Владо Любенов е роден на 21.08.1961 г.в София. Рабо­ти като адвокат. Автор е на няколко стихосбирки с поезия, между които “Селски нощи”, “Брачни сонети”, “Адвокати и пеперуди”, на документалния филм “Йордан Кръчмаров - един забравен поет”. , на преводи от руски в екип с Татяна Дончева - книгата “Инна Кабиш, съвременна руска поезия”, изд. 2009 г. и др.
Предстои издаването на първата му книга с разкази.
Лична страница с поезия и др. на http://www.geocities.com/vladolubenov

Мразех да ходя на село. Колкото и пъти да отидех със семейството ми, винаги валеше дъжд. Такъв един ситен, мокрещ и ироничен: „Ето на – дойде и аз завалях. Стой си сега в къщата и се ядосвай!” На всичко отгоре и дъщеря ми, (на 13г.), която едва бях убедил да дойде с нас, се цупеше в единия ъгъл на леглото и навярно щеше да бъде така и през трите дни, които трябваше да прекараме  в стаята.
Стаята ни беше стара и грозна, с продрани пердета и потъмнели легла. Жена ми откога й беше хвърлила око да й тури една блажна боя, но аз все отлагах. Мразя всякаква работа на село. Нали съм дошъл да си почина.
В стаята имаше една огромна ракла от баба ми, в нея се побираха юргани­те, възглавниците и дъщеря ми, когато имаше желание да влезе.
Жена ми не я свърташе на едно място.
– Така и така вали – започна дипломатично тя – защо да не боядисаме нещо в стаята. Прозорците и леглата, например. Или поне раклата...
Изръмжах нещо предупредително от рода на „Не съм дошъл на село да дишам отрови, ясно ли е!”, и излязох на чардака.
Реката шумеше силно като по време на дъжд. Птичките пееха наоколо. Исках да се чувствам щастлив и свободен на село, да има пълна хармония в семейството ми, сливане с природата и никакви скандали. Но тъкмо тази природа пак ми разваляше плановете и вече почвах да съжалявам, че не съм си останал в столицата.
А беше април месец. Имаше един славей в градината, който точно в полу­нощ започваше да пее. Много ми се щеше да видя дали пак ще се обади.
– Дали ще запее пак тая нощ? – жена ми сякаш ми четеше мислите.
– Не знам – рекох примирително – може пък и да спре дъждът, да излез­ем.
Дъщеря ми се примъкна насам  
– Оня славей от миналата година – каза – записала съм на стената, че е пял точно преди една година.
– Пак ли пишеш по стените? – избухнах.
– Остави я – рече Габи – нали ще варосваме стените.
– Няма да е днес!
– Няма да е – въздъхна Габи. – Дай да си мислим за славея.
Замълчахме и тримата. Всеки си мислеше за това, защо не е останал в София.
Един слънчев лъч освети капките дъжд по лозата. Докато си мислихме за славея, дъждът внезапно беше спрял. Жена ми ме погледна и се усмихна. Вече никой не се цупеше. Докато двете щъкаха из двора, аз стоях на откри­тата стълбищна площадка и гледах към планината. Спомних си колко добре се чувствах тук с баба ми като малък. Допи ми се лимонада от бутилка със стъклено топче за  запушалка. Доядоха ми се от ония дребни, но червени дини, които баба ми мъкнеше в чувала на гърба си всяко лято. Спомних си за огромните  златни копчета в чекмеджето на раклата. Тогава още беше нова. Върнах се отново в стаята. Знаех, че в нея отдавна няма такива работи. Мина­лото не можеше да се върне. Все пак изтеглих долното чекмедже. Три кутии блажна боя се търкулнаха на дъното му. Бяхме ги купили миналата година и май вече им изтичаше срокът.
През дрипавото перденце на прозореца се виждаше покривът на стария яхър на двора. Някои от турските керемиди бяха изпопадали. Колко ли щеше да изкара още? Вътре в стаите стените бяха се напукали, всичко беше захабе­но. Отворих прозорчето и погледнах навън – двете играеха федербал на мок­рата трева. Внезапната усмивка на жена ми още блестеше пред очите ми.
– Габи! – извиках – искаш ли да боядисваш? Докато не е заваляло.
Още не бях довършил и вече беше на стълбите.
След дълъг спор за ролята на цветовете и моето настояване, че контрастът в изкуството е много важен, след редица препратки към Шекспир, Гоген, Бе­тховен и Унамуно, стигнахме до следното решение: тялото на раклата ще е червено, а капакът и чекмеджето отдолу – зелени. За да не се дишат в стаята отровите, трябваше тримата да се напънем и да я изтикаме на тясната стъл­бищна площадка навън, а вечерта, като изсъхне, да я върнем обратно.
