ПРОКЛЯТИЕТО НА ЕДИНАЧЕСТВОТО
Веселин Игнатов е роден на 17 октомври 1957 г. в гр. Добрич. Завършва „Българска филология” във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Учител. Автор на 150 публикации в академичния, централния и местния печат, както и на книгите:
„За вяра и независимост”. Изд. „Народна просвета”, С., 1989, „Библията, фолклорът и митът в Йовковите „Старопланински легенди”. Изд. „Ваньо Недков”, С., 1997, „Вампирясани дни”. Изд. „Ваньо Недков”, С., 1998, „Класическите български романи”. Изд. „Сагитариус”, Добрич, 2000, „Класическите български повести”. Изд. „Ваньо Недков”. С., 2002, „100 мита от българската история”. Изд. „Милениум”. С., Т. І, V-ХІV век, 2007, „100 мита от българската история”. Изд. „Милениум”. С., Т. ІІ, ХVІІІ.ХІХ век, 2007, „Цар Калоян”. „Военно издателство”. С., 2007, „Българските царици. Владетелките на България от VІІ до ХІV век”. Изд. „Милениум”, С., 2008, „Класически български разкази”. Изд. Ваньо Недков”. С., Ч. І, 2008
Широката читателска аудитория в България свързва Рачо Стоянов (1883-1951) преди всичко с авторството на пиесата „Майстори” (1921-1922), квалифицирана за връх в творчеството му и етап в развитието на българската драматургия. Другите негови творби остават встрани от вниманието дори на специалистите. Особено потърпевша в това отношение е повестта „Вълчи дол”. Завършена през 1936 г., неотпечатана приживе на своя създател поради опасения от цензурата на издателите от библиотека „Завети”, на които е предложена, публикувана едва през 1975 г. (сп. „Септември”, С., 1975, кн. 7-8), тя и досега не е изведена от българската литературна периферия.
Наистина, в своя критически очерк за Рачо Стоянов Николай Димков й отделя внимание и я анализира сравнително цялостно и аналитично (Димков 1984, 76-85). Ала характерът на изданието, в което се съдържат посветените й там девет страници и липсата на други опити за изследване, анализи, тълкувания и интерпретации на повестта, не позволяват да бъде разтворен ограничителният пръстен около това произведение. А то не заслужава такава „незнайна” участ. Това е основният мотив за представяне в следващите редове на някои размисли върху тази творба, както и надеждата те да провокират интереса към нея.
Сюжетиката на повестта „Вълчи дол” може да бъде представена синтезирано така: сиракът Марин, отгледан от леля си и възпитаван продължително в планината от овчаря дядо Лазар, наранява тежко кметския син Младен, негов щастлив съперник за любовта на хубавицата Бойка; предава се на властите; те го пращат в затвора; наскоро следва и втора присъда; дамгосан с клеймото „престъпник”, героят загърбва мирния живот, става пладнешки обирджия, извършва убийство; заловен със съдействието на новия му другар Съби Аждеров, предприема опит да избяга от тъмницата, след като научава, че му се е родил син, но е убит от бдителен часовой.
Н. Димков поддържа, че повестта разкрива острите социално-политически противоречия в България след Първата световна война и невъзможността на героите с „чисти души” да се приобщят към обществото. „Те – постулира изследователят – или не са се разбрали, или не могат да разберат сложните изменения, които са настъпили и продължават да моделират човека и неговото съзнание. Затова техните средства на противопоставяне са колкото рицарски, толкова и остарели, примитивно стихийни.” (Димков 1984, 77). Произведението на Рачо Стоянов обаче предизвиква рецепции не толкова в конкретно-исторически план, колкото в универсалния ракурс на културната традиция, защото в него, както във всеки художествен текст изобщо (Юрий Лотман), са втъкани редица нейни устойчиви елементи от митологията, фолклора, Светото Писание.
