Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МИКС"

МИКС

Иван Ставрев

СЛЪНЦЕ В СНЕГА

Някой тихо оттам, от високо душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята.
Ще умре този свят на любов и на сняг
ненаситен.
Луда младост над тебе лети и се мята.
И се спира по мигли и устни –
най-красивият брод помежду ни.

Моя бяла усмивка събудена
от целувката топла на зимата.
Ти си просто щастливо измислена
под небето бездънно и щедро.
Слънце мое във пряспа търкулнато!
Топъл сняг, светлина и любов.
Как внезапно със теб се оказах
в този приказен, снежен алков…

Снегопадът! – този нежен издайник.
Ласка бяла и обич безкрайна.
Снегопадът! – Съдба. И загадка.
А от бялото чудо на зимата
пак изгрява душата ти златна.

Бяла обич И бяла раздяла.
От високото тук долетяла.




Х х х

От птиците се учим да летим.
От рибите – навярно
на мълчание.
Едно безкрайно състояние
между небето и земята.
Между нагоре и надолу
живеем ние – шепа пръст
за малко оживяла.




Х х х
    На Ренка

В един много летен град,
пред самата врата на лятото,
на най-тъжното място,
ми се случи…

Вече колко години
щастлив и объркан гадая –
какво означава
този тъй странен сън? –

В един много летен град,
пред самата врата на лятото,
на най-тъжното място,
да ти се случи любов.





Валентина Слачева

ДИШАМ

Специалните мигове
са тихи.
Тихи като капчици мъгла,
полепнали по дантелите на морето.

Специалните думи
са прости.
Съвсем прости и прощаващи.
Напластяват въздуха до пясъчно,
изящни да са
дюните на душата.

Специалните хора
са леки.
По-леки от мислите,
от уханието на лотоси.
Прелетни са!
И живеят в „юг”-а
на чувствата.
Тръгват си есенно
щом раздадат,
своята цялост
на другите.




СГЪНАТИ САЛФЕТКИ

Обичам стъпалата
към усмивката ти
Не ги броя.
Докато бързам
по циментовите спомени
се влюбвам в ключовете
за вратата ти,
които винаги са в мен.
Обичам сетивата
на душата ти.
Сатенът на чаршафите,
които никога не са
на мястото си.
Червеното на свещите
и чашите,
препълнени с илюзии.
Обичам начинът
на сгънати салфетки,
приличащи на лилии.
Усещането за любов
почти е близост.
Обичам свободата ти
да бъдеш друг.
Под сенчестите склонове
на щастието тихо е,
от мен
до теб.



Георги Колев

КАК СЕ РИСУВА СЪЛЗА

На платно със бои - не успях.
Опитах със думи - не стана.
Претърсих си спомените.
В мечтите се взрях.
Измъчи се цялото ми съзнание.
Днес е четвъртък.
Камбанен звън.
От жал превита старица, отива към черквата бавно.
Погледнах в очите и - бяха в небе.
Дъждовно небе, което разплака камбаната.
Дойде тогава, когато не чаках.
Роди се в сърцето... и с жалния ритъм камбанен -
изми си пътека - до край изживяна...
Опари в клепачите - за малко остана и после...
разля ми в очите... небето.
Тогава разбрах.
Платна и листове скъсах.
Небето е, което разплаква камбаната.
С умения не можеш да нарисуваш сълза.
Защото не се рисуват сълзите... -                     
... сърцето ги ражда...



МИСЛОВНА АБСТИНЕНЦИЯ        

Ако знам, че след като заспя, ще сънувам залеза,
очите си ще сложа под клепачите.
В комина ако вляза и се озова на хубави поляни,
ще скоча в небесата - досега незабелязани.
Гората синя ще пребъде.
В изораното поле ще лея спомени - за никъде.
За себе си ще премълча на другите и
с хитър поглед истински ще надценя доверието.
Отнасям се с въздишка сред измислени села.
Живея за да слушам времето.
Ще режисирам въздух върху нас,
за да излезе грозното на смисъла.
Искам да потъна в крехкото невежество на хоризонта.
Казвам си едно... и чувам пет хлапета - викат вятъра.
Къде живея? Ще ми кажеш ли?
Други истини ще си измисля....
Залязва Слънцето... в красив кашон е опаковано.
Ако знам, че онова е сигурно, ще се изсмея.
Заеквам и се спъвам във вълна измокряща покоя ми.
Крещя си гневно - после се усмихвам -
там, пред огледалото.
Загледан в себе си спокойно изговарям думите...
... знаеш ли, не си отиваш с образа...
Подхожда ми да пея, но фалшиво - за сенките,
които са изпуснати от облаци -
от инат подпрели светлото на Слънцето.
 
А като ми се завърне пак разсъдъкът, ще си поискам
да обърна гръб на всички викове, ще си почина и...
... чак тогава ще се пробвам да пропиша... стихове!

 

 

Христо Черняев

ДОБРУДЖАНЦИ В МУЗЕЯ НА ЙОВКОВ

Дойдоха с грапави и тежки длани
смирено в добруджанския си храм.
Дойдоха от стърнища и бостани
и всеки бе като земята ням.

В гръдта запърха лястовица бяла
и жичката най-тъничка запя
в сърцето: Добруджа се бе простряла
със житен дъх и с мирис на липа.

И виждаха зад себе си – далече –
равнински ханища и друмен прах,
мливари със паспалени елечета,
и летни жътви, и небе над тях.

