Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: С НЕГОВИТЕ КАМЪНИ..."

С НЕГОВИТЕ КАМЪНИ...

Рада Въртунинска е родена на 28.08.1932 г. Завърши­ла е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност, руска фило­логия. Работила е в Окръжна библиотека, Държавен архив и Окръжен Съвет за култура като директор на Центъра за ху­дожествена  самодейност в Добрич. Автор е на краеведски изследвания. Има публикации в местния и централен печат. Член е  на Съюза на учените в България.
Издала е книгите: “Кратки исторически бележки за развити­ето на село Приморци”, “Сбогом, приятели”, “Дом на мило­сърдието”, “Добрич и Добричлии”, “Летописец на Добруджа” и романите “Зовът на сенките”, „Когато горяха кладите”, „Съ­нища”.



След като прочетох книгата “Вълшебните ръце на Захари Медникаров”,
у мен възникнаха въпроси, които надявам се да стигнат до тези,
за които са предназначени.
1. Останах озадачена от кратките послания на най-близките съратници на Медникаров. Може би “авторът” им е определил място. Фани, освен съпруга на Медникаров, беше и професионално ангажирана с Детския хор. Не разби­рам как с нейните високи критерии за сравнение и оценки с хорове от светов­на величина, не е прозряла меркантилността на А. Абаджиев и не само му се е доверила, но и според него НАСТОЯЛА точно той да бъде „биографът” на Захари Медникаров. Трудно ми е да повярвам. Навярно е била притискана. Тя добре познава местните автори – музиканти, музиковеди, писатели, жур­налисти и сама би могла да формира творчески екип за написване на една стойностна МОНОГРАФИЯ, един книжовен монумент, какъвто заслужава Захари Медникаров. Подозирам, че общинското ръководство не се доверява достатъчно на местните автори, които МОГАТ  и МИЛЕЯТ за този град, не са пришелци и печалбари, които считат Добруджа за Клондайк. Стореното - сто­рено. Сигурно има нужда от такава книга, но мен ме възмути нахалството на Ал. Абаджиев да се представи за автор на книга, която не е написал.
2. Кой е Ал. Абаджиев и кой го е избрал за “летописец” на онова поколение диригенти...? /стр. 5/.
- “Дълги години бях “кръвно” свързан с БАЙ Бончо Бочев... Бях ДАЖЕ НЕЩО КАТО посредник между децата на Бочев и...” т. е. бил е обикновен ку­риер, бегач на къси разстояния.
3. Доколко Абаджиев е познавал човека, музиканта, диригента З. Медни­каров?
- “Ще си призная откровено, че поради отдалечеността на Добрич /Смешна причина! Швейцария е малко по-далеч, но идваха да се учат от Медникаров/, не съм имал възможност да вляза навътре в “кухнята”... КОЛКОТО БИ БИЛО РЕДНО” /Вероятно, за да стане готвач/.
4. Какво е знаел за подбора на хористите и работата с всеки поотделно в Детска музикална школа и ателиетата?
- “Захари често работеше /Колко често? 50 години!/ с млади певци, чиито родители не са били на концерт.” На кой концерт? На първия или на послед­ния? Поради това: „Толкова по-голям е неговият успех!” Тъпо и неясно умо­заключение. За Медникаров имаше значение не колко пъти родителите на детето са посещавали концерт, защото той ги приучи на това и създаде една постоянна публика. За него бяха важни  музикалните способности на хорис­тите, които той развиваше в ДМШ, в ателиетата и индивидуално под ръковод­ството на ПРОФЕСИОНАЛИСТИ.
Тук му е мястото да отбележа, че в кни­гата няма нито ред от или за ОЛГА ИВА­НОВА, преподавател по солфеж, с високи изисквания и принципност, дясна ръка на Медникаров, на която той сваляше шапка.
5. Какъв е авторският подход на Аба­джиев към темата?
- “Денят е 1 май 2009 г. - годишнина от смъртта на З. Медникаров. Колко трога­телно, че точно в този ден го е връхлетяло вдъхновението. “Сядам да пиша послед­ния вариант на предговора /послеслова?/ към МОЯТА книга...” Голям зор ще да е видял с този вариант, и продължава “Бук­вално преди часове се освободих от две задължения - книгата за ХР. Морфова и Л. Прокопова и филма за Софийската фил­хармония” /стр. 6/
БАЙ Абаджиев, вие тези книги ги бичите като конфекция и хайде на кон­вейра. На 1 май сядате да пишете предговор или послеслов и вие не знаете точно какво. На 1 юни получавате последните страници от трима автори, да­вате ги за набор и пристъпвате към изработването на “макета на книгата”, която “ще държите в ръцете си, драги читатели!” /В края на юни?!/ “И се НА­ДЯВАМ ПОЧИТАТЕЛИ на З. Медникаров”. /стр. 9/
