Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: УСПОРЕДИ И РАКУРСИ В ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА АННА АХМАТОВА И ДОРА ГАБЕ"

УСПОРЕДИ И РАКУРСИ В ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА АННА АХМАТОВА И ДОРА ГАБЕ

Рада Въртунинска


I част
    
През 2008 г. беше чествана 120 годишнината на Дора Габе. Тази година се навършват 120 години от рождението на руската поетеса Анна Ахматова. Две звезди от първа величина, творили в едно и също време, пътеводни и разпростиращи влиянието си върху изгряващите и залязващите звезди на 20-ти век.
Анна Ахматова е толкова значима за Русия, колкото Дора Габе за България. Техният талант е съизмерим със страните, в които са се родили и живели.
Защо избрах да търся успореди с Дора Габе, а не с Елисавета Багряна, която още като ученичка е покорена и повлияна от поезията на Анна Ахматова и превежда нейни стихове през 20-те години на м.в., докато Дора Габе почти не споменава нейното име. На пръв поглед може би е трудно да се намерят прилики, но те все пак съществуват, ако не изцяло в поезията им, то в много голяма степен в житейската им съдба, като огледални отражения.
Ще започна своите сравнения с най-елементарните страни от живота на всеки творец, неговото родословие, родно място, детство, първи поетични опити. Сигурно не е случайно /съдбата никога не е преднамерена/, че семействата на двете поетеси са пуснали корени в    един и същи край на Русия – Одеска област. Анна Ахматова е родена в Большой Фонтан близо до Одеса, а Петър Габе - в Елисаветград. В края на 19-ти век народовелецът Петър Габе /1857-1927 г./ със семейството си се отправя на югозапад към България и отсяда в Добруджа, където, ако се вярва на хрониката, през 1888 г. се ражда дъщеря му Тодорка – Дора Габе . Майката на Анна Ахматова също е била повлияна от идеите на народоволците .
Почти по същото време Андрей Антонович Горенко /1848-1915/, флотски инженер-механик от запаса, се преселва на север с едногодишната си дъщеря Анна. Причина: Поради несъответствия в характерите на Андрей Горенко и великия княз Александър Михайлович, с когото „не си паснали” .
Няма да се спирам на подробностите, но отбелязвам тези факти, тъй като те имат значение за формиране на характерите, възпитанието и светоусещането на двете поетеси. Анна Ахматова - аристократка по произход и по дух, за която са се грижили бавачки, гувернантки, учители по френски и музика, живяла всред приказните дворци на Царское Село, Павловск и столицата Петербург и Дора Габе, израстнала в семейството на просветени народоволци, но общувала с неуки, току-що освободени селяни, в дом, чийто подове били измазани с глина и всред обширни полета, които й дават усещане за свобода, простор и волност на тялото и духа.
Родните места, семейната среда, местата, които са свързани с най-ранните спомени, детските впечатления от необхватната красота на природата, великолепието на дворците и парковете, всред които бродила младата Ахматова и просторните полета, добруджанските чифлици, скромните, но уютни селски къщи, суровите добруджански зими, подобни на Петербургските, са заседнали в ума и сърцето на Дора Габе. Тези впечатления са неделими от творчеството на двете поетеси, а Дора Габе ще каже: „Моят живот е само основа за обяснение на творчеството ми” .
Казаното дотук ни въвежда и в темата за любовта към Родината в тяхната поезия.
Още първите поетични опити на 12 годишната Дора Габе са свързани с родното й място. В стихотворението си „Пролет” тя е изразила цялото си по детски искрено и чисто преклонение пред заобикалящия я бит и природа, неподправени, естествени, лъхащи на пролетен чернозем. Детето Дора Габе възпява всичко, което спира погледа – агънца, патенца-жълти, чучулиги, жерави, цъфнали сливи и ябълки и възторжено възкликва: „О, ти си земен рай!”. Още в това първо стихотворение откриваме корените на родолюбието у Дора Габе.
Дора Габе посвети на Добруджа цикъл стихотворения. Опоетизира нейната безкрайност „Все разтягаш небесата си / облаците няма де да спрат” /Родина/. Спомня си с носталгия времето, когато „Вечер свиреха кавалите / и ги слушаха полетата” /Песен/. Тя изпитва вина, че е напуснала Добруджа и разговаря с нея като с майка, с близък човек. „Сърдиш ли ми се, земьо, сърдиш ли се, / че се разпиляхме из чужбина” /Земя/ и с тревога пита всеки странник „Кажи, оттам ли идеш? Минали край къщата / и двете наши псета чакат ли на двора?” /Гост/. В душата й прелива мъката по поробената родна земя. „Ще я познаеш по суровите лица на мойте братя-роби, / по нямата им воля в стиснатите шепи.” /Чуждият/. От обич към тази необятна свещена земна твърд, по-късно тя ще пътува из цяла Европа и ще призовава световната съвест за справедливост. До последния си дъх тя отправя към Добруджа своя взор, към хоризонта „пределен мост за моето въображение”. Макар да говори за хоризонта, към който се стреми нейната творческа мисъл, той има очертанията на Добруджа „Извивките на хълмистите възвишения... и далечината с равния, пълзящ, спокоен път” /Хризонт/.