Главното действащо лице Марин неизменно се свързва с лиминални (гранични) и чужди за социума пространства: ражда се „горе над Кутуповци в кошарите”[171]; възпитаван е в планината, а най-сигурното му свърталище – кръчмата на Богдан – е „далече около един километър от центъра на селото” [204]; смъртта го застига върху стената на затвора и др. Така е, защото персонажът е незаконнороден. От майка си той наследява статуса на извънсоциално същество и неговият шанс да оцелее е в запазването на този статус. Всяко съприкосновение със света на ординерните хора е съпроводено с получаването на удари и с понасянето на поражения. В съзнанието на колективния човешки масив той е „проклет от бога, понеже е незаконен” [208]. Опитът му да се интегрира в обществото чрез любовта към Бойка завършва кошмарно и това предопределя цялата негова по-нататъшна житейска лутаница – той се социализира като се бори със социума.
Младият Марин е естествен, див, примитивен, неопитен, наивен, чист. В сблъсъка му с обществото тези природни дефинитиви деградират в своите антиподни отрицания. Устоява и се развива само заложената у него сила, ала грубата сила, която е единственото му средство за отстояване и за оцеляване. Авторът натрапва родството на персонажа с вълчата порода: той убива вълк и от кожата му си прави „юнашки калпак”
[176]; Бойка го нарича „вълчар” [178]; признанието му към нея проехтява като „вик на вълк” [178]. Неговата мечта е да стане стражар, защото стражарят е „човекът, пред когото всички се стъписват” [193]. Марин иска не просто да стане един от аморфното безлико множество, което отбива рабски безпощадната повинност „съществование”, а да бъде забелязван, оразличаван и отличаван, да е над другите. За постигането на тази насрещна задача той е готов на екстремни крайности.
Същия тип персонаж Рачо Стоянов изгражда и в друга своя непубликувана пиеса-„Ратай”. Това е социален аутсайдер, отблъснат от девойката, към която се стреми и си въобразява, че обича – Деница. Той се включва в кърджалийска орда, след време става неин главатар, търси възмездие от позицията на афекта и необузданата сила. Във финала Деница го пробожда с копие (алюзия за оръжието, с което Свети Георги пронизва дракона), а нежеланият и пренебрегнат кандидат за неин жених я прострелва. Последните му думи са: „Сега вече...мога да умра...Платих ти...” (Стоянов 1976, 587). Красноречиво е и името на този персонаж – Вълко. Очевидно е и дублирането на житейската му фабула с младежкия сезон от съществуването на Марин.
Вълкът според митологичното мислене и въображение е с хтонична природа. Митопоетическата традиция го включва в парадигмата на нечистата сила, където е зооморфно съответствие на дявола, символ е на безконтролируемите инстинкти, на тъмните страсти, на подсъзнателното у човека (БМ 1994, 72; Шевалие, Геербрант 1995, 191-193).
Атестирането на Марин като персонаж, свързан с извънчовешки параметри, проличава и от представянето му като като контрастно различен от неговите връстници в ръстово отношение: „пораснал беше по-висок от акраните си” [174].
Обществото обезврежда антагониста от повестта „Вълчи дол” чрез Съби Аждеров – стражар, опозорен от него по-рано, който е завършен честолюбец с психика, моделирана от колективната среда с нейните норми, регламенти, мании, фобии и предразсъдъци. Социалната детерминираност на блюстителя на обществения порядък е маркирана и чрез честото му назоваване освен с неговото лично име и с фамилията му – показател за принадлежност към множествена структура. Съби Аждеров си служи с най-характерното средство на въоръжение в обществото – двойнствеността, своеобразната духовна травестия, измамата.
Фундаменталното противоречие в митологичния фонд е живот-смърт. То се разрешава изключително чрез намесата на медиатор. Това е „нещо” (птица, животно, предмет и др.), което притежава качеството или свойството да преминава от едно състояние в друго, да свързва пространства и т. н. В повестта медиативната функция е възложена на Съби Аждеров. Той се преобразява, за да проникне от света на хората в паноптикума на разбойниците. Такава трактовка на образа се диктува от факта, че бившият стражар разрешава антагонизма власт-престъпник като предава Марин, но не го убива, макар честолюбието му да е болезнено накърнено от него. Освен това Съби Аждеров се появява изневиделица и след изпълнението на екзекутивната директива, отново се изгубва от окуляра на автор и читател, както змията – универсалният медиатор в културната традиция на човечеството – изпълзява ненадейно и после се шмугва в убежището си.