Ало! Бай Абаджиев, не препускайте така! Няма да ви избяга хонорарът. Ние не сме  ЕВЕНТУАЛНИ ПОЧИТАТЕЛИ на З. Медникаров. За разлика от вас ние сме негови съграждани. Израстнали сме и сме работили заедно. Радвали сме се на успехите му и сме работили за тях. Обичаме го и ще го обичаме. За нас той е повече от всички диригенти на България и пишман автори-компи­латори. Изпитваме болка, когато хора като вас с доста нечисти ръце посягат към личността и ранга на З. Медникаров, В. Арнаудов, Хр. Морфова, Саша Попов и т. н. Вие вероятно сте опериран от свян, морал и ПРОФЕСИОНАЛНА ЕТИКА, щом публикувате чужди материали и типосвате името си за автор. Вие не сте дори съставител, още по-малко редактор, защото нямате хал хабер от тази работа, за което ви намеква и Йордан Дафов. /стр. 77/. Както сам се изразявате, пак сте “НЕЩО КАТО ЛЕПИЛО” /стр. 9/, но ми се струва, че и за “лепило” не ви е бивало.
6. Вашият опит да напишете книга за 75-ия юбилей на З. Медникаров се е провалил, след като сте уведомили министърката на културата и някой “има­щи власт” в Добрич, но не сте получили “Нито дума в отговор! Макар и отри­цателен” /стр. 8/
Зададохте ли си въпроса ЗАЩО? По това време З. Медникаров беше в добра здравословна и творческа кондиция, но не е искал ТОЧНО ВИЕ да пи­шете за него, както не е искало и Министерството, добричките “имащи власт”, както не е искал и В. Арнаудов, който “Към идеята се отнесе направо с ПОДИ­ГРАВКА” /стр.8/. Аз добре познавах В. Арнаудов и си представям с какво май­сторство и тънка ирония ви е махнал от главата си, както и К. Кюркчийски Ви е тръснал телефона като на най-големия досадник. “...Телефонът млъкна...” /стр. 65/
Бай Абаджиев явно има влечение към кулинарията и след като не е влязъл в “кухнята” на Медникаров, направил “баницата”, наречена книга “Златните ръце на В. Арнаудов” /стр. 7/. Прекрасно сравнение! Книга-баница, която Вие лакомо изяждате, а ние ви плащаме сиренето.
7. Биографичните данни за З. Медникаров са едно безпомощно съчинение. На стр. 10 “Мозайка на един забележителен живот” има точно девет реда, от които три реда за кръщелното име на Медникаров, три за баща му - колар-железар, т. е. Сали Яшар и три реда за Захари - калфа в Букурещ. Следват несвързани констатации, че “помагал на фотографа Абаджиев”. А знаете ли кой беше Игнат Абаджиев? Медникаров във фотографията. Следващите шест реда са нови извинения, че не познавате Медникаров и ни в клин, ни в ръкав една заградена в скоби благодарност към някой си Ижан Панайотов, който не проронва дума и се чуди защо му благодарите. Продължавате с Медникаров. Така Ви е по-лесно. Не се искат проучвания, главоблъсканици и ТВОРЧЕСКО, БАЙ Абаджиев, ТВОРЧЕСКО пресъздаване образа на музикален колос като З. Медникаров.
8. Почти всички снимки са авторски и добричлии знаят кой е той /Георги Колев, кореспондент на БНТ/. Тук-там по някой мижав текст като този на стр. 18: “...Светослав Обретенов /горе/ и Константин Илиев /долу/. Проф. К. Илиев никога не е бил “долу”. Той бе на върха и със заслуги към Добрич. На стр. 36 и 76 две еднакви снимки, едната без текст. На стр. 20 - Медникарови с прияте­ли. Кои са те? Първият вляво е Ал. Друмев - з. д. к., председател на Окръжния съвет за култура, с големи заслуги към хоровото дело и към семейство Мед­никарови. До тях Йордан Дачев.
Не зная на какъв език сте си говорили с баронеса Еди-кояси, но речни­ковият ви фонд е отчайващо беден. “Задна страница”. Извинявайте, но ми замириса на задник, вместо гръб на корицата.Още по-добре би било, ако не сипехте глупости като: „Снимката от”чужбина” – защо и чужбина е в кавички не се знае,”... са показателни!” С какво са показателни, но не на „задната страница”
9. Ако бай Абаджиев беше малко по-грамотен, щеше да знае, че при офор­мяне на книжно тяло, съставителят е задължен да отбелязва авторите, пре­доставили материали, с обяснение дали са писани специално за сборника, или са преекспонирани от други издания.
В „Авации от Колонната зала”/стр.41-47/ е използван текст на Йовчо Ка­рамфилов от неговата, снизходително наречена от Абаджиев „малка бро­шурка”. Малка, ама негова, с лични впечатления, преживявания, изразени в неговия стил, затова с право се е подписал като автор.
Добричките журналисти, писатели, музиковеди винаги пристъпваха към личността на З. Медникаров с благоговение, респект и дълбоко уважение. В своята скромност те дори не смееха да поискат да пишат книга за такъв за­бележителен музикант. НАПРАЗНО! Така предадохме З. Медникаров в ръцете на хора, които безочливо се набутват всред авторитетите като магаре сред атове, но от това не стават атове.
Добрич има голям творчески потенциал, който остава неизползван. Про­дължаваме да страдаме от липса на самочувствие и се прекланяме пред съм­нителни личности, достойни за перото на Илф и Петров, само защото са от столицата.
Написах тези редове с болка, защото самата аз съм дълбоко свързана с културния живот на Добрич и Добруджа. Повече от четвърт век работихме с Медникаров за една кауза: СЪВЪРШЕНСТВО ВЪВ ВСИЧКО!... “Бисерите ги хвърлят на свинете” /Библия/.


20-24 юли 2009 г.

Корицата на изданието

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево