Петранка Божкова

Казват, че песента е като водата – бликне ли, спиране няма... Понякога не се знае откъде идва, през колко планини и долини преминава, колко човешки съдби докосва, за да стигне до нас. Но срещне ли я човек по пътя си, ако е жаден,  пие с пълни шепи и благославя извора – жив и бистър от незапомнени времена. И сякаш,  колкото повече пие човек, толкова по-жаден става! Колкото по-отдалеч идва, толкова по-лечебна е нейната сила... Тя сигурно крие някаква неуловима магия, защото, щом докосне душите ни, небесата в нас се обръщат. Нито знаем кой и кога е редил думите, нито пък кога се е родила нейната мелодия. До нас достига само чудото – песента.
Нашата българска народна песен.
С нея през столетията българинът е изплаквал горчилката на трудния си живот, с нея е изповядвал кратките си звездни мигове на радост, с нея се е вричал в любов или пък е осъждал неверието, лъжата, алчността, безчестието... С тази песен майките приспивали в късни нощи чедата си и омесвали хляба с надеждата за утре. С нея мъжете тръгвали по чужди краища на гурбет, или хващали гората, за да бранят честта и свободата си.
Другото име на тази песен е живот. Ако има скептици, които не вярват в това, нека да дойдат поне веднъж на фолклорния събор край добруджанското село Дебрене. Защото тук, в местността “Славната канара”, под сянката на вековните дървета, близо до някогашното “Хайдушко кладенче”,  можеш да пиеш до насита от извора на народната мъдрост и на душевната красота на българина. Пък -  пиеш ли веднъж, ще повториш... Такава чудесия не се среща на път и под път.
Ако се случи човек да намине оттук през последната събота на юни, ще си помисли най-напред, че е попаднал най-малкото на друга планета. Или че  вековете някакси са се преместили незнайно как. От ранни зори тук екват хиляди гласове, писват шарени гайди и кавали, звучат бавни или игриви мелодии, думкат тъпани, между дърветата на старата гора се разнасят смехове и закачки... По тесните пътеки и по поляните тичат деца, белокоси жени и мъже пристъпват бавно и някак тържествено, нагиздени като за сватба. Белите ризи искрят на светят, а по тях сякаш пърхат с криле извезани птици, цветя и всякакви чудновати фигури. Сърмени елеци проблясват на слънцето, червени пояси привличат окото,  развяват се фусти и тъкани престилки, върху женските  коси /ако и да сребреят вече/ се кипрят пъстри китки. Че може ли гиздава премяна без цвете!?
Иначе, цялата тази приказна феерия от гласове, мелодии и цветове, изкарани от най-свидните кътчета на народната душа, си има име –   
       
Фолклорен събор “Песни и танци от слънчева Добруджа”.

Домакин и организатор на събитието е община Добричка. През 2009 г. фолклорната магия ще събере над 3 000 изпълнители от цяла Североизточна България и от много други райони на страната. Няколко пъти по толкова са обикновено посетителите, привлечени от изкушението да се потопят в красивата атмосфера на празника. От 1997 г. с решение на Общинския съвет всяка година през последната събота на юни, в навечерието на жътвата се провежда и Празникът на общината. Двете събития по естествен път се сливат, за да ознаменуват тържеството на съхранената българска духовна традиция.
...Сигурно не всички знаят, че община Добричка е една от най-големите по територия в страната. Тя включва 68 населени места, които ограждат като пръстен областния град Добрич. Общопризнат факт е, че тази добруджанска община е разположена в един от най-плодородните райони на Североизточна България. Тръгнеш ли да пътуваш между селата, докъдето очите ти стигнат, все това ще виждаш -  далеч-далеч към хоризонта се стелят стотици декари чернозем... Който иска да види “на живо” как се прави модерно земеделие, трябва само да се разходи сред безкрайните полета на хълмистата равнина. Този кът на България е беден на водни ресурси, но пък – елате да видите колко каменни чешми са изградени през изминалите столетия! От чучурите блика бистра вода и разказва какви ли не легенди за стари времена. Сега, разбира се, селата са водоснабдени. Но от миналото е останала още една следа –  каньонът “Суха река”. Някога реката е пресичала територията на днешната община, а днес суходолията, скалите и скалните венци са се превърнали в уникална природна и археологическа забележителност на Южна добруджа. При това каньонът е място, съхранило в голяма степен биологическото разнообразие на дивата природа и никак не е случайно, че от тези места живо се интересуват и еколози, и археолози, и краеведи.  21 училища, 31 детски градини и 35 читалища – така изглежда мрежата от културни и образователни институции в община Добричка. Сред обширните житни, слънчогледови и царевични полета, тези читалища и училища /някои са съвсем семпли, но пък са на повече от 100 години!/  приличат на малки цветни острови, в които гори пламъчето на духовността и красотата. В духа на новото време и в отговор на предизвикателствата на 21 век, местната управа спечели два проекта за модернизиране и обновление на шест детски градини, едно училище и седем читалища. Предвидените инвестиции надхвърлят 5,5 милиона лев от европейските фондове. Ще се подобри културната инфраструктура,  казват на съвременен език специалистите. А хората вярват, че техните читалища и училища ще станат по-светли и по-уютни...
Наричат събора край Дебрене “малката Копривщица”, защото надпяването, надсвирването и надиграването отсяват най-добрите групи и състави за националния събор и в същото време създават неповторимо настроение сред участниците – от най-малките до най-възрастните. Фолклорният празник  се родил през 1968 г. като спонтанна инициатива на запалени почитатели на добруджанските песни и мелодии от село Стожер и близките села. Най-напред надпяването е посветено на хайдушкото движение. Така и наричали събора край Дебрене преди четири десетилетия – “В прослава на хайдутството”. Мястото на инициативата също носи символиката на този наслов – историци, краеведи и дейци на културата проучват, че в красивата местност “Славната канара” някога е водил дружината си хайдут Пейо Буюклията. Една отвесна канара в началото служи за декор на изпълнителите, наблизо се чувал тихият ромон на водата от чист извор...  Казвали му “Хайдушкото кладенче”. При толкова много знаци на съдбата, чудно ли е, че съборът “Песни и танци от слънчева Добруджа” се разраства с всяка година и привлича все повече изпълнители почитатели?
Летописът на събитията откроява годината 1976-та, когато на събора край Дебрене идват самодейци от цялата Добричка област, най-добрите от които представят региона на Третия национален събор в Копривщица. Завъртял се животът като житена питка в полето и постепенно фолклорните празници край Дебрене придобиват статут на междинен етап от националния събор на всеки пет години. Магията на добруджанските песни, мелодии и танци събира нови и нови състави и изпълнители. Расте броят на откритите естради – една, две, три... Сега вече сцените са пет.                
Като  тръгнат песните и обичаите – свят да ти се завие от толкова хубост българска! Стоиш и гледаш някакъв странен керван, който пресича годините и пренася през границите на столетията песни, сватби, жътварски благословии, седенки, добруджански хора... Думите на някоя бавна протяжна песен може и да заседнат като буца на гърлото, защото разказват и за теглото човешко, и за горчилката на живота, и за оцелялата мъдрост, която ни прави силни и добри.
Едно от най-хубавите неща на празника е, че през последните години идват все повече детски групи и състави. Редом до напетите 70-годишни пременени баби и дядовци, които стъпват тежко и достолепно и извиват на воля гласове, вече пристъпват и три-четиригодишни самодейци. “Ще я бъде още дълго време тази несломима добруджанска фолклорна магия!” – си казваш наум, докато очите ти гледат, а сърцето ти пие на едри глътки красотата наоколо.
От четири години фолклорният събор “Песни и танци от слънчева Добруджа” вече е част от националния културен календар на министерството на културата. От ранна пролет певческите и инструменталните групи, танцовите  състави към читалища, клубове и училища трескаво репетират, стягат премени, за да са готови за последната събота на юни. Защото всеки иска да покаже най-хубавото, на което е способен. Не само заради оценката на журито и заради наградите, но и заради всички, които гледат. Че гостите са много, дошли отблизо и  далеч. На петте естради, под пъстрата сянка на дърветата, си дават среща около 80-90 певчески групи, 20 групи за народни обичаи, 30 танцови групи, 35 инструментални състава... Само индивидуалните изпълнители са около 200. Впрочем, архивът на организаторите пази невероятно по обем количество от аудио и видеозаписи на участниците – от най-малкия до най-възрастния. Записани са десетки, стотици часове с изявите на певци, инструменталисти, танцьори, разказвачи, групи за обичаи. Този архив представлява несметно богатство и като документалистика, и по отношение на съхранените образци на музикално-песенния и танцов фолклор на добруджанци.
... Пропътувала векове през неравната участ на българина, тази традиция и днес събира възхитата на родни и чуждестранни ценители и познавачи на фолклора, благодарение на усилията на домакините. Тук, в сърцето на Добруджа, край Дебрене, човек се чувства в центъра на една своеобразна съкровищница от багри, гласове и мелодии. Толкова много съдби, вплетени в пъстра шевица! Сякаш някой много-много отдавна е написал съкровено писмо и го е пуснал по водата на времето с надеждата, че ще стигне до нас и ще стопли душите ни с вечните истини за живота. Сякаш някой разказва легенди за стари времена. Имало е горест и болка. Дни на непосилен труд и умора, но и мигове на извисяване, на човешка радост. Как иначе човек да си обясни думите на една 80-годишна жена от добричкото село Паскалево: “Аз, докато не си изпея две песнички, вечер не мога да заспя...”? Ако го нямаше това невидимо повдигане на пръсти над смръщеното лице на делника, едва ли празникът щеше да е възможен. Сигурно така са мислили и предците ни, превръщали и човешката си болка, и светлата си надежда в песен.  Тя прилича на белите темели на каменните чешми, през чиито чучури тече бистра вода и днес, столетия по-късно. Да пият жадните и да благославят...
...Така изглежда днес съборът  край Дебрене, който възкресява най-добрите образци от добруджанското фолклорно богатство. Седиш и гледаш, и слушаш и пред тебе се завъртат чудни картини – тежки снопи по жътва, но и тежки сватби и веселби зиме;  седенки и вити пъстри хора на мегдана / и младежки задевки/; вакли стада по ширните поляни... Било ли е, не е ли било? Като си помисли човек, живеем в друго време – време на свръхтехнологии, стрес и космически скорости. Друго е времето, други са цветовете, които ни заобикалят. Понякога сивото идва в повече. Но животът си има неумолими закони. Затова пък е хубаво, че можем, все още можем да видим колко много красота се е народила по тези земи през вековете и е дошла при нас с песните и мелодиите, с пъстрите шевици и със закодираната в тях вяра в доброто.
Надпяването, надсвирването и надиграването продължават с часове – от изгрева до залеза на юнското слънце. Всичко се слива в една всеобща човешка молитва за добруване... Струва ти се, че тази молитва, че думите на този светъл благослов ще отекват дълго в мислите ти. Накрая всички се хващат на дълго-предълго хоро на централната поляна.  Всичко това се случва всяка последна събота на юни, в навечерието на добруджанската жътва, когато житото е наляло златен клас.
Тази приказка се повтаря всяка година, преди да се роди хлябът, в продължение на четири десетилетия.