На констатираните характеристики на двата персонажа импонират и техните имена. Антропонимът Марин отвежда както към римския бог на войната Марс. Съзнателно или не с предпочетената прономинация авторът инспирира асоциации с кръвожадното римско божество, олицетворение на силата и агресията.
Номинантът Съби може да се осмисли като означение на човек, роден в събота. За Рачо Стоянов такъв е оня, който вижда неща, недостъпни за обикновените люде, знае отговорите на всички въпроси, справя се с неразрешими за останалите простосмъртни дилеми и колизии, може да излезе с активи и от най-заплетената ситуация. Фамилията Аждеров произлиза от българската разговорна лексема „аждер” – „змей, хала”, преносно „юначага”(БЕР 1971, 5). Така както в приказките на дядо Лазар змейове и змеици пазят несметните съкровища в пещерите, стражарят Аждеров препречва на Марин траверса към ценностите със социален златен номинал – Цвета и детето.
В универсален план противоборството между Марин и Съби Аждеров илюстрира противостоенето природа-култура (общество) и отвежда към митологичната дихотомия космос-хаос, в която всеки от тях може да бъде третиран като положителен формант в зависимост от ситуацията и от гледната точка на автора или на реципиента: Марин като възплъщение на човешката природа и на свободната индивидуалност; Съби Аждеров – на добрия човек, на протагониста, приел амплоато на изпълнител на социалната воля и санкция спрямо извънзаконника. Знаменателно е, че стражарят бива представен и като съботничев, т. е. феномен, който може да обезврежда змей, и като потомък на злотворното влечуго. Тази амбивалентност е неизбежно доловима и в образа на Марин, понеже от неговия зрителен ъгъл обществото е хаос, поради струпването на много хора в едно ограничено пространство, което създава предпоставки за неравенство, неразбирателство и конфликти. И тъкмо в това е кардиналното постижение на Рачо Стоянов – той разкрива света в неговото многообразие и динамика като единство на противоположности, защото универсалният ред във Вселената се поддържа от перманентната борба между тези полярности.
В своето развитие Марин изпитва въздействието на няколко типа житейски философии, реализирани практически със съответни модели на поведение. Първата демонстрира неговата леля Дона Подбелчина. Още името отвежда към латинската дума „domina” - „господарка”(Ковачев 1987, 84). Вследствие на нейната властническа дресура Марин „се запомни от ранното си детство бит, и то бит жестоко” [172]. От лелята невръстният питомец усвоява първия си урок на тема „силата решава всичко”, изкристализирал с течение на времето в ултимативния ръководен принцип „за да не бъдеш бит, трябва сам да биеш”.
Вторият възпитател на Марин е дядо Лазар – овчар, откъснат от света, пазител на нравствени правила, неприложими в обществото поради техния отвлечен идеализъм. Той директно декларира: „Може и да не зная как живеят (хората), ама зная как трябва да живеят – в мир и любов.” [182] В това отношение старецът е отрицател на Дона Подбелчина. Той непрестанно общува с овцете, с тревата, с вятъра, с дъжда, постоянно е недоволен, наставлява всички и всичко. При дядо Лазар Марин „си отдъхна истински” [172]; старецът му повлиява в умерена степен с добротата и фолклорната си мъдрост. Многозначителна е и семантиката на носеното от овчаря име – „бог помага: божа помощ” (Ковачев 1987, 117).
Форо, устатият апаш, с когото Марин се запознава в затвора, го учи, че „в света има два разреда хора: едни заловени престъпници, значи, неуспели да се прикрият, несретници, и други незаловени престъпници, сиреч щастливци, късметлии, честни и порядъчни” [199]. Той му втълпява, че трябва да бъде лицемер и да се преструва, а престоите в тъмничните килии го имунизират против наивността. Апашът оправдава антропонима, присъден му от автора – съкратена форма от Христофор (Ковачев 1987, 186), със значение „носещ”, защото внася (носи) прелом в мисленето, афективността и психиката на персонажа.