Всичко мина благополучно. Само дето двете й отвесни страни стигаха съв­сем до външния ръб на площадката и нямаше достъп до тях отстрани. Жена ми се качи на раклата като котка и започна да й боядисва стените. Седеше на колене на заобления капак и се надвесваше с четката ту над едната, ту над другата страна. Беше си вързала косата на две опашлета, за да не опитат от боята. Бяхме постлали наоколо и вестници, за да не изцапаме хубавата ка­менна плоча и стълбите. Слънцето грееше на пресекулки, но и на това бяхме доволни.  И двамата с дъщеря ми се въртяхме наоколо без да има нужда.
– Мамо – викаше Мария – ето тук си пропуснала. Мацни малко тук.
– Габи – дразнех се аз – стига си повтаряла на едно място, стана като фи­лия с масло.
Габи отнемаше с ръба на четката боята и я намазваше на другото място. Аз донесох старото мръсно огледало, измих го на чешмата и й показвах как изглежда работата й отстрани. Габи беше много доволна. Ние също.
Най –после раклата беше готова. Бях се сетил да домъкна старата дървена стълба и да я подпра на каменните стъпала, та да може да се боядиса лесно и капакът. Чувствах се полезен от свършената работа, а раклата беше истинско произведение на изкуството. Тримата седяхме на дървените пънове в двора и я съзерцавахме.
– Тате, махни стълбата, че ми пречи да я виждам – рече дъщеря ми.
Станах и преместих стълбата. Тъкмо седнах и вятърът внезапно духна, подхвана единия от вестниците и го залепи за стената на раклата.
Този път стана Габи, отлепи внимателно вестника  и с последната боя зама­за петното. Почувствах, че ако седим още и я гледаме, цялото ни удоволствие ще се помрачи от нещо.
– Хайде да се разходим из селото – предложи някой.
Приятна миризма на свежо и чисто се носеше наоколо. Предимно бедни, но цветни къщи, дворчетата с много иглика. Бях горд, че в моето село няма нито една неизмазана тухлена къща. А хълмовете отсреща светеха в зелено като боядисани с прясна боя. Сякаш бяхме попаднали в някоя картина. Сякаш никога повече нямаше да вали.
Спомних си колко трудно беше идването ни тук. Винаги на някой от трима­та не му се тръгваше. Аз исках да остана сам в София, жена ми искаше да не е сама на село, а дъщеря ни искаше да не е с нас, където и да е. Излизаше, че този път бяхме дошли и тримата тук, само водени от едно любопитство – дали ще пее славеят пак в полунощ.
Внезапно и тримата усетихме, че сме гладни. Покрай раклата не бяхме яли от сутринта. Определено яденето е другото нещо, което сплотява семей­ството...
Раклата изсъхваше страшно бавно, но облаци нямаше и решихме да ос­тане вън и през нощта. Вече не помня кой предложи това и кой първи каза „Добре!”.
Точно в девет вечерта се настанихме в дървените кревати, добре похап­нали и всеки с книга в ръка. До полунощ оставаха три часа, бяхме доволни от свършеното днес, дори и от това, че сме заедно тук. Около девет минути цареше пълен покой и хармония.
– Ето това е идилия – казах аз – Мария, знаеш ли какво е идилия?!
– Да млъкнеш! – рече дъщеря ми.
Жена ми се прозя.
– Какво чакаме – рече тя – славея ли?
– Ако ти се спи – казах аз – стани да боядисваш прозорците.
– Няма с какво – рече жена ми. – Аз май няма да дочакам славея.
– Мамо, ти прочела ли си до края  „Под игото”?
– Разбира се – обадих се аз. В него има идилии. Например сцената с...
– Млъкни! – рече жена ми – Днес и аз не бих го дочела.
– Така не се възпитава дете! – извиках аз.
– О, я стига!
– Тихо! – извика Мария – Нещо шуми!
– Реката – каза сънено Габи. – Гаси!
Изключих нощната лампа. Навън нещо наистина шумеше много силно.
– Не е реката – казах внимателно.
За миг настана мъртва тишина. Една мисъл като светкавица пронизваше мозъците ни.
Всъщност беше истинска светкавица. Миг след това оглушителен гръм като че ли разцепи къщата.
– Раклата ми! – извика Габи и скочи в кревата. – Ще я намокри!
Дъждът вече плющеше като по асфалт. Страшна работа! Лампата в стаята не светеше. Очевидно бяха спрели тока. Чадърът ни беше останал някъде на­вън в сайванта.
В тоя дъжд беше невъзможно да вкараме раклата обратно вътре. Сутринта бе ни отнело един час да я избутаме навън. А сигурно още не беше изсъхнала. Щяхме да се окървавим с боята като в някой филм.
– Голяма патка съм – ядосваше се Габи – Трябваше да я покрием с нещо.
– С какво! – извиках – Да си мислила! – Нали щеше да залепне!
– Вярно бе, не се сетих – изплака жена ми.
Вятърът отвори прозореца и от удара се отчупи едно стъкълце. Затворих го веднага.
– Лягайте и се завивайте – виках – страшна буря се задава.
През следващия един час вилня, гърмя, трещя и най –вече валя бясно през цялото време.
Плъховете тичаха уплашени по тавана. Жена ми лежеше по гръб с широко отворени очи. Дъщеря ми се беше свила безмълвно до нея.
– Всичко отиде на вятъра – въздъхна Габи.
– На дъжда – поправих я.
След първия стрес и безизходността на ситуацията започваше да ми става смешно.
– Язък за трите кутии боя – обадих се пак  – Ако боята е протекла, сигурно е образувала кървава вада по стълбите. Станете да видите дали е голяма.
– Страх ме е! – рече Мария и се зарови в леглото.
Жена ми се наметна и дълго се взира през прозорчето.
– Нищо не се вижда – каза най-сетне. – някакво тъмно петно на площад­ката.
– Движи ли се?
– Тате! Стига!
– Добре, лягайте – дадох команда аз – като дойде тока, или утре на светло, ще видим какво е станало.
– Какво може да стане – попита дъщеря ми.
– Може да е станала като великденско яйце – рече майка й – ако се е сме­сила боята...
– Едва ли – казах – боята май беше на водна основа...
– Какво значи това – попита Габи.
– Значи, че се е изпрала перфектно. Готова е за втори опит. – По-скоро прилича на крастава жаба.  
Дъщеря ми се изхили истерично. След нея захихика и майка й. Сигурно си представяха раклата – с грапави зелени остатъци от старата боя и леко отворен капак. В стаята се настаняваше един по –светъл дух на триединство. Даже дъждът навън заваля по –леко.
– Много е приятно да лежиш и да слушаш дъждът как вали – забелязах философски. – И да не мислиш за нищо.
– Не мога – обади се Габи – Все за нея си мисля.
– Хубава ракла беше.
– Следващия път ще купим истинска боя  – замечта се жена ми. –  И никак­ви два цвята. Само червено.
– Не! – извиках аз – трябва контраст. Погледни другите къщи.
– Не ме интересуват другите къщи – каза Габи. – Всичко ще боядисам в червено.
– И керемидите ли? – не млъквах аз
– И керемидите.
– Представям си как го правиш – рекох и станах да запаля печката. На другия креват явно потънаха в размисъл.
През това време запалих печката и легнах отново.
– Боядиса ли ги?
– Какво?
– Керемидите...
– Не още! – изсмя се Габи – Но точно това правех наум. Откъде се сети?
– Съжалявам – казах – трябваше да приберем раклата. Аз съм виновен. Сега ще сънувате кошмари поне един месец.
– Няма – каза Габи – Харесва ми да вали.
– Мамо, може ли да вляза в раклата – да слушам отвътре как вали? Хайде бе, мамо! – запали се Мария.
– Представи си, че сме вътре в нея – рече Габи. – Като в яйце.
– Като в Ноевия ковчег – обадих се и аз. – Габи,  обясни й какво е Ноев ковчег.
– Знаам! Ковчегът на Ной! И стига с тия ковчези!
Замълчах дипломатично. Някакво куче залая из селото. На съседния кре­ват нещо се шепнеше и хихикаше. Протегнах се с удоволствие. Изведнъж се бях почувствал щастлив. Наистина беше хубаво да лежиш и да слушаш дъжда. Да няма ток. Да ти е топло. Да не си сам. Да си обичан.
След малко жена ми и дъщеря ми се примъкнаха в моето легло. То и без това беше доста широко. И много топло.
Умълчахме се и тримата. Целият предишен ден минаваше пред очите ни. Раклата, разходката, бурята, сенките по тавана от запалената печка. Нещо неуловимо ги свързваше и превръщаше в запомнящ се миг. Никога тримата не сме прекарвари такъв наситен ден. Мъчех се да си спомня в София подобно усещане, но всичко ми се изплъзваше. Беше си истинско приключение тук, на село.
– Днес все пак беше хубав ден – каза жена ми.
– И нощ – добавих.
– И нощ – каза Габи.
Станах и сложих още две дървета в печката. Само дърво не гори. Винаги трябва да са поне две. Може даже и три. Тогава топлят най-хубаво. И си при­казват докато изгорят.
Известно време гледахме отблясъците по тавана и ги слушахме как си говорят.
– Искам приказка – рече дъщеря ми.
Жена ми се замисли. Навън реката също притихна.
– В една стара, стара къща – започна тя – в една стара, стара ракла, на която никой не обръщал внимание,  имало скрито съкровище...
Не чувам какво разказва жена ми. Като стане дума за съкровища, изключ­вам от този свят. Връщам се някъде много назад. Спомням си как седях на масата и дълго и красиво преписвах старите свитъци на баба ми за местата със съкровищата край село. Представях си как ги изкопавам, пренасям  и  заключвам в раклата на баба...
– Спиш ли? – пита тихо жена ми.
– Не...
– За какво си мислиш?
– За славея – казвам – дали ще запее в полунощ.
– Ще запее – казва жена ми.
Навън продължава да вали...