Тодор Николов е роден в Казанлък, живее в София. Завършил е журналистика в СУ “Кл. Охридски”,  работил е в издателство и в различни периодични издания като редактор и отг. секретар. Публикува свои разкази във в. “Труд”, “Сега”, “Словото днес”,  в сп. “Съвременник”, сп. “Инсайт” и  в ли­тературни сборници и алманаси. Отличаван е в национални конкурси за проза, два пъти - в конкурса “Златен ланец” на в. “Труд”.


ЛИЦА И МЕСТА                                                             

Благодаря на Зовинул, че измисли това заглавие –
далеч пред мен  и много по-талантливо.
 
Кина излезе от буците, стъпи на мекия, сив треволяк и силно затупа отгоре. Колкото и сухо да беше, нещо все лепеше в краката. Никаква работа не свърши и днес. Е, покопа малко, окърши сухите стъбла, измъкна пръчките на боба - Милко да се оправя нататък. Толкова от нея в края на август.
Тя обърна лице към  слънцето, вдиша дълбоко топлия, замрял над  полето въздух. Нямаше ги вече миризмите на юни. Само леко ухание на стъпкана пръст, на узрели листа и нещо винено идваше от храстите  отсреща, пълни с бодли и диви, синкави плодове. Вътре тичаха врабци, цвърчаха бясно и това бе всичко, което можеше да чуеш в ранния летен следобед. Дори шумът на ма­гистралата потъваше някъде - в дърветата, в тревите, кой знае… Онова, което знаеше със сигурност, личеше отдалеч - бе заприличала отскоро на селянка. В собствените си очи поне… Хубави очи наистина, бадемови, както казваха, широко отворени за всеки, а сега уморени и малко насълзени от тънкия летен прашец, който невидимо се носи наоколо. Как ли трябваше да изглежда тук, на това място?... На селянка, на какво друго - вземи кой да е  професор от София, сложи го в буците, обуй му едни галоши - няма ли да е същото?… И с нея бе така - в бюрото например ставаше плаха и никаква. Вкъщи, с децата и Милко - копие на вечната домакиня от ковьорчето над печката. В града мъжете се обръщаха след нея, мигаха и се помайваха - какви ли ги измисляха… Не бе чак толкова просто, но Кина отскоро вярваше, че местата си правят странни шеги с нас. Карат ни да бъдем като тях и чакат да се поддадем.  И тя се поддаваше. Спираш тук, влизаш там и капанът шляпва. Човек изглежда е като водата - в каквото го налееш… Било е винаги, сега го е схванала.
Кина закрачи под клоните, лесно намери извора - съвсем  до пътя.  Взе канчето, пи жадно на бавни, дълги глътки. В мокрото, край вадата,  каква ли ставаше?  Каква я правеше това място - водна фея, самодива, или речен дух… Огледа наоколо - жив човек нямаше! Вдигна роклята, прекрачи бики­ните, обля корема си, после краката, накрая между тях. Ръката й остана там и спря задълго с измамното желание да мие…сега, ето сега… Отдясно проби слънчев лъч, заслепи я, изненада я, коленете й хлопнаха и тя остро се сгърчи в сянката на листата…
Ще хвана нещо с тая вода, все някога, рече си Кина. Оправи се бързо и пое към шосето. До града имаше близо час път. В краката й хрущяха листа, на места тревата жвакаше, горе на пътя изрита кутия кибрит.  Драскалото бе олющено, буквите опадали, личеше само едно бледо и размито  ки… Ки като Кина,  рече си Кина. Отскоро мразеше името си, вчера пак го вписа в ония книжа… Пари не даваха, но подпис искаха. Беше хубава, с две деца, здрава и без никаква работа. На 42 вече никой за нищо не я търсеше. И кой да я търси - половината град като нея ходеше в онова тясно, боядисано в жълто бюро по труда. От парчето земя край пътя  капеше колкото да не харчат за едно или друго. Милко и той висеше вкъщи, тихо и унесено псуваше. Спеше сам в кух­нята, не идваше горе, в широкото старо легло. Рудникът, докато го закриха, не прости на никого…
След шарения хлад на дърветата асфалтът я стресна - горещ и омекнал. Тя заподскача, обу сандалите и спря да се съжалява. Досадно беше и опасно - край нея летяха колите, удряха я с топли, плътни възглавници въздух, от тях Кина залиташе и бъркаше замалко крачките… На пътя със сигурност изгле­ждаше друга. Никакви самодиви, разни водни феи, още по-малко селенията от буците. Каква беше тук,  на това място,  върху топлия сив асфалт…
Отговорът идваше с големия зелен камион. Той даде безшумно мигач, за­бави и сви вдясно. Вратата зейна колкото да види шофьора -  силно приведен към нея, почти легнал върху празната седалка. Добро лице, едър мъж, някъде към нейните години,  ухилен свойски.