Образът на Владо Даскала, с когото Марин избягва от зандана и начева разбойническия етап от битието си, е изграден върху противоречащите си стремеж към „едно милионче”, ограбено от хората, и мъглявата идеологема за световната правда. Той смята, че изпълнява мисия; твърди, че е излязъл да безчинства „защото има неправда в света, а ние искаме правда и справедливост” [211], че е съзнателен революционер, посветен на каузата за човешко добруване, но разбира комунизма сектантски елементарно като изтребване на „всички кърлежи” [213] без позитивна и градивна алтернатива. Разминаването между помисли, думи и дела го обрича да бъде прицел на нескончаеми язвителни и обидни подигравки. Авторът не се въздържа и от пряка оценъчна резолюция: „Пък и за смях сякаш беше създаден тоя човек” [213]. В унисон с деноминирания капацитет на персонажа е и неговият номинант – съкратена умалителна модификация на антропонима Владимир, който означава „да владее света”. Не е изключено Рачо Стоянов съзнателно да му отрежда личното име на болшевишкия лидер Ленин. Все пак, Владо Даскала оказва известно влияние върху Марин: „на него се дължеше, че те предприемаха някои обири, които имаха по-широк смисъл, отколкото обикновените техни обири на пътници или на богати селяни” [214].
С коментираните образи Рачо Стоянов представя четири възможни стила на съществуване – чрез деградация, чрез примирение, чрез приспособяване, чрез противопоставяне. Доколкото асимилира хаотично от всички тях някаква доза, Марин в крайна сметка израства като объркано, непоследователно, противоречиво и експанзивно същество; рисково за себе си и за всички, с които встъпва в съприкосновение.
Определена форматираща роля в живота на персонажа обаче изпълняват и четири жени. Майката носи характерното и недвусмислено име Надежда. Тя е сираче и наивно девойче, пастирка в планината. От нея синът получава живота, но и белязаността си, понеже е заченат в греховна извънбрачна връзка.
С Бойка са свързани първите ергенски трепети на Марин. Заради нея той влиза в конфликт с кметския син Младен и извършва дебютното си престъпление, което пък му отнема всяка перспектива да свърже съдбата си с тази своя изгора. Девойката, в съответствие с името си, се бои от неизвестността на едно семейно обвързване с незаконнородения овчар. Сбъдват се думите на дядо Лазар – „Жената е таквоз нещо: тя може с тебе да се либи, ама ще се ожени за по-богатия, който може да я нареди добре в къщи” [184]. Едва ли някой би имал разумно и резонно основание да упрекне героинята заради нейния избор. Ала Марин се чувства предаден и убива „невярната” си любима.
„Стори му се, че тя твърде лесно се вдаде и падна долу” [207]. Това се отнася до Богданица. Тя върви леко и кръшно. В движенията й личат сила и гъвкавост. Кестенявовинените й очи са подвижни и внимателни, пронизват, а върху устните й потрепва изкусителна усмивка. Богданица е жената, изобщо отдадена на плътта, на стихиите на вулканичните страсти. Поради това тя няма собствено лично име, а се презентира с прозвище, производно от антропонима на мъжа, чиято съпруга е, и може да се замени безпроблемно с номинанта на следващия й фаворит. Богданица бързо се полъстява от любовните пристъпи на Съби Аждеров, понеже единственото, което желае, е да бъдат мили и добри с нея. Авторът й отрежда да бъде кръчмарка – една от най-разпространените в културната традиция персонификации на разпътството, порока, греха. Образът предизвиква асоциации с развратната кръчмарка Теофано.
Цвета! Още в името се открива семантичен заряд със силата на обобщение – героинята олицетворява всички жени, които не робуват на обществените условности (като Бойка) и не търсят в мъжките прегръдки само разтуха, мимолетно наслаждение и успокоение (като Богданица), а изживяват любовта пълноценно и всеотдайно. Чрез нея Марин опознава любовта на зрялата, на разцъфналата и достойна за единение женска индивидуалност. Даже да е несъзнавана авторова инвенция, тъкмо Цвета е най-подходящата да го дари с потомство. Връзката между двамата е плодоносна като всяка благословена любов. Без да бъдат подценявани физическите, афективни и ментални ресурси на Марин, трябва да се изтъкне, че това чувство покълва и разцъфтява след връщането на ограбените й от него булчински нанизи: „Това, че той беше се отказал от нещо, което беше в ръцете му, и това нещо бе едно богатство, поразяваше въображението на народа, особено на жените, които се чувствуваха някак облагодетелствувани от постъпката на Марин: той беше тръгнал да развали един нов дом, но се бе повърнал и го беше възстановил. А всичко, което подпомагаше да се свие гнездо, да се запуши комин, то беше добро в очите на жените.”