И в тоя миг, като в щастлива слука,
прозрях: те в своя дом са си дошли,
с перчеми черни, с топло чувство, тука,
где сякаш звезден прах над тях вали.

Мълчаха дълго Йовковите внуци,
че в себе си се бяха взрели те
с отпуснати сърца или юмруци
и с поглед неподкупен на дете.





Георги Чобанов

ЯЙЛАТА
 
Някъде, накрая на морето,
всред магията на утринта
разлюляват ветровете
пъстра грива от цветя.
И дъха на мащерката взело,
слънцето отича по гърба...
Скланяш на гърдите чело,
като в храм - без суета!
 
И тогаз - те запленява,
песен птича, от душа!...
Над скалите натежала,
над прибоя оглушал,
всред каварненските брегове,
с времето, в дланта им спряло!...
 
Да откърми  векове,
и постави Бог - Началото!
 


Х х х
 
Като болка чужда,
като стара слава
вятърът прокужда,
лятната гълчава...
Гони я, раздира -
вехтата й дреха.
Късчета събира,
есента - в утеха...
Стиска ги. И топли,
в бледите си длани.
Сякаш стиска вопли,
от стаени рани...
Или пък - послания.
Думи - неизречени.
Кратки пререкания...
Тъжната обреченост
на последно лято.
Глухо - без гълчава!...
...Ала толкоз свято!
И след мен - остава!




Валентин Шалтев

МОНОЛОГЪТ НА ЕДИН ПРОСЯК
                              
Нищо ново под слънцето,
нищо!
На кого да раздавам плътта си?
Аз не съм хляб!
Не съм свят!
Не, не съм и Христос!
Виждам само една Беатриче,
но пък сто Луцифера в посивяло и зло огедало.
Между масите мършави псета скимтят.
Върху дансинга някой танцува.
Тази вечер, за кой ли път,
скитникът свой дом сънува.
Между утрото и нощта
странен крясък прокрадва звуци.
Моята Андалуска мечта
зад лодките се прекатури.
Мръсна сянка на куче и аз,
кални стъпки по пода влажен.
Вече без профил и без анфас,
спя зад кофата от боклука празен.
Стъпвам в локвите на съня,
коловозите са от вчера.
И защо ли тревожен звън
върху лампите потреперва?
Намирисва ми на шега
всяка приказка за доброто-
Андерсен е една мечта
сред океаните на злото.
Е, и патето не съм аз,
нито принца до сълзи верен.
Между мене и онзи Стас
пътят всъщност е доста черен.
Може би на шега,
някой просто е сбъркал гена!
Хромозомите вечерта разпиляла.
И така,
съм се родил - почти безличен,
и  от тогава до сега
прося просто да бъда обичан!


МОНОЛОГ ПРЕД КРЪСТА

Влизам в храма.
Тишина.
Аз говоря-Той мълчи,
разпънат между толкова,
мечти и премълчавани пристрастия.
А казвам му,
че унизен от чуждите амбиции се лутам,
Усмихва се и според мен,
посочва своята Гологота.
Тежи ми вече възрастта,
на всичките вражди .
До край,
поглеждам Го
и със очи налучквам,
че е вече края,
на уморителните ми войни.
Че ще потъна някъде,
във себе си.
Ще си отворя сетивата,
за есенния полъх от морето.
Ще крача между лодките привечер.
Ще се целуват те с вълните
на потъмняващата бездна и
със светулките ще се прегръщат духовете им……….

Но как да не повярват в лудостта ми тази вечер,
когато стегнат между вчерашните грижи,
за утре и не искам да помисля.
Аз разговарям Той  мълчи.
Между изписаните вежди
се вижда премълчаното страдание.
Така обърках
пътя към чистилището.
Лицето ми потъна във калта
на дневните сплетни
и се обърна очернено.
.Видях и сянка на човек,
или това което е останало от него,
защото с времето душата му,
бе отлетяла,
в стремежа си  да се спаси от битието .
Висим на “кръста” си
все повече приличащи на плесен.
Без дъх,без плът
единствено с амбиция
за оцеляване.
Той не ми казва нищо.
Аз вече и не питам!



Надежда Карапанчева

НЕВИДИМИЯТ КАДЪР

Пак съм изгубила главен герой
в кинолента от новото лято –
всеки кадър болезнено пуст
в рой от пясъчни бури в тълпата
а е толкова близо гласът –
осезаем за допир с ръка,
а невидим съвсем за очите
и опипом някак вървя
по ехтящата диря в нощта на щурците...
Сърцето – приливна вълна
гони дюни – все не стига
да падне в пристан на една
великодушна, топла дига...
И се озъртам плахо за сънувана
прегръдка покой...
Потъмнели от дързост мъже ми намигат:
липсва главен герой
само в моята книга.




ПРЕГРЪДКА

Разплети тези бели ръкави в прегръдка –
зад стената им скрито е – аз го посях -
като стрък недолюбена перуника
в грудка дъхава обич и грях.
Разплети с вещи пръсти до дъното дните ми
до опорната струя тази тъмна река,
за да мога и облака с теб да попия
уморена и чиста, следдъждовна трева.
И когато надвисне прощалното слънце
между пъстрите птичи пера
ще остана оттатък в очакване смътно
да се сбъдне нова дъга.

Дурнакулашкото езеро през май; снимка: Недко Недков

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево