Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЪВЕСТ"

СЪВЕСТ

Мариан Желев

Беше ранна неделна сутрин, когато намерих портфейла. Още докато се навеждах да го взема вече знаех, че е пълен с пари.”Я, късмет”- викам си. Вдигнах го и без много-много да се замислям, го прибрах във вътрешния джоб на якето. Сторих го така, сякаш това е най-естественото нещо на този свят. Освен това методът ми на поведение не подсказваше абсолютно никакво колебание. Все едно съм се движел по разписание; дошъл е моментът да се наведа, направил съм го и после съм си поел по пътя. Не зная, може и да съм го сънувал този миг. Пък и като повечето хора не веднъж съм подмятал, че, “ех, що не намеря едни пари сега...” Та от тази гледна точка мога да дам обяснение за това, че не се учудих и продължих по улицата – очаквал съм да ми се случи точно днес.
Да, обаче колкото повече крачех, толкова повече усещах, че започвам да се превръщам в друг човек. По-скоро мислите ми започваха да приличат на изплашени овце, които започват да се скупчват в ъгъла на кошарата, наречена съзнание. Все едно вълк ги е наплашил. Ясно започвах да осъзнавам, че стъписването ми идваше от портфейла. Той тежеше в джоба ми като оловен баласт. Дърпаше ме нанякъде. Знаех накъде, обаче не бързах да си призная. Защото обсебването – именно такава бе заплахата за мен – води до неконтролируемо поведение.
Влязох в един ресторант, колкото да използвам тоалетната. За малко да изкарам портфейла и да взема от него монети за таксата. Вътре, в тоалетната, за мое щастие, бе празно. Бъркайки в джоба си имах чувството, че от милион места започват да ме наблюдават. Ей така, любопитни хора, дето искат да надникнат какво има в портмонето не по-малко от мен, а после да проследят моята реакция. Естествено смешно беше от моя страна да проверявам за камери. По-скоро имах натрапчивото усещане, че тези чужди оченца бяха във фугите на плочките, скрити в ключалките на вратите и някъде зад огледалата пред мивките.
От моя страна рязка смяна на поведението нямаше. До едно време обаче. Портфейла се оказа по-пълен, отколкото очаквах. Облещих очи, като да са ме впрегнали в каруца, натоварена с тухли. Едното ми коляно нещо се прегъна и за част от секундата аз се килнах на една страна. Дето се казва: Да припаднеш от изненада. Вътре в портфейла имаше евро, левове – бяха, струва ми се, няколко хиляди. Трудно ми беше да се съсредоточа в броенето. Гледах на едро на едро да мина банкнотите. Като че уж исках да объркам представата на милионите наблюдаващи ме очички във фугите и от ключалките на вратите. Бяха много – това е достатъчно. Освен това в преградките имаше кредитни и дебитни карти, а на едно бяло картонче помежду им имаше изписани множество числа. Очевидно кодовете за достъп до картите. Намерих също така шофьорска книжка и лична карта, както и талон на лек автомобил. Очевидно човекът си държеше всичко в портфейла. Беше мъж – на около тридесет. Не посмях да го погледна в очите. Сторех ли го, имах чувството, че на момента ще ми извика: “Ей, я ми върни портфейла!”
Излязох от заведението и тръгнах без посока. Бях смутен, не знаех какво да правя. Лошо – казах си. Да занеса ли находката си в полицията или да го запазя. При появата на тези две алтернативи ясно започнах да си давам сметката какво ми предстои. Хубаво, обаче щом един глас в мен се извиси “Връщам го!” – аз се сепнах така, както го прави човек, подпрял се на включен електрически котлон. Този рязък, отекващ до корените на съзнанието ми глас, идваше от възпитанието; покритието му, така да се каже, произхождаше от номиналната стойност на моите ценности. Всичко намерено се връща, хората трябва да си помагат; на всеки може да се случи... Представях си в какво състояние се намира човекът, собственик на портфейла. А така също и лицето му, когато види паричките, документите и картите си. Може да е взел пари назаем или да ги е събирал дълго време, за да направи на болното си дете операция в чужбина.