Възприел противопоставянето на обществото като модус вивенди, Марин е фатално обречен на неизбежен крах. Въпрос на време е да бъде екзекутивно санкциониран. Самият той улеснява възмездието като го предизвиква с нескопосния експеримент да бяга от затвора.
Краят на персонажа е решен в духа на фолклорната стилистика. Физическият убиец на Марин е неназовано „младо момче” със сини очи – синьото се свързва с вишния свят, с небесната сила, което сякаш е пренесено в повестта от мъжките приказки. В тях победителят на змея (хтоничното злонамерено и зловредно чудовище) е най-малкият син на Гръмовержеца, който преминава през инициационните обреди. Може да се валоризира като символично, че куршумите застигат Марин върху стената на затвора, на демаркационния разделител между профанното и сакралното пространства, която като преходна зона е натоварена с негативна семантика. В гаснещото съзнание на персонажа гибелта се експлицира като свличане по сипея на Вълчи дол, примесват се различни лица, всяко от които има пунктуационно значение в гаснещото му житие. Предсмъртните видения са подсъзнателната рекапитулация на изживяното: Цвета и детето присъстват, понеже са най-близките му и обични люде; дядо Лазар – наставникът и закрилникът; Бойка – първата любов и най-сладкият грях; пастирчето – неговият приемник.
Смъртта на Марин задава проекция за неговото дете да живее и да се реализира. Със своята гибел той изкупва греха на собственото му неренгламентирано зачеване. Отпада и евентуалното усложняване на отношенията в триъгълника Марин-Цвета-Върбан (съпругът й), тъй като последният би претендирал за бащинство. Неговото дете ще носи генома му, ала няма да го повтори, защото ще бъде внедрено в социума с чуждо име и ще го възпитават в аранжировката на обществените нормативи.
Въпреки всичко цикличността не се прекъсва, тъй като на мястото на Марин при дядо Лазар се явява друго пастирче. Неговият произход и кратковременното му минало са безвестни; то няма име, но ще продължи загиналия си предшественик. Същи са дори словата, с които старецът го конфузи и назидава.
Самият дядо Лазар е константен. Той като че ли е неподвластен на времето и на житейските катаклизми. От горчивите му думи по отношение на женския прагматизъм може да се заключи, че персонажът някога е преживял трагична несподелена любов и е също един неудачник, несъумял да се интерполира в обществото. Ала той е предпочел вместо да се бори, да дезертира и така да надживява дори по-младите от себе си. „Ех, да бе си седял мирно ти!” [226], е неговият упрек към мъртвия Марин, отправен изпод конформистичната амбразура на примирен дървен философ. И може би в този стереотип на поведение, близък до уталожения каноничен християнски образец – в Светото Писание неговият едноименник иерусалимският старец Елеазар е сред главните законоучители, еталон на добродетелност и честност, – е разковничето за продължителен, здравословен, лишен от главоломни сътресения човешки живот.
Композиционните, тематичните и идейните валентности на повестта „Вълчи дол” не може да бъдат осветлени и изчерпани с инцидентни изследователски прояви. Нужни са усилията и проникновенията на широк кръг специалисти по художествена словесност, на време, на място, на средства и на добронамереност за публикуването на техните текстове. Ако настоящите редове предизвикат интереса на читателите към произведението и инспирират стойностни литературно-критически прочити, предназначението им би било осмислено в удовлетворителна степен.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:
БЕР 1971: Български етимологичен речник. Т. І. С., 1971.
БМ 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. Съставител Анани Стойнев. С., 1994.
ДИМКОВ 1984: Димков, Н. Рачо Стоянов. Литературно-критически очерк. С., 1984.
КОВАЧЕВ 1987: Ковачев, Н. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. С., 1987.
СТОЯНОВ 1976: Стоянов, Р. Избрани съчинения. Т. ІІ. Непубликувани произведения. С., 1976.
Цитатите са по това издание, номерът на страницата от него се привежда в текста в ъглови скоби.
ШЕВАЛИЕ, ГЕЕРБРАНТ 1995: Шевалие, Ж., Геербрант, А. Речник на символите. Т. 1. С., 1995.