Като поплак звучат стиховете й за неизвървените пътища на добруджанските синове. „Спрели на всяко кръстопътище... Спрели... в тия черни угари. Спря ги земицата ни родната... верни синове до гроба” /Пътища/. Тя е сродена с тях, обречена да извървява своите пътища далеч от родиния край, в същото време тя има самочувствие и достойнство на българка, макар да признава своя „чист еврейски произход”. По време на процеса срещу нея през 40-те години на м.в., когато фашизмът настъпва на изток и еврейството е подложено на изтребление, тя заявява: „Ако Добруджа не е българска, тогава и аз не съм българка” .
В цялото творчество на Дора Габе откриваме присъствието на Добруджа. Тя черпи вдъхновение от земята, от слънцето, под което узряват житата, от високото добруджанско небе, от нейните героични хора. Вълненията й от съприкосновението с родната земя са израз на непресъхващата й устременост да се върне в нея, да й се поклони, да я възпее. „Широтата, която Дора има в душата си, в творчеството си, тя е добила от добруджанската земя. Дълбочината, която има в нейното творчество, това са дълбоките добруджански кладенци” казва Елисавета Багряна .
Същите мотиви срещаме в поезията на Анна Ахматова, макар привързаността й към родината и скъпите на сърцето й места да са носители и на други чувства и да не са така открито обособени афиширани, както в циклите на Дора Габе. Поне не в ранните й стихове от книгата „Вечер”. Понеже А. Ахматова датира всичко, което е написала, разбираме, че през 1911 година тя е била в Царское село и му посвещава един триптих /22.02.1911 - 24.09.1911г./.
В първите три куплета тя ни разкрива душевното си състояние. Това е времето, в което създаденият от Н. С. Гумильов акмеизъм, все още не се е наложил като алтернатива на символизма и е подложен на нападките на символистите и мистиците от Академията на Вячеслав Иванов. Обиквайки този „пленительный город загадок” тя се е свързала съдбовно с него и именно тази нейна обич я изпълва с печални предчувствия и й припомня минали сърдечни преживявания с романтични зарисовки.
Втората част на триптиха е от две строфи. От тях ни облъхва същата тъга, но прозира и нещо ново като предвиждане за бъдещето. В парка, под стария клен, тя съзира повален своя „Мраморен двойник”. Едно предчувствие за бъдещи сътресения, замътени още по време на революцията от 1905 година. Предусещания не само за поваляне на държавата, но и на изкуствата, чийто символ е мраморната статуя. Сложно душевно състояние за неделимост и вечност. Тя се идентифицира с местата, които обича, с тяхната история и култура. Продължава да ни убеждава като разширява ареала на тяхното значение, както за нея, така и за цяла Русия. Този прелестен кът носи очарованието на бляскавота минало и духовната извисеност на предшествениците, на първите поети. По същите алеи някога е бродил „мургавият юноша” /А. С. Пушкин бел.Р.В./ и тя все още вижда мястото, където е лежала неговата „триъгълна шапка и изпокъсаното томче на Парни”. Това е и едно от любимите стихотворения на нейната публика по време на участията й в литературни срещи и поетични вечери.
Повечето от стиховете на Анна Ахматова започват с някоя картина или само наименование на местата, където е била - Царско Село, Петербург, Киев, Москва, Бежецк. Оттам идва и усещането по-скоро за интимност, отколкото за показност на родолюбивите й чувства. Тя ни въвежда пестеливо в атмосферата на местата, свързани с историята на Великата Рус. Те са не само фон, но и сърцевина, върху която се разгръща духовното състояние и лиричното чувство.
Най-добре можем да проникнем в нейното отношение, да усетим верността й към родината от едно стиховорение, написано през 1917 година, когато революционната буря руши устоите на стара Русия, поваленият „мраморен двойник”, когато част от руската интелигенция търси спасение в емиграция. В него звучи гордото й тържество, непоколебимото й решение да не измени на своя народ.
Оставь свой край глухой и грешный!
Оставь Россию навсегда! кънти в нея съблазнителния глас, който й обещава утешение, измиване къравите следи, нанесени от революцията.
Но равнодушно и спокойно
Руками я замкнула слух,
Чтоб этой речью недостойной
Не осквернился скорбный дух.