Докато разсъждавах по този начин ми направи впечатление, че ръката ми неволно се е вмъкнала в джоба на якето. Бе разтворила с два пръста портфейла и един от тях (мисля, че палеца) шаваше по гръбчетата на банкнотите. Усетих също така, че косъмчетата на същата тази ръка са настръхнали и по върховете им, подобно на електрически ток, започнаха да текат едни мисли...
Първо си дадох сметка, че в този портфейл гнездят две или три годишни мои заплати. Оставям настрана кредитните карти. Така, както правя, докато разлиствам лъскаво списание, пред очите ми започнаха да летят маркови дрехи, коли, екскурзия до Египет. Отлетях толкова далече, че на лицето ми кацна отнесена усмивка, каквато може да се улови само на физиономията на грамадните мечтатели.
Гласът на възпитанието отстъпи на един друг, който даже използваше лакът, за да ме сръга в хълбока: “А бе, бонак с бонак – сега ти се е паднал късметът!”  
Добре, аз обаче не можех така. Мечтите са си мечти, но портфейлът трябва да се върне.
Строгостта на това решение се появи като полицай на местопрестъплението. Набързо арестува незаконните ми мечти и сменяйки фуражката с расо ме накара да се покая. Другата ми ръка – очевидно символ на моята добродетел – вече вадеше портфейла, за да проверя къде живее лицето.
Признавам, че малко се ядосах на себе си. Прекалено много се двоумях. Отдавна трябваше да съм забравил за случката като или съм тръгнал по пътя си, или вече да съм върнал имуществото на собственика. А то какво стана – едни фантазии и после едно пляскане през ръката.
Давах си сметка накъде са вървели нещата. През цялото време съм знаел – или поне част от мен е знаела, – че ще върна портфейла. Още докато се навеждах някой в мен се провикна: “Ще го въъърнееееш!” Въпреки всичко позволих в мен да проникне агресивна илюзия, че всичко е мое, че мога да си позволя каквото си поискам (даже, пропуснах да кажа, че се видях и с момичета на плажа). Добре де, няма лошо. За никого няма да е лошо, ако вземе от време на време да намира такъв портфейл. Дори ако трябва да залегне като програма на правителството – един вид конституционно право на човека на мечта, да се отплесва и да вижда как настъпва педала на газта на любимата си марка кола. Е, после е лошо – като дойде отрезвяването. Защото трябва да решиш: ще грабваш, или ще връщаш портфейла.
Погледнах адреса изписан на личната карта. На парите не обърнах внимание. Страх ме беше, че мога още по-силно и необратимо да се изкуша. Все едно съм на диета и гледам много-много да не поглеждам към вкусната баница и пресния бекон. Краката ми закрачиха право към посочения квартал. Част от мен продължи да се съпротивлява. Влачеше се подире ми като разглезено дете, на което не са угодили. От време на време се провикваше от далечината: “Какво стана с пирамидите в Египет? А с момичетата на плажа?”
Очевидно и двете ми същности притежаваха отделно захранване. Едната ме дърпаше към едно, другата – към своето. И като нищо можех ей сегинка да кривна от пътя. Ще застана на някое кръстовище и ще си повикам такси. Бързичко ще се прибера. Една бърза ревизия на портфейла и съм готов с прагматичната част по отношение на мечтите. Честност, добродетели – да си гледат работа.
Да, но точно те се оказаха жилаво понятие. По-силни бяха от всичко останало в мен. И беше много вероятно да ме оставят беден. Все пак честността ми се прояви като търпелив настойник. Остави ме да си помечтая, близнах за кратко от един друг живот. И кой зная къде честността в мен си вика: “Я да го оставя малко да позамъгли от сладост очите, че не се знае после колко катастрофално може да се упрекне, че е върнал парите.”
То точно така се случи. Но какво пък – успокоих се. представих си каквото имам да си представям и толкова. Рекох си в крайна сметка, че не мога аз така да живея, когато друг ще страда и ще търпи фатални лишения.
Пак изкарах портфейла. Измъкнах личната карта и смело погледнах човека в очите. Имах нужда от това. Нямаше повече от какво да се боя. А и онзи, стори ми се, някак спокойно и благодарствено. Знаеше явно, че ще му върна портфейла. Дори виждах зараждащата се изненада в очите му. после окопитването му. И как бърка разтреперан в собствения си портфейл. Изкарва от там няколко банкноти (не ги виждах в представите си колко са) и ми ги подава. Аз се усмихвам скромно и вдигам уж възмутено ръце, но той настоява да приема неговата благодарност и аз...
Ей, умът ми само в тези пари се вре. Я, викам си, по-бързо да вървя към блока на човека, че току-виж захранването на моята честност се изтощило скоро.
Има-няма след четвърт час се озовах пред вход “Г” – така пишеше на личната карта. Качих се на шестия етаж и натиснах звънеца на средния апартамент. Едното ми коляно отново леко потрепери. От какво ли този път? Навярно се притеснявах, че собственикът ще подразбере какво може да съм си помечтал за негова сметка. Хубаво де, в крайна сметка му вършех голяма (надявам се) услуга. Връчвам му портфейла и тръгвам. Благодарности не искам. Ако ме интересуваха парите, просто нямаше да съм тук.
Натиснах още няколко пъти звънеца. Никой не отваряше. Беше рано и сигурно вътре спяха. Но аз трябваше обезателно да ги събудя. Защото не се знаеше какви нови намерения щяха да се пробудят в мен.
Започвах да губя увереност. На път бях да се откажа. Изобщо нямах представа дали ще ми стигнат силите да отида в полицията. Никак нямаше да му се учудя на полицая, ако ме погледне с насмешка и си помисли: “Ти ненормален ли си да върнеш толкова много пари!”
Наистина – това бяха много пари. Няколко хиляди. Каквото и да си говорим, можех да се бетонирам и в житейски, и в социален план. Даже и в психологически. Друго си е да знаеш, че в джобчето шумолят расови банкноти.
Едно разтреперано човече в мен обаче взе, че посегна пак към личната карта. Провери адреса там. И аз започнах – за кой ли път тази сутрин – да се събуждам. Не исках тези пари; те не са сладки. Достойнството ми струва повече.
Не бях сгрешил адреса. Измъкнах талона на автомобила. Забелязах сега, че марката е БМВ с цвят черен. Някъде в периферията на паметта ми се мярна една такава кола. Ако не се лъжа беше паркирано встрани от вход “Г” на блока, в който се намирах. Запечатал съм този факт, защото колата се открояваше от останалите.
Слязох пред входа и видях БМВ-то. Бързо вниманието ми бе привлечено от двете куршумени дупки в предното стъкло. Имаше и човек вътре. Трябваше ли да се чудя дали това е моят човек? По-скоро друг бе въпроса и аз знаех отговора: “Жив ли бе този човек?”
Наоколо нямаше жива душа. Както при намирането на портфейла. Не можеше да се очаква друго в неделя сутрин. С разтреперани крака се приближих до колата. Трудно ми е да потвърдя, че вече знаех какво правя. Така навярно би се почувствал всеки на мое място, когато се приближава към застрелян човек. Нещо ми подсказа, че всеки момент Стоянка – примерно – от осмия етаж, ще тръгне да хвърля боклука си. Ще види колата, дупките, човека. Ще писне. После полиция, вестници... а аз какво търся тук?
Погледнах през здравото стъкло човекът вътре. Не, не в очите. Страхувах се. Беше същият от личната карта (силно казано, защото само аз си знаех откъде и как прихванах приликата между жив и мъртъв човек). Отворих леко вратата. Видях кръв. Повиках на помощ хладнокръвието. Не ме подведе. Надигнах леко сакото на човека и внимателно пуснах в джоба портфейла. После отново затворих леко вратата. Отпечатъци не оставих. Погледнах блока. Очаквах всички хора да стоят по терасите в очакване на следващо мое действие. Нямаше жива душа обаче. Без да губя време се обърнах и тръгнах.
По пътя си зададох един-единствен въпрос: “Правилно ли постъпих?”
Точно в този момент ми стана изведнъж толкова леко, че се понесох по улиците без сякаш да докосвам земята. Почувствах се като свободен, независим човек, чийто противоречия бяха отшумели напълно.

Светослав Огнянов, 2 клас, от конкурса "Весел свят" в Дните на хумора и шегата в Генерал Тошево

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево