Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗАВАЛЯ"

ЗАВАЛЯ

Валентин Чернев е роден на 16 януари 1947 г. в Силистра. Следвал е българска филология в СУ “Кл. Охридски”. Работил е в редакцията на в. “Силистренска трибуна” и “Нова силистренска трибуна” от литературен сътрудник до отговорен секретар, в момента оглавява радиоцентъра в Силистра.
От детските си години пише и печата поезия в местните и почти всички централни издания, радиото и телевизията. Носител е на орден “Кирил и Методий”, на наградата на СБЖ, на литературната награда “Златен клас”, на редица престижни отличия за поетично творчество.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.



ЛЕТЕЖ

    “Орльо, орльо, горско пиле,
     дай ми твоите криле,
     за да литна...”
            Стара песен


Да литна?
Мога!...
Зъбери безкрайни
предлагат път към облачната вис.
Но полетът е неподвластна тайна
и птича орис, и печален риск...

Джамии вдигат тънки минарета
над кръгъл купол, остър пръст забол
сред синьото пространство на небето.
Да литна мога!
Но не съм Манол...

От покрива на блока пететажен
по-лани литна възрастна жена.
Но полетът й свърши на паважа.
Да литна мога!
На каква цена?...

Родени сме на този свят безкрили –
земята ни е участ доживот.
Икар е мит. Но цял живот се силим
да полетим към слънчевия свод.

Човек е скитник със сърце-бродяга,
извечен пленник на простора вън.
Да литна мога днес, сега, веднага,
но да летя – единствено насън...

А хоризонтът син зове и мами,
небето вън ухае на цветя...
...поредната човешка малка драма:
да литна мога!
Искам да летя...




ИЗМИСЛИЦА

    “Не измисляй себе си...”
        Георги ТРИФОНОВ, “Лабиринт”


Живея в свят безумен и различен,
мой собствен свят, от мене съчинен.
Денят ми е измислен – не прилича
на вашия, уж истинския ден...

...Измислен плува облакът над мене,
слънцата денем, въздухът сребрист,
луните ярки в нощите студени,
звездите в синята небесна вис.

И себе си измислих най-накрая –
чертите си, гласа си съчиних.
Сред толкова измислици не зная
дали е истински и този стих...

Измислено е всичко! Сам поисках
животът ми да бъде час след час
един измислен сън. Поел съм риска
измислен да е пътят ми сред вас.

Измислен сняг в косите ми белее
и падат съчинени дъждове;
с измислени приятели живея,
с измислени воювам врагове.

Измислена е храбростта ми днешна
и съчинен – безгрижният ми смях...
...аз само зная колко безутешно
ридае мъка в мен и тръпне страх.

Препъвам се в реалността край мене,
във злобата, в настръхналата стръв –
досущ една илюзия ранена,
една измислица, но с топла кръв...




ЗАВАЛЯ

    “Снегът на моето детство беше бял...”
            Стефан ПОПТОНЕВ


Заваля.
И снегът беше бял.
И снегът беше бял като спомен.
Сняг от спомени пак е валял,
сняг, под който съм гол и бездомен;
девствен сняг без човешки следи,
бели преспи в сърцето, в гърдите...
Сняг от моето светло “преди”
върху моето “днеска” връхлита.

И е бял.
Беше – в ранния ден.
После златен по пладне валеше...
Не внезапно за миг позлатен –
беше златен. Повярвайте – беше!

Оня, белият сняг, разтопен,
безвъзвратно попи във душата.
Днес вали.
Пак вали върху мен,
но воали златисти не мята.
Следват пладнето залез и мрак,
а тъмнеят по мрак снеговете
и на утрото белият лак
не златисто, а иначе свети.

Заваля.
Но е нощ, а в нощта
под студената лунна лампада
стават странни и тъжни неща
– черен сняг по плещите ми пада...




ОПОРА

    “Ти ме докосна, моя старост...”
            Манол МАНОЛОВ, “Понякога”


Ти ме докосна, моя старост мъдра!
От пенест ручей станах вир бездънен.
Зад мене лятото ми златокъдро
като мъгла издуха вятър сънен.

Ти тръгна с мене, бяла старост моя,
да приберем плода, от мен отгледан.
Но вън плющяха яростни порои
и брулеше листата вятър леден.

Ти, моя мъчна старост, ме прегърна
с прегръдка сладка, в сладостта – коварна,
и вече нищо няма да се върне...
Едничка ти до край ще си ми вярна.

Така да бъде!
Щом си моят жребий
и ще вървим под дъжд и вятър леден,
поне ми дай да се опра на тебе,
ти, моя старост, мой сезон последен.  




РЕПЛИКА    

 “Но работата не е там: как да излезеш
       от Долината на скръбта,
  а – накъде да тръгнеш после”.

                        Валентина РАДИНСКА

Наистина, не е въпросът “Как?”.
Пътеката, която ме доведе,
се стапя долу в ледения мрак.
Но този стръмен скат не е последен.

Над Долината на скръбта лежи
протяжна тъмнина, среднощна доба
и сякаш даже въздухът тежи
от стонове, от клетви, от прокоби.

Но даже в пълен мрак, през сняг и кал,
бих изкатерил сипея опасен,
до гребена пред мен бих допълзял,
оставил Долината зад гърба си.

Но там, отвъд, е друга долина –
на болката, на сляпото съмнение,
светът на осъзнатата вина,
светът на неизвестното пред мене.

Зад нея – друга!
Още!
До безчет!
Светът е долини и друго нищо.
Аз вече знам какво ме чака “след”,
и знам коя по ред ще ме разнищи.

Аз вече знам – не е въпросът “Как?”
След долината долина ме чака,
а щом зад хребета е също мрак,
въпросът е: Защо да сменям мрака?




ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ


Събрах най-близките – една дузина.
До ръбчето напълних всички чаши
с христова кръв – червено тежко вино;
разчупих хляба...
Тази нощ бе наша.

Сбогувах се със тях.
Бях стигнал вече
последния завой и виждах края.
Как бях отишъл толкова далече?
Как щях да продължа напред?
Не знаех.

Мълчах на масата.
И те мълчаха.
Бе сладък хлябът. Виното – горчиво.
Събрал ги бях под топлата си стряха
да се простим.
Защото си отивах.

Налях отново. Пиха. После още.
А виното бе силно и коварно.
Петли пропяха – значи полунощ е,
потайна доба, тъмна и невярна.

Да се простим.
Изглеждат уморени,
ще ги обори сън, ще спят до късно.
Така е всъщност по-добре за мене –
без плачове от тях ще се откъсна.

И станах.
Но предчувствие ме сепна,
пристъпих с разтреперени колене:
дванайсет побелели, достолепни
мъже за миг се скупчиха край мене

и всеки бързаше да ме прегърне,
да ме целуне братски по устата.
Опитах се очите им да зърна –
нали един от всички бе предател.

Но бяха потни мъжките им длани,
кесиите им от сребро тежаха
и аз разбрах: онези, дето храних
не само тая нощ под мойта стряха,

отдавна бяха ме предали вече!
Едва ли изборът им бил е труден –
преди да седнем, аз съм бил обречен:
вечерял съм с дванайсет стари Юди.

Сега ме чакат Via dolorosa,
венецът трънен в края на живота.
Но всеки има кръст. И той го носи,
дори да не пътува към Голгота.

Разсъмва.
Иде стражата за мене.
С дванайсетте ще тръгна през полето.
Но там цъфтят, от мене посадени,
дванайсет
трепетликови
дървета.

Добави коментар


( няма да се публикува )



*Всички полета са задължителни



С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево