"Луди глави са били ония, които са спущали куршумът в мозъка си за щастието на другите... Да, тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот, който да носи малко-много характер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметът на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва с някои дребни изключения."

Захари Стоянов



За тях

"О, какъв ужасен шум вдигат в мрака
дъбовете, които секат за кладата на Херкулес..."
В. Юго

Телата на Патрокъл, Ахил и Хектор още не са изстинали в прахта край Троя, а Одисей вече лети над тях, бързайки към обичната Итака. Симпатичният и хитър Одисей - обречен да оцелява и да радва. Това е вечната дилема - "Да бъдеш или да имаш". Да бъдеш Левски или Иванчо хаджи Пенчович. Да опънеш платна, усещайки накъде духа вятърът или да си самият вятър.
Цивилизациите раждат с усилие и след това с наслада убиват тези, които ги олицетворяват. Това е логиката на Живота.
Остава споменът за Древна Гърция и Рим, за Възрожденските българи, за тези, които не използват запетаята, а само точката като препинателен знак - за да дефинират бъдещето.

Цветан Сашев




Ще те чакам, НАРОДЕ!

Камъне, бели камъне,
под тебе лежи люта змия!

Колко си хубав, лъчезарни скитнико!
Как си избираш кого да погалиш?
Ти си същия, нали!
Колко много време мина? Много е!
Не, малко е!
Тогава пак бях в килия.
Тогава бях в расо. Терзаех душата си в преклонна молитва. Питах и се ослушвах. Питах и се оглеждах. Сънувах врата. Сънувах път. Слаб бях и не разбирах. Слаб бях, а Ти ми даваше сила. Ти ми даваше сила и аз ставах силен. Продължавах да сънувам врата и зад нея път. По пътя нямаше никой, а много хора имаше зад вратата. Чакаха. Аз продължавах да питам и да се ослушвам. Тогава бях в расо. Сънувах вратата и много хора зад нея. Някой я отвори и стъпи на пътя. Млад беше и нямаше расо. Малцина тръгнаха след него. После - много. Ти ми даваше сила и аз ставах силен. Аз питах, а Ти, лъчезарни скитнико, ме погали. Тогава бях с расо. Силен бях с Твоята сила и оставих расото. Вече не събувах пътя и малцината. Вървях и пак питах, а Ти, ми даваше сила. Колко е дълъг пътят? Станаха ли повече малцината? Знаех, че ако загубя, губя самоаз, защото и други имаше по пътя, защото вратата вече беше отворена, а ако спечелех, печелехме всички, защото и аз съм с тях, и те са с мене.
Кой месец е - ноември? Декември? Какво значение има? Май че е януари? Какъв смисъл има да зная? Тогава бях с расо. Расото убиваше егоизма ми. Сега съм с бжяла риза везана с кръв. Родиха се нови страсти - човеколюбиви. Тогава бях в килия и сънувах врата и път. Сега съм в килия и сънувам въже! Не, не е въже, а врата и път.
Тогава се молех и просех мъдрост, а Ти, ми даваше сила.
Тогава изпрати своя слънчев лъч и той ме погали. Сега пак си при мен, лъчезарни скитнико, пратеник. Минал си през пролуките на дървените капаци. Как си избираш кого да погалиш?
Този път го извървях - сега сънувам въже. Не, не е въже, а врата и път - нов път - в безсмъртието. Ще чакам малцината, ще чакам многото.
Ще те чакам НАРОДЕ!

Георги Колев

Репродукции от едноименната изложба през март и април в Художествена галерия Добрич