- Качвай се бързо и казвай колко!  -  каза мъжът отгоре.
Тя го изгледа мътно. Очите й обараха кабината - познат ли беше или стар колега?... После схвана.
- Вземаш ме за каква бе, ей! - кресна му Кина. Гласът й екна в лама­рините, ушите й писнаха и тя вече не чуваше нито рева на колите, нито вятъра в бронята на ТИР-а,  нито тънкия вик на лястовиците в края на лятото.
- За каква точно, а?!
Шофьорът плахо се прибра навътре.
- За никаква… -  рече по-кротко. - За нищо не те вземам. - той се отпусна назад, тупна с длан седалката и вяло добави: - Хайде влизай, че изгорях сам в тая кабина…    
Кина пак го изгледа - подпрян на волана, мушнал ръцете си в скута, с мал­ко крива усмивка и светли очи - какво можеше да й стори? Градът бе наблизо, шосето бъкаше от коли а долу, пред мотела, бяха патрул до патрул. Знаеше ги всичките - едри, мързеливи мъже с вечните кафета в ръка. Кина сложи крак на пъпчивото стъпало, кабината кривна и тя леко се метна горе.
- Първо минаваш мотела… Чак после свиваш за града. Нали? - каза той  в опит да надвика мотора. - Знам го това шосе, през седмица пъпля по него. Ще спрем ако искаш долу, да вземем по нещо. Че май те уплаших там, на пътя…
Кина замълча и това можеше да значи всичко, но чак да я плаши… В каби­ната лъхна миризлив пек, трудно се дишаше и тя се усети влажна.  Шофьорът поклати глава - така сме цял ден! - искаше да каже, плъзна докрай страничното стъкло, показа как се отваря нейното. Къде ли се бутам, рече си Кина. Знаеше какви ходят в мотела. Бяха все хора, успели в тоя скапан живот… Колите спираха вдясно, от тях излизаха млади, гъвкави жени и мъже с неясна възраст. Оглеждаха дълго масите, сякаш избираха терен за къща. Жените ся­даха първи, краката им лъсваха матово под чадърите. Вадеха цигара и силно приведени към мъжа отсреща, пускаха първата струйка дим точно над главата му, в зелените триони на палмите. После щедро поръчваха.
На паркинга спряха встрани, до агрегата за гуми. Мъжът я изчака да слезе, хлопна вратите и леко срита прашния калник. Тръгнаха към масите като тай­ни любовници - той напред, тя малко след него. Беше никакъв час и изборът стана лесно - в дъното, под тумбестата палма.
-  Е, и сега?  -  рече той. - Избирай и казвай…
Тя сви рамене - каквото за теб, такова и аз… Той кимна, постоя още малко замислен и тръгна към барчето. Завря се в чадърите, смешно приклякваше край палмите, пречеха му дори столовете и тя си помисли как ли  ще бъде назад, с поръчката. Все едно, негова беше грижата… И  веднага разбра колко дълго не беше се случвало - да избяга  от грижата, някой друг да я има, а тя да стои, да речем, под чадъра и да чака, с лакти на масата. Погледна шосето - патрулите бяха се скрили някъде. Над пътя  висеше синкава мараня и в нея летяха колите - насам и натам - като  цветните топки на огромно сметало. Какво вадеше и събираше то в края на лятото,  каква проста аритметика местеше топките, Кина  тъкмо сега  не искаше да узнае. Можеше после да пита шофьора, ей така, на шега…
Хрумна й още нещо - толкова смешно и глупаво, че Кина чак кихна, после го изрече наум: голямото, шарено сметало бе събрало и тях край пътя и в този първолашки сбор нямаше нищо съдбовно, беше някаква лятна шега, кратък епизод след буците, тревата и извора… Лица и места, събрани случайно. Час по-рано нищо не знаеха един за друг. Сега тя седеше на масата и го чакаше, гледаше едрата му, леко огърбена фигура, а пред него, от лъскавия чатал на машината, изтичаше общото им кафе в двете чашки от истински бял порцелан. Малка, кафява капка плъзна по едната и момичето на бара тайно я подпря с пръст. Някой отвътре пусна музика. Бяха стари парчета, познати гласове, ако малко се стегнеш, ще кажеш кои са…
Той идваше с пълна догоре табла. Не разля нищо, дори когато чашите опасно кривнаха вляво. Остави кафето, масата изведнъж се сдоби с две големи, подвижни очи, те топло се взряха в Кина. МЯСТОТО  вече я гледаше… Мъжът седна, тя силно се приведе към него и остана така неприлично дълго.Той нищо не забеляза, буташе към нея пакетчето захар, а Кина помисли, че тъкмо сега е момента, ако пушеше, да отправи първата струйка дим точно над главата му, в ония зелени триони отгоре… Погледна под масата - нищо матово няма­ше в краката й, само бяха загорели от жегата. Преди да изпият кафето,  вече знаеха половината си живот. Тя  спомена буците, сивата мека трева,  рудника и  вечната мизерия в малкия град, жълтото бюро по труда, само извора остана тайна. Неговата бе по-кратка, може би нещо пестеше, а Кина го гледаше и забравяше всичко. Думите минаваха край нея, не бяха важни, стигаше й да стои така  срещу него - едър, непознат, светлоок, на нейните години… Щеше да стане след малко, да стъпи  горе,  на пъпчивото стъпало и пак да потегли  нанякъде - бърза, шарена топка в огромното сметало отсреща.   
Той изглежда ловеше мисли, надигна се и тръгна към ТИР-а - забравил да включи нещо. Кина издърпа часовника, заврян  в гърдите й  -  беше минал цял час - колкото щеше да ходи  дотук пеша. Можеше да е още там, върху меката сива ивица, да шляпа финално към малкия град, в който щеше да остарее - бавно, но сигурно в кривите  улички, с познатите от години хора, с жълтото бюро в края на месеца и с Милко…
Светлоокият безшумно се върна, допиха кафето и се размърдаха. Масата остана зад тях разхвърляна, безока, наполовина огряна от ниското слънце. Кина спря пред кабината, посегна за чантата, стисна я  на гърдите си и зачака.
- За теб е, не отказвай! - рече той, изправен до левия фар. Носеше   лек, ъгловат пакет в непрозрачен плик. - Кафе е, не бой се! - засмя се  кротко. - Често карам от него, полагат се… Цели два пакета, другият остава за  мен. Утре се прибирам  вкъщи  и нещо ще моля…
Молбата му я разсмя. Точно в девет сутринта да седнат двамата - всеки у тях - и да  пийнат по чаша кафе от това, от същото… Кина мушна пакета при чантата, помълча малко и вдигна глава. Кратката илюзия от днес, под пал­мите, занесена  вкъщи, това май искаше той… Само че далеч оттук, на ония места, щяха да са други - тя пред ковьорчето в кухнята, той в някаква стая, съвсем непозната…
- Голямо дете си… -  каза му тихо.
Торбите пречеха, не беше удобно с тях и тя ги свлече долу. Прашната броня на ТИР-а издрънча, нямаше вече прегради и той приближи. Оправи от нещо косата й,  ръката му остана разперена горе, сякаш искаше да я шамароса. Той я спусна леко и докосна брадичката й. Дланта му миришеше на кафе, на нещо газено и едва доловимо на серт мъжки парфюм.  Кина обхвана по-плътно пакета при чантата, държеше ги много здраво до едно време… а след час наближаваше първите къщи. Прозорците вече светеха, в двора пред нея  кре­щяха деца. На ъгъла за тяхната улица блестеше големият нов магазин.
Бе вървяла дотук много бързо, някаква нова, отчаяна ярост я носеше към града и чак в първата крива улица усети тежката чанта и пакета с острите ръбове - той биеше горе в краката й, бе твърд, но лек като перце а утре, клъцнеше ли ъглите, щеше да въздъхне ароматно срещу нея. Най-после истинска марка кафе, не ония насипни боклуци... Кина спря пред високата улична лам­па, измъкна пакета, присви очи и пак не можа да види какво е. Нещо, защипано с ластик, пречеше.
Не позна веднага лицето. Знаеше от букварите този слаб, брадясал мъж, името още й бягаше, а и толкова едра банкнота скоро не бе виждала. Бяха две и под тях - лист хартия. Кина го дръпна, огледа го и засрича. “Знам, че сега ти е трудно, ще ги върнеш като имаш”. Тя повъртя листа в ръката си, опита пак да го пъхне под ластика, не успя веднага и побесня. Значи заем!… Кръгла сума от мъж, спрял случайно на пътя, после в мотела… Кафе, зле прикрит намек за среща, а другото... за друго не искаше и да мисли! Светлоокият бе платил само сметката, нищо повече. Иначе цялата каша в главата й - с местата, лица­та и хората... Трябваше да си спомни кога. Кога точно!
…Май беше първия път, като стана и тръгна към ТИР-а. Тогава е щипнал всичко под ластика. Тъкмо тогава... значи по-рано, много преди оная тръпка - там, край извора - да мине… шест или седем пъти през нея?… Шест или седем, Кина и това не можа да си спомни. Тръгна за вкъщи, сигурно вече я чакаха. В кухнята, пред ковьорчето, там  беше мястото... И няма да пипа парите! Ще ги тикне обратно в ръцете му -  същите тези две едри банкноти. Ако трябва с дни ще стои край пътя и нека я мислят каквото си искат… Светлоокият някога щеше да мине. “Вземаш ме за каква бе, ей!” - пак ще му кресне отдолу, но дотогава имаше много време. Тя спря на ъгъла, засмя се за пръв път от мотела насам. Денят й бе толкова дълъг и странен, очите й леко плувнаха и Кина отсега знаеше, че няма какво да му вика... Че още утре ще седне в кухнята за онази истинска чаша кафе, точно в девет...
Мина големия нов магазин, сви  в тяхната улица и тогава реши да се върне. За малко, поне да разгледа.
Вътре бе светло, зад касата мелеха кафе, гилотината за колбаси хвърляше едри, сочни парчета шунка - те пляскаха мокро едно върху друго, а някакъв мъж  купуваше цели пет хляба. Тя стоеше пред шкафа за личен багаж, държеше здраво торбите, много по-здраво отколкото там, до зелената прашна кабина. Миризмите я грабнаха, касиерката я изгледа с досада и Кина се размърда. Бръкна в плика с кафето, отщипа едната банкнота - чисто нова, грапава още, пращяща в ръката й. Огледа наоколо -  стори й се, че може да купи целия магазин…
Разрева се чак в ъгъла, при киселото мляко.
Четвърт час след мотела шофьорът качи слаб мъж с остър перчем и уплашено лице. Бе вдигнал ръка наполовина, уморен да чака, без капка вяра. Горе пребърка джобовете си, измъкна омачкан пакет цигари, огън разбира се нямаше. Шофьорът пресегна, запалката съсна, щракна в  ръката му и къс пламък освети кривия нос на мъжа.
- Отдавна висиш, нали? - рече шофьорът. - Тук рядко качват… Закъде сме?
Мъжът не бързаше, пое дълбоко дим, сви устни и прати тънкия синкав стълб в широкото предно стъкло.
- Където и да спреш до Бургас, все ще е кяр...
- Да не бягаш от нещо?
- Абе бягам аз... - рече мъжът. - Какво да ти кажа, от една жена бягам,  щом питаш…   
Не чакаше одобрение, нито съвет, просто такава бе работата.
- А! Това е мъжко! -  свирна шофьорът, размърда се и погледна с внезапно любопитство надясно. - Страхливият стои при жена си, да слуша как дудне… Мъжагата хваща пътя. Както ние с теб.
- Сложно е с тях, мамка му… - рече мъжът. - Никак не е лесно, сега го разбрах. Уж едни такива, а се оказват други…
- Така е. - съгласи се шофьорът. - Кой не е чупил главата си в някоя! Като помисля и аз… - добави отнесено. - Затова ги обичам жените, много!  И само с едни се оправям най-лесно. С тия на пътя, платените… - той направи с ръка оня жест, с който мъжете добре се разбират. -  Отдалеч  ги надушвам, ще знаеш - от километри, от двайсет го кажи… И  не спирам, никога!
Шофьорът блъсна с длан кормилото, кабината поднесе вляво и той нервно оправи посоката.
- Днес може и да сбърках. Може нарочно да сбърках… - завъртя глава, наведе се и включи радиото. - Мамка му и живот!…  На косъм е  да направи жените ни курви... Май пак ще вали.
Той отвори прозореца, огледа напред. Въздухът бе станал влажен, един голям, тъмен облак висеше над пътя, краят му се губеше далеч на изток. Спряха, шофьорът измъкна гюдерия, стъпи  на бронята и с широк размах обърса предното стъкло. От радиото течеше странна музика, малко мистична, сложна и увъртяна за вкуса на мъжа отдясно. - Ей такива неща слушам отскоро. - рече шофьорът докато форсираше. -  Не знам какво е, джаз някакъв… Само дето ме носи на ръце като бебе… - той  се  ухили  глупаво.  -  Много надалеч ме носи, ще знаеш, чак зад дългия черен облак. И все ми се струва, че там,  на ония места, ще съм по-добре, отколкото тук… Илюзия, внушение  -  както го кажеш…
Човекът отдясно следеше кривото, раздърпано отражение в стъклата - един такъв едър, малко тромав мъж, не му отиваха тия приказки! Той се сгу­ши в яката си и почна да мисли за нещо свое, нещо станало далеч оттук, на други места, както казваше онзи зад волана. Заслуша пак радиото. Не странната, мистична музика - камионът го носеше нанякъде в мократа вечер - и  мъжът не знаеше накъде.
- Ще те оставя след дъжда… - рече предпазливо шофьорът. Първите капки димяха пред тях, върху топлия кърпен асфалт. Моторът  равно бръмчеше и унасяше.
- Джо някакъв… Джо! - обади се мъжът отдясно. - Джо казаха, нали искаше да знаеш кой е? Фамилията обаче не чух. - той извъртя глава към шофьо­ра, искаше да бъде полезен. - Иначе хубава работа, джазова някак си, съвсем без думи, само мелодията…
Шофьорът погледна разсеяно и чак след минута разбра за какво става дума. Тупна радиото с вид на човек, чакал точно това име да чуе.  Колите насреща оредяваха, двамата притихнаха в кабината и караха километри така, без никой нищо да каже.
После се обади дъждът.
Най-напред горе, върху топлия ламаринен покрив, после ситно накапа стъклата, а като тръгнаха бързите, криви струи, се наложи да пуснат чистачките.



ДОБРИЯ, ЛОШИЯ И ГРОЗНИЯ

В автобуса беше с половин час потъмно. Нямаше много хора. Късният следобед напредваше, но вън още грееше слънце. Вече не мръкваше в пет, идеше Великден и всеки се изнизваше някъде за празника.
Три спирки по-рано Сашо Канибала седна отзад с ръце в джобовете и с крива, хаплива усмивка. Намести острия си задник, разхюлаби колана и почна да гадае как само след минути, като свърши работното време, тълпата ще нахлуе ей тук, между седалките, ще изпълни пътеката и добре, че той вече е заел място до прозореца и няма никакви, ама никакви грижи!... Дори не пътува за никъде. Може просто да иде до крайната спирка и пак да се върне обратно... От време на време, в сянката на някой дълъг блок, Сашо вижда лицето си в стъклото - удължено и тясно като индианско кану, строго и стряскащо, ако не си свикнал с него. С рядка брадица, която все го сърби и с едни никакви мустаци, каквито имат хората, още не решили дали си ги пускат... Мразеше да изглежда така. Дори въобще не се обичаше!
Понякога се питаше кой ли може да обича него - Канибала!... Да речем трите луди тайфи в квартала - щом все го канеха на разни сбирки. След петата бира грачеха в екстаз от изпълненията му и никога не питаха какво му е и защо е един такъв... Кой друг оставаше? Баща му. Слабо го помнеше. А сестра му и майка му... е, имаше и хубави дни с тях. Днешният не беше. Бе празен и напрегнат ден, но нямаше нищо общо с някоя от неговите кризи. Само тия тримата отзад вече здраво го нервеха! Бърникаха в раниците си, вадеха телефони, тъпо се кискаха. Петнайсетгодишни пубери, сметна Сашо. Три пъти обръщаше лице към тях, смразяваше ги мигновено с онзи свой особен поглед и момчетата кротваха за минута-две. Само за толкова.
Тогава Сашо Канибала отправяше смирено взор надолу, към дълбокия улей между седалките - широк и дълъг колкото касапски трап за пърлене. Там трябваше да стъпи човек, да не блъска глава в тавана. Точно там Сашо видя обувките на момичето - светли, остроноси, ситно опръскани с кал. То влетя преди минута с тежък сак и наплашени очи, тръшна чантата в трапа, метна  бърз поглед към часовника си, а след миг - и на хората наоколо. Затърси нещо, в ръцете й лъсна левче, тя бързо го скри в дланта си.
Никога няма да имам такова момиче, помисли Сашо Канибала. Не бе чак красавица, но имаше нещо от чара на второстепенните актриси в киното. Ония, с дребните роли, които помниш дълго. Загърбила го беше, но хвърли все пак едни очи към него. Задържа ги, вдигна вежди, примигна и Сашо усети как погледът й бавно излита над главата му - нагоре, в ръбестите покриви на сградите. Нищо ново, знаеше си... Пресегна за всеки случай, тупна леко момичето и каза:
- Към гарата ли? Седни тук, ако искаш...
- Натам! – дръпна се тя. - Но няма да сядам... Така ми е добре. - обясняваше вяло, без желание и вече се обръщаше, когато Сашо пак рече:
- Не бой се, де! Седни малко с тая чанта... Не съм чак толкова страшен, колкото ме виждаш...
Тримата отзад пак се разшаваха. Високият изпъчи гърди, опря палец в слепоочието си, разпери широко длан и мрачно я врътна край ухото си. Закискаха се. После нещо изведнъж ги стресна. Събраха глави, зашепнаха и Сашо Канибала слабо, но ясно чу:
- Три мушами! Качват се три мушами! Отпред, бе заплес, отпред!...
По-дребният от тях проточи врат, взря се над седалката и тропна с юмрук по дръжките:
- О, не­е! - изхленчи превзето. - Ония са... Добрия, Лошия и Грозния! Сеч ще има сега, момчета. Сеч ви казвам! - лицето му изведнъж оглупя, стана още по-малко.  -  Ти, Захо, имаш карта. Ние с Владо, обаче...
Сашо Канибала погледна напред, видя контролата да вади сините елечета и смръкна доволно. Ей сега щеше да стане нещо! Както винаги водеше Лошия. Едър, къдроглав, с щръкнали букли над бузите, той пипаше с жълти тютюневи пръсти билетите, фино ги късаше, заканваше се, готов бе уши дори да къса, ако се наложи...
Пуберите бяха загазили. Канибала не се обърна да ги види. Нещо ставаше с момичето. Сашо видя как приклекна в трапа над чантата, изправи се бързо, сниши се към двете старици отдясно, каза им нещо, а те кротко поклатиха глави. Момичето остана за малко права, хвана с два пръста ухото си, обърна се и бавно седна до него.
- Да имаш едно... Само едно в повече! - попита тя. - Моля те, в бързината не успях...
Сашо веднага разбра. Разбра го и Лошия, беше ловец! Той вдигна нос, подуши някак особено въздуха, счупи с хитра усмивка врат и тръгна към тях. Момчетата отзад пак събраха глави. Лошия обаче не стигна до там.
- Билетчето! - рече прав до момичето.
Тя май не го чу, седеше до Сашо с ръце под бедрата. Пуберите глътнаха малко въздух. Дойде и Добрия. След него и Грозния. Той изгледа първо Сашо Канибала, после тъмното си отражение в прозореца и късо примигна.
- Пътувам засега без билет, само че... - каза момичето. Смъкна главата си, косата й текна надолу към очите.
- Не става така, моме! - обади се Добрия. - Глобичка, или слизаме на първата спирка заедно. За акт...
- Май имах някъде, но... - разколеба се тя. Печелеше време - не глобата, нещо друго я плашеше.
- Плащаш или слизаш с нас! - рече Лошия, бутна я леко с пръсти. Хората наоколо траеха, келешите отзад чакаха накъде ще духне вятъра.
- Никъде няма да ходи! - обади се Сашо Канибала. Гласът му бе кротък. - Разбрахме се, нали? Вози се без билет и толкова! - добави властно.
Лошия за миг се стъписа. Не разбра веднага подкрепят ли го, или... Сашо го изпревари. Бръкна в якето си, извади с два пръста нещо плоско и тънко, мушнато в матов найлон.
- Малко съм луд. - поясни високо. - От кротките, ей тук го пише. Шизо, цикло или нещо такова… - бутна книжата към Лошия и посочи с глава  момичето. - С право на придружител съм! Той по закон се вози безплатно. Това също го пише. Заедно пътуваме за провинцията...
Стана тихо, на пода пльосна нещо мокро, моторът на рейса пробуча.
- Дай да видя! - стрелна ръка Лошия.
- Гледай, щом искаш! - вдигна рамене Сашо. - С документите поне съм наред. Иначе – кой знае...
Лошия зачете, Добрия занаднича, Грозния заклещи с тяло пътеката.
- Дотук добреее... Жълта книжка. - съгласи се привидно Лошия. - Абе, вие майтап ли си правите с нас?! - неочаквано кресна той. - Откъде да знам, че сте такива! И дали въобще се познавате... Щом  сте толкова близки що не я ощипеш отзад, а?  За проба, да видим...
Момичето захапа устни, вкара дълбоко пръсти в перчема си, а Сашо Канибала замълча. Думите бавно потъваха в главата му и той знаеше, че кризата ще дойде след час, най-много два.
- Затуй трябва да ходим с полиция! - рече къдроглавият.
- Я стига, ей! Че мога да стана и лош! - Сашо леко политна към Лошия, но момичето хвана ръката му.
- Тук трябва да слезем. - каза  кротко. Гледаше Сашо в очите. - Помогни ми само за чантата...
Добрия и Грозния чакаха. Лошия се засуети, потупа с пожълтелите си пръсти жълтата книжка на Сашо и неохотно я върна. Двамата станаха. Грозния мръдна, откри пътеката и миг преди да хлопнат вратите, момичето и Сашо бяха вече долу, на спирката.
- Вярно ли си такъв? - попита тя. - Или се правиш...
- Няма значение. - каза Сашо. - Всякакви ходим по тая земя... Я чакай малко! - той отскочи до павилиона за вестници, върна се бързо.
Момичето го погледна:
- Не ми е до глобата. Имах два изпита вчера, още съм шаш, а отивам при близки за празника. До гарата са две прекачвания, останах  само с лев над билета до Казанлък и щеше да стане една... Миналия месец точно с лев бяха вдигнали пътя дотам, не знаех дали и сега... А трябва да стигна! За Великден се събираме целия род.
- Оттам ли си? - попита Сашо. - Ще те изпратя тогава до гарата. Нали си ми придружител...
След час и половина Канибала се прибра. Мина през пазарчето, повъртя се, позяпа. Продаваха яйца, марули, козунаци. Купи си бира и плик фъстъци. Двете стаи у тях бяха тъмни - тук слънце огряваше само следобед. Майка му и сестра му се връщаха чак в неделя. Отдавна не го взимаха със себе си... Сашо мушна бирата в празния хладилник, седна на канапето, проточи маймунски ръцете си към пода. После изведнъж стана и нервно закрачи из стаята. Три дни. Цели три дни ей тук, между тапетите... Тайфите се бяха разбягали по празниците. Сашо пак седна и веднага отскочи.
Ако днес не бе срещнал онова момиче, щеше просто да е сам. А сега му идваше да бие! Закрачи отново - от прозореца, до вратата на кухнята и обратно, заблъска юмруци в гърдите си, свел ниско глава над тях.
- Заедно пътуваме за провинцията! - рече си с най-мръсния глас. - Пътуваме!... Никъде няма да ходя! Само ей тук. Само оттам - до ей тук! Марули, козунаци, кво ли не! И ще си чукам яйцата на празника... Ще си блъскам топките!...
Късно вечерта, след четири часа път се прибра и Катя. На гарата в Казанлък я чакаха. Охреножълто, жигулито запали от раз. В къщи телевизорът работеше. Някакъв с очила обясняваше мазно как трябва да бъдем добри за празника. Майка й правеше нещо в кухнята, разсеяно слушаше. Целунаха се, Катето заподрежда багажа. Освободи голямата чанта, от якето й падна билетче. Купил й го беше на спирката онзи странен Сашо... Имаше телефонен номер. “Да се чуем като се върнеш... За едно кафе, някъде навън. Нищо повече...” - бе казал, с поглед в острите й обувки.
- Мамо, днес... - рече замислено Катя. - Днес май бяха добри и с мен...
- Така ли...  Айде бе, в София?! Я кажи! - обади се майка й зад вратата на шкафа. - Някой близък,  или твой колега?  Какъв беше?
- Ами какъв... - Катя се поколеба. - Нищо особено, беше един такъв... Добър, лош и... малко грозен! Нищо особено...
- Да не си влюбена! - попита строго майка й. Ръцете й останаха разперени над купата сварени яйца.
- Да, бе! В първият срещнат, как ти хрумна...
- Случва се! - вещо поясни майка й.
Катя замълча, обърна й ведро гръб. Пъхна билета в якето и пое дълбоко въздух. Беше топъл, миришеше хубаво - на какао, на празник, на тяхната къща. Не на онази далечна, чужда квартира в София.