Бе за утеха глас. Зовеше,
говореше ми: „Замини
от твоята Русия грешна.
Завинаги я напусни.
Ела. От тебе ще отмия
и срам, и кървави следи.
И с ново име ще покрия
погроми, болки и беди.”
Но равнодушно и спокойно
с ръце закрих аз своя слух –
да не скверни реч недостойна
опечаления ми дух.
                         Прев. Е. Багряна

Именно това стихотворение, разкриващо духовната сила на Анна Ахматова, готовността й да сподели участта на своя народ, е превела през 20-те години на м.в. Елисавета Багряна. То е израз на духовната и физическата неделимост на поетесата от Русия, нейната ясна гражданска позиция - да изтърпи страданията, които й готви бъдещето и да не „отклони нито един удар” от себе си.
По-късно в стихотворението Петроград 1919 Анна Ахматова с горчевина ще сподели, че тяхната саможертва не е оценена нито от онези, които са поели по „тъмните пътища” на изгнанието, нито от тези, които са останали да управляват страната.
Никто нам не хотел помочь
За то, что мы остали дома,
За то, что, город свой любя
А не крылатую свободу
Мы сохранили для себя
Его дворцы, огонь и воду.

Ний не получихме похвала
Затуй, че днес сме у дома
Затуй, че на града любим
Дворците, огъня, водата
Успяхме ний да съхраним,
А не на волността крилата
Прев. Р. В.


Още по-късно, през 1922 г., когато е преживяла и разстрела на Н. С. Гумильов, тя не само, че не съжалява, а счита бегълците за недостойни и „вечно жалок мне изгнанник...” и „полыню пахнет хлеб чужой”.
Патриотичната тема зазвучава още по-бравурно в поезията на А. Ахматова през годините на Отечествената война. Времето, което прекарва в обсадения Ленинград /Петербург/. Изпитала цялата тежест на войната, която се стоварва върху населението, тя става свидетел на неговия стоицизъм и непоколебимост пред жестокия натиск на нашественика. Оплаква невинните жертви, умиращите от глад и студ, изпитва болка за разрушените паметници на културата и разрухата на миналото великолепие. Всичко това я засяга лично и я наранява, изпълва я с печал, достигаща до безизходност и отчаяние, но несломимият духът на ленинградските защитници, тяхната решимост и себеотрицание укрепват нейния оптимизъм и вяра в победата. Анна Ахматова се прекланя именнно пред величавия дух, пред героизма и подвига на своите сънародници и съграждани. Тя се присъединява морално и споделя физически техните страдания. Както видяхме такива чувства и състояния владеят и мислите на Дора Габе за поробена Добруджа и се включва чрез словото в борбите за нейното освобождение.
В Ташкент, където е евакуирана, А. Ахматова преосмисля своето отношение към родината, която е била твърде жестока към нея. Сега тя й се представя в нова светлина. „От четиридесета година, аз всичко като от висока кула оглеждам пак” . В четвъртата част на „Северни елегии”, написана през 1945 г. тя прави оценки на минали събития, на 10-те години от двадесети век в Царское Село. В тях прозира носталгия по отдавнашния патриархален живот и с непреодолима тъга признава, че всичко се е променило, всичко е движение. Променили са се наименованията на градовете. Вече не са между живите свидетелите на общите им преживявания, с които да си спомнят и поплачат. Бавно се отдалечават сенките им, но заедно с това тя влиза в бъдещето.
Передо мной, безродной, неумелой
Открылись неожиданные двери
И выходили люди, и кричали:
„Она пришла! Она пришла сама!”

Пред мен неопитната и сиротна
вратата тежка се отвори
тълпа от хора ме посрещна,
крещейки „Тя дойде сама!”
прев. Р. В.
 

На много места тя нарича себе си безродна. Това са реминисценции за времето, когато е била отхвърлена и преследвана, когато не са се печатали нейни стихове, била е белязана като „враг на народа”, разбирай съветската власт. Нейното самотно духовно и поетично завръщане към своите сънародници намираме и в „Путём всея Земли”. Лукавият вътрешен глас, гласът на нейната гражданска съвест, незаспиващото чувство за дълг и привързаност към дома, а дом за нея е цяла Русия, този хитър глас я предупреждава: „Тук отново ще се върнеш / ще се върнеш не веднаж” /Путем всея Земли/. И тя се завръща, „сама-китежанка”, без принуда и без колебание в своя опустял дом, нейно последно жилище, в ръка с хвойнова клонка и със своя слънчев стих.
Тя, която е преживяла разстрела на първия си съпруг Н. С. Гумильов, нейният кръстник в поезията, както и заточението на третия си съпруг - художника Пунин, тя която е изстрадала неколкократните арести на своя единствен син Лев Гумильов, неговото заточение, изживения страх да не го постигне съдбата на баща му; тя, която не може да се примири и да прости на съветската власт обезглавяването на руския интелектуален елит; тя, която в Requiem /1935-1940 г./ описва своите мъчителни седемнадесет месеца и е изчислила тристата часа, през които е стояла на опашка пред вратите на ленинградския затвор да види сина си и да го изпроводи в заточение; тя, силната и гордата, неподкупната и достойната руска жена с нежно сърце на поет, остава непрекършена. След дълги и мъчителни терзания успява да преодолее своята неприязън към властта, чийто принципи и идеи никога не е споделяла. Тя е разчела жестоките клинописи на страданието и е разбрала как изглежда страха, затова се бои да не забрави дори в смъртта „Громыхание черных марусь” и „воя на старицата, като на ранен звяр” /Реквием/. Дълбоко в нея още трепти вярата в идното и вижда мирното течение на живота в своята страна. Независимо от далечното гукане на гълъбите в тъмницата, със скрито пазена надежда и с оптимизъм тя казва: „И тихо идут по Неве корабли”.
В спомените й за града /Петербург б. Р.В./ намираме същата картина „Навътре в Гостинный дом облаци от гълъби... По Нева плавателни съдове”. Нещо видяно и пренесено в поезията й, нещо което дълбоко я е развълнувало и в определен момент то отговаря на настроението й. Нашепва й, че нищо не може да спре течението на времето, а заключениците са невинни с гълъби.
В края на живота си, тежко болна, Анна Ахматова пише стихотворението „Родная земля”, с неподражаемия си изискан Ахматовски стил, стилът на висшата поетика, наследен от акмеизма. Тя споделя съвсем простичко и разбрано, че тя и нейните съотечественици не носят талисман на врата си, който да ги предпази от нещастия. За отечеството не съчиняват стихове ридаейки, не правят покупко-продажба с родината и понякога дори не се сещат за нея. Тя отправя горчив упрек както към себе си, така и към своите събратя, които са допуснали равнодушието към отечеството да се всели в тях.
Да, для нас это грязь на калошах,
Да, для нас это хруст на зубах.
. . . . . . . .
Но ложимся в нее и становимся ею
Оттого и зовем так свободно - своею.  
/Родная земля/

Да, за нас това е като кал по галошите,
Да, за нас това е като скърцане с зъби.
..............
Но лягаме в нея и ставаме нейни
затуй тъй свободно я наричаме – своя.
Ленинград 1961 г.    
прев. Р.В.


Мъдро признание за преходността на всичко земно, което се превръща в пръст. Необикновено силно е усещането за сливане с земята, при което НИЕ стават НЕЙНИ или НИЕ-ТЯ. Заедно с това пред нас израства нравствения подвиг на човека, способен да надживее униженията и страданията, на които е бил подложен, да бъде отлъчен от своя народ, да бъде обречен на бавно забвение.
Още един епизод от биографията на Анна Ахматова, който я сближава с Дора Габе, ни разкрива коленопреклонната й обич към Русия. Докато е в болница я посещава известен щвед „с ослепително бяла риза като ангелско крило”. През цялото време нейното вниманието е заето с тази риза и си мисли: „Докато у нас имаше война, революция, пак война, докато ние обагряхме ръцете си с кръв, бяхме в блокада – в Швеция са се занимавали само с това да перат и гладят тази риза” .
Тези нейни мисли, изразени само в едно изречение, ни разгръща цяла панорама от настроения, от съжалението до възторга, от гордостта за историческите подвизи на своя народ до снизходителното пренебрежение към чистите ризи на онези, които са гледали отстрани бурните събития, променяши света.
В заключение ще отбележа, че докато цикъла стихове за Добруджа на Дора Габе има повече конкретика за време, място, хора, предизвикали определено емоционално състояние и станали повод за претворяването им в поезия, то при Анна Ахматова темата за родината е философия, издигната до общочовешка проблематика. Нейните символи и сравнения, изчистени, оголени фрази и метафори придават по-дълбок смисъл на патриотичното чувство и непреходността на онова истинско и неминуемо свързване със земята, което се трансформира във вечност.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево