Мария Михова - Паскалева е родена на 17. 02.1938 г. в с. Ново Ботево, Добричка област. Завършва СУ “Св. Кли­мент Охридски”, специалност история и втора специалност българска филология. Специализира архивистика. Работи в областта на архивното и музейното дело и паметниците на културата. Има проучвания за историята на родния край и публикации на тази тема. Има издадени пет книги с истори­ческо съдържание и една с разкази и есета “Непомръкващи хоризонти”.

Ловците пристигнаха в хана още преди обяд. Звънът на шейните се чува­ше отдалеч, по пътя нямаше никаква преграда, която да спре, или да отбие пеещите звуци, и те се пръскаха из бялата пустош с ритъма на конския бяг. Шейните извиха в двора на хана, придружени от глутницата ловни кучета, които съпровождаха ловците – кафяви, черни, пъстри, на петна, с издължени тела, широки гърди и тесни задници, с косъм на добре гледани животни. От шейните наслязоха десетина мъже, увити в кожени шуби с лисичи яки и вълчи калпаци, в чизми до коленете. Лицата им се губеха в заскрежените бради и мустаци, пара димеше от ноздрите им на големи бели вълма и се вледеня­ваше от жестокия студ. Дворът на хана изведнъж отесня. Ханското чираче се спусна чевръсто и се зае да разпряга и разтрива гърбовете на конете. Поведе ги към яхъра. Дошлите хора мамеха кучетата и ги заокачваха към синджири­те. Весела гълчава се разнесе наоколо.
Зарадван от неочакваното посещение на градските ловци, бай Жельо – ханджията, се показа на прага, по риза и гологлав, в ръка с бъклица, заедно с поздравите я поднасяше на гостите. Ласкаеше го предчувствието за пред­стоящото и богато угощение, каквото винаги се спретваше, когато се събират ловци.
- Ха добре сте ни дошли – ечеше мощният му глас и надвикваше общата глъчка. – Как се наканихте в този бахър да тръгнете? Нямате страха ни от зима, ни от вълци, ни от чакали. По цели нощи вият край кошарите, хе там горе, че идват и тука до зидовете. – обясняваше той обстановката и щъкаше с набитото си тяло между дошлите.
- Я не ни плаши с вълци и чакали, ханджи – с нотки на обида извисяваха глас ловците. – Че ние да не сме зайци! На зайци ли ти мязаме?
Така екипирани и решителни, ловците, натоварени с шуби и увити с кожени яки, напомняха на лъвове, готови да се спуснат на плячка.
- Какъв бахър, какви вълци? Млади мъже плашат ли се от студ! Пък имаме и оръжие – хвалеха се ловците с нови и модерни ловни пушки.
- Такава зима изпуща ли се, бай Жельо? – бяла, чиста, непокътната като млада булка пред венчило!
- Пък какъв сняг, хрущи под плазовете, че ги разпява – белнал се, раз­прострял се, надиплил се, сякаш иде краят на света! – се отплесваше някой в многословие, като се стремеше да опоетизира прекрасния зимен ден, който бяха улучили.
- Как се е изцъклило в този студ слънцето? Блещи в очите, че ни заслепя­ва. Свети, свети, но не грее – зимата му изпива топлината! – продължаваше поезията си този любител на зимната красота.
- В такава зима гората мами ловеца – се съгласяваше бай Жельо – я гле­дайте, гледайте, наоколо човешка диря няма, само птичи и животински следи чертаят снежната повърхност – с ръка и поглед човекът се опитваше да обхва­не безбрежната заснежена равнина.
- Чакат ни миличките, чакат да дойдем ние и бум, хайде на колана – потри­ваше ръце един нетърпелив ловец.
Дружината вкупом се вълнуваше от очакваната среща с природата и спо­лучливия лов, изтупваха снега от чизмите и бързаха да се шмугнат в затоп­лената кръчма. В средата на помещението до червено беше напалена голяма желязна печка – кръгла и черна, останала още от руските войски в хана. Сега тя излъчваше упоителна топлина към всички краища на просторното поме­щение.
- Ха влизайте, настанявайте се, че греянката ще изстине – подканваше хо­рата бай Жельо.
- Няма време за много пиене и настаняване, хаджи, че за лов сме дошли. Ръцете ни сърбят пушка да хванем, куршум да гръмнем!
- Зная аз зная крастата на лова, но трябва и да се посгреете, и на мене ихтибар да сторите!
- Малко ли ихтибари ти сториха агитаторите по изборите, цяла есен оби­каляха, тук не идваха ли …?
- Абе, идваха, идваха, ала те какви гости са – бедни момчета – либерали. По една чорба ядат, ракия не пият, вредно било, приказки знаят, ама в джоба им пукнат грош няма!
- Я къде го стиска чепикът бай Жельо – казваше един, а друг допълваше:
- Звонк иска той, звонк – печалба. Ти да не си вече от консервите, байо?
- Аз съм там, където има мир, пътищата да са чисти, сигурни и алъш – ве­ришът да се точи като намаслено въже. А мир ще има само ако гледаме към Русия и като се кланяме на Царя – Освободителя.
При тези думи на ханджията групата се умълча, всеки по различно ги ми­слеше тези работи.
Бай Жельо усети сконфузното положение и се помъчи да отбие разговора на друга страна.
- Гине, я наливай от греянката, че ние тука пак на политиката избихме!
Настъпи неловко мълчание.
Пиха по една греяна. Отвън отекваше обичайната дворска врява. Ханските кучета злобно и неистово лаеха в хор – дърпаха и блъскаха яките синджири, които гърмяха като букаи в кауш, до накъсване. Дразнеха се от присъствието на градските кучета, всяка минута готови да скочат и да се втурнат да вар­дят своя периметър. Конярчето с труд ги усмири с по една тояга през гърба и те подвиха опашки и лаят им премина в злобно скимтене. Скоро интере­сът им към градските им събратя съвсем се изпари и те се свиха на кълбета край дувара на яхъра на завет, зарити дълбоко в снежните дупки, които бяха изровили. Тези кучета бяха съвсем различни от ловните хрътки – рунтави вълкодави, едри, злобни, зли до безпаметност. Ако се откъснат от синджира – човек разкъсват. Те  гледаха смирено със зачервени от студа и злобата очи, бяха сложили муцуни на предните си лапи и заели поза готови всеки миг да скочат и възобновят предишната си готовност за защита и съпротива.
Ловците в кръчмата гледаха да не начеват политиката, защото тя щеше да ги отклони от набелязаната цел и един по един се заизмъкваха навън. Нагле­даха конете. Ханският коняр ги беше разпрегнал, вкарал в яхъра, метнал им по един чул, насипал им зоб в яслите. Гражданските коне трябваше добре да бъдат обгрижени, като запазена марка, като традиция на хана от неговото съществуване до днес. Гостите останаха доволни, което беше и целта на сто­панина.
В редица по един, ловците потеглиха към гората, която заплашително тъм­нееше на километър зад хана, сподирени от лекия бяг на хрътките и от десети­на селяни, като ханджията им пазари за викачи и придружители. Колкото по отиваха към гората, толкова снегът ставаше по-дълбок и чизмите им потъва­ха до кончовете в преспите. Викачите минаха отпред да правят пъртина.
Снегът беше така изрисуван от животинските следи, които се пресичаха в различни посоки и се образуваха труден за разгадаване ребус. Ловците гадаеха: - коя следа на коя птица е, на кое животно е, и това усилваше ловната им страст.
- Най-много са на гаргите и враните, а там ситните са на врабците – гор­кичките – бяха техните констатации.
- Най-много следи има на зайци, но тук-там вървят и тънките следи на лисицата.
- Тук има и пресни вълчи следи – зиморничаво додаде един и се сви ин­стинктивно в кожената си шуба.
Когато глъчката на ловната кавалкада се изгуби в гората, бай Жельо се хвана за работа. Много грижи щеше да има той днес. Трябваше да се отсра­ми пред градските първенци, както подобава, че и от тях зависи неговата печалба и рахат. Извикаха коляча, който се помайваше край дръвника, готов всеки миг да се отзове. Избраха най-младото овенче, тазгодишно шиле, поч­ти агне – рогцата му още бели, мъхести. Туриха му ножа, набързо го одраха и го приготвиха с плънка от булгур и дреболии, богато овкусени от мащерка, джоджен, чубрица и черен пипер, зашиха го с голямата губерка, натъкмиха го в тепсията, зачулиха го с кора от тесто, хвърлиха го в напалената пещ и докато се върнат хората, овенчето щеше да стане на мозък. Отдалече доли­таше нестройната пукотевица на ловджиите и прегракналите вече гласове на викачите.
- Ако им потръгне ловът, ще донесат зайци, че и някоя заблудена сърна може да ударят. Вълк няма да бастисат. Тая работа не е за тях. Аджамия ло­вци са те – мърмореше бай Жельо на коляча, като изразяваше презрението си към градските ловджии. „Язък им за такъмите – оръжия, хрътки. То трябва опит, чалъм, не става тъй – дигни пушка – гръмни заек. Ти бъди готов, че може и зайци да дереш и да ги печеш!”
Зимният ден се изниза бързо. Слънцето се наклони на запад и потъна в гъстата мъгла, налегнала хоризонта, и там зад нея червеното земно огни­ще пламтеше, светлееше, но не грееше, а заля с кървави потоци белия сняг. Гората съвсем потъмня и се смълча. Дневната светлина, подсилена от белия сняг, се силеше да властва, но небето не бързаше да потъмнява, а стоеше синкаво-лилаво и замрежваше бледия лик на луната, показала огромния си диск на изток. Голите клони на брястовете край дуварите на хана потъмняха още повече и рисуваха по небето чудни неразгадаеми ескизи от зимната кар­тина на настъпващата вечер. Чак