Антоний Димитров 11 клас ЕГ „Гео Милев”

„Трудно е да се каже кое е невъзможно ,защото мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалност на утрешния . „ (Робърт Годард)

Трудно е да се каже кое е невъзможно, а дали е така? Няма ли невъзможни неща? Естествено, че ги има. „Невъзможно е човек да лети без спомагателни средства , невъзможно е човек да се върне в миналото и т.н”- така казват хората. Да, определено има невъзможни неща, нали? Да, може би е така, защото човек си мисли така, но ние винаги трябва да се съмняваме, зашото съмнението е пътят към истината..
За да  разрешим  тази полемика на възможно и невъзможно, не ни трябва нищо друго, освен нашият мозък. Затова нека да „влезем”в него. И както казва Далай Лама :
 „ Няма нужда от храмове, няма нужда от сложна философия. Нашият собствен ум, нашият собствен мозък е нашият храм.” Тук ще перефразираме значението на думите му в малко по-различен контекст, но с близка семантика. Ако сега си представим ,че нашият ум е нашият храм, то би следвало, че и там ще изказваме нашите молитви, нашите най-сакрални чувства и изповеди . Ние определено се „молим” в нашия мозък . Нашите молитви са нашата мисъл, а нашата мисъл може да е позитивна и негативна . Когато мислим, обаче, мислим насочено към нещо, то ние придаваме някаква енергия чрез нашата мисъл върху това нещо, а това може да са много неща, но най-вече нашите мечти, затова и колкото по-силно мислим за тях, толкова повече желаем да ги постигнем. Още от древността хората са вярвали в това, когато са изричали своите мантри. За да  не звучи екстраординерно, ще споделя  как придаваме енергия с нашето мислене. С навлизането на теорията за „Холографската вселена”, а по- късно и книгата на Майкъл Толбот със същото заглавие, разбираме колко странен, мистичен и необятен  е светът,  в който живеем, че древните философи са имали право, когато са казвали, че всичко е едно, а днес учените ни казват, освен че всичко е едно, всичко е енергия. Така и нашите мисли са енергия, както ни убеждава и Джон Кехоу в „Подсъзнанието може всичко”, важно е в каква посока ще насочим нашата енергия, тоест как ще мислим за нещата . Дали ще сме с мозъка на олимпиец, който казва: „Аз мога всичко”, или с мозъка на дребния и резигниран човечец, който си мисли : „Пфуу, и това не ми се отдава.” Не ти трябва да си шампион, за да мислиш олимпийски, но това е  малко известно. Според това, че мисълта ни има енергия и това как мислим, не стигаме ли до извода, че може би ние сами определяме това, което ще ни се случва? Че нашето съзнание е „нашият Колумб”, който открива нови авантюри и ни води по други по-малко утъпкани пътища, където може да реализираме и по-различни качества. Дали наистина ние не избираме дали ще успеем ,дали невъзможното ще се превърне във възможно?
Различни мисли се породиха в нашия мозък , но нека да продължим обиколката и да стигнем в пространството, където се „складират” нашите най-съкровени желания и мечти и да отключим грижливо пазения сандък , а за някой и прашясал, но това е друга тема. Мечтата на човек е неговата цел, тя го определя, затова може би и максимата : „Човек е толкова голям, колкото са големи и мечтите му” е вярна. Да мечтаеш означава да си човек в друг свят,  където всичко празнува и се весели, където всичко е възможно. Да, където всичко е възможно, повтаря моето подсъзнание, защото мечтите са именно това – те са невъзможността на човек да осъществи нещата в материалния свят, но възможността да го направи в своето съзнание и мозък. Мечтата ни  подхранва, дарява ни  живот в нашето сиво ежедневие, без мечти нашият свят се обезсмисля, неговата палитра от цветове  изчезва и заживяваме в „стария черно-бял фон на стар филм” , в света на страдащите  и малки хора на Гогол и героят на Алеко от първия му фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Макар и може би малко прекалено, е и доста вярно, че нашите мечти са животворни, колкото животворна е и водата от приказките , защото без позитивното и надеждата, която идва от положителната мисъл, няма как да сме положително настроени хора. Мечтите са ни нужни, за да живеем пълноценно. Това е най-важното, което те правят, а другото е в зависимост от човека дали той  ще успее да мисли толкова усърдно и насочено, че да умее да ги сбъдне и да превърне нереалното и невъзможно в реално и възможно. По такъв начин мечтите ни стават посредник между два свята, светът, в който всичко грее и сияе, и светът, в който всичко ще започне да грее и сияе, ако нашите желания са се сбъднали.
„Това, за което мислим, е това което сме”, което ни определя като хора – оптимисти и скептици, тези, които мислят, че човек не може да лети  и тези, лудите „донкихотовци” , които живеят в свои имагинерен свят, където всичко е толкова хубаво, че дори и Малкият принц  с неговото детско въображение им завижда.. Да, различни са хората , защото са различни техните мисли и начинът, по който те разсъждават .
Може би е време да отидем в половинката на нашия мозък, където има малко „по-реални неща”, свързани с технологичния напредък на човечеството. Има една хубава поредица по Discovery channel  “Nextworld.Futurе life on Earth”, която служи като панорама на нашето време  и сегашно развитие. Тук думите на Хамлет действат с пълната си сила: „ Има много неща по света, приятелю Хорацио, които нашите мъдреци не са и сънували”, така че трябва да знаем, че нашият свят перманентно се променя. Преди 500 години хората не са си и помисляли, че човек може да се движи във въздуха със самолет, да кара кола и т.н  Това са били само техни Мечти, а тук моята мисъл искаше да вметне нещо и чух нейното ехо: „Трудно е да се каже кое е невъзможно, защото мечтите на вчерашния ден са надежди на днешния и реалност на утрешния”, и така самолетът ,колата и т.н са ставали от мечта, луда и  безразумна, в  напълно разумно средство и реалност. Така и ние, които смятаме, че човек притежава неограничени възможности, сме може би извън руслото на нормалното, може би като Дон Кихот, но не трябва да забравяме, че бъдещето е всичко, то е неясно, изпълнено с емоции, и най-вече с много мечти, реещи, скачащи и луди, които са там някъде и очакват своя откривател, които да изрече силно: Еврика! ,когато ги е реализирал.
Е, и все пак, има и ще има хора без мечти, колко жалко, ако знаеха какво изпускат и ако знаеха, че трябва първо да направиш невъзможното възможно в своя мозък, да си го представиш, да го повтаряш и постоянно да се грижиш за своя скъпоценен „сандък”, а после да изведеш това навън. И сега моето подсъзнание ми пошепна нещо, каза ми : - И ще действаш така, сякаш това, което мислиш, е и това, което правиш” . Хмм... замислям се върху себе си.. И казвам : - Еврика. Почти съм убеден, че съм намерил решението, готов съм  да дам тежката си присъда на съдия, който обаче не носи никаква тога и няма чукче, .Заболява ме главата и  решавам да се допитам до моя най-добър съветник – моята майка, преди да реша съдбата на една житейска максима .
Излизам от моето съзнание .Питам майка ми и поради причината, защото истината не е моноистична, а дуалистична, и така вече съм на път да и задам върховния въпрос, обаче нещо детско в мен напира, защото наскоро четох  отново „Малкият принц” и питам : Е,мамо,какво мислиш, дали човек може да лети? – Майка ми ме гледа стреснато, аз пък още повече, понеже говоря като седемгодишен. – Антоний, пак си гледал много Discovery channel. Естествено, че хората не могат да летят. Но кой знае..
Замислям се върху последните думи на майка ми, които отекват като ехо в моето съзнание : - Кой знае… Толкова мъдри, проницателни и внушителни. Явно майките са винаги прави, добре е да да ги слушаме..
И наистина кой би могъл да знае какво ще се случи в утрешния ден?!
Отново потъвам в моето съзнание, но не за да размишлявам, а за да мечтая…