се види грубо, но това са нравите по… всяко време.
Самият художник сякаш пренебрегва това грубо докосване, това окупиращо нахлуване в неговия свят, но той като че ли има своето сигурно основание… Иван Милев знае, че ще нарисува Ахинора, жената на българския Аспарух, защото неговият инстинкт го води към това вълшебство да остави образа и на владетелка на мистичния си свят. И той нарисува големи египетски очи, със смарагдов цвят, лице, обкръжено от византийски мозайки, а властният и натрапчив Ерос сви в ъгълчето на устните на другата Ахинора, този път обозначена с годината 1925.
Но не е ли взидана, също като в онази легенда, зад тънкия тюл, покриващ лицето на Ахинора, точно истинската душа на Ана Орозова, неземна, невеществена, какъвто е копнежният свят на Иван Милев.

***
И двамата са аргонавти, но от различни експедиции, докоснали се на случаен сал сред океана, мокри, пълни със страх и ужас, защото наблизо техните кораби потъват. Двама аргонавти, които търсят едно и също Златно руно, за да получат различни неща. Сега те са вкопчени един в друг, някак нетърпеливи, сякаш подозират, че всичко ще бъде за кратко, пък и защо не, Моделът и неговия Художник имат достатъчно инстинкт и опит, за да разберат, че бъдещето по-скоро е заредено с едно тяхно отсъствие. Обществото не би позволило тази връзка да продължи повече отколкото изисква клюката, за да бъде забавна, без да става банална. Не би позволил и съпругът Орозов, който иначе не дава вид, че се притеснява от палавите игри на жена си… Поне не дава вид, а дали нещо го е смущавало, може само да гадаем. Вероятно е да се е дразнел, че Анна Орозова си пилее времето с един художник, когато има къде-къде по-важни неща. Впрочем, в задълженията на красивите и богати жени винаги влизал промишленият шпионаж, а академикът в тази дисциплина, Атанас Буров, често говори с възхищение за тях.

***
1928 е звездна за красивата, умна, властна и богата Анна Орозова. Тя е избрана за “Мис Лиеж”. Аристократи, банкери, стоманени магнати, петролни босове, търговци и собственици на сребърни мини, последователно я избират за “Мис Монте Карло” и “Мис Биариц”.
В Остенде тя става “Златната Афродита”.
Анна Орозова е най-желаната жена в Европа, която засега още лудува в “епохата на джаза”, според Скот Фитцджералд. Пак Атанас Буров, който често си намирал някаква работа в Казанлък, само за да се наслаждава на най-брилянтния къс от себеподобните, обобщава:”Госпожа Орозова би била великолепен екземпляр за Холивуд или Монте Карло. Такива жени като нея ги привличат срещу грамадни заплати в игралните домове. Те седят там като мостра, като реклама, само заради своята усмивка… Седят близо до крупието – преди да прибере парите с лопатката “рато”, той поглежда към своята дама на сърцето…”
Това не е всичко. Веднъж, в Нанси, г-жа Орозова танцува полугола на масата на едно пищно, пикантно заведение, в обкръжението на актриси и художници.

***
Дали пък във всичко онова, което се е случило между тях двамата, те не са виждали своя малък Латински квартал, ето нещо, за което си струва да помислим?!

***
“Иван безнадежно болен”. Телеграмата от Катя, жената на Иван Милев, отпраща набързо брат му и майка му в София. Заварват го мъртъв, а брат му забелязва, че е лошо избръснат. В деня на смъртта му, която Иван Милев дочакал вкъщи, отправил поглед към жена си и дъщеря си, се получава покана от Галерията в Дрезден, където го канят да изложи свои работи. Но когато пристигнала поканата, художникът вече бил зазидан в отвъдния свят. Тук било все още само сиротното му тяло.
Дата е 25 януари 1927 година. След около три седмици Иван Милев щял да навърши 30 години.
Илия Бешков ще допълни :”…ние понесохме ковчега с младото му тяло, разплакани и усмихнати, а лекият ветрец игра-еше с русите къдрици по умното му чело. Погребахме го. Останахме без него. Скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек.”

***
Тънката завеса, като пелена, която се спуска винаги между Модела и неговия Художник, защото тя отделя единия свят от другия, а ние вече знаем, че световете на хората са различни, както е различен светът на светлината и мрака, иначе оплитани в странна привързаност…
И пак този мотив от Йовков, за бялата и червената кърпа, а ръката ни не знае към коя да посегне, макар че по калдаръма на тесния площад на мислите ни Моделът и неговия Художник страшно се приближават един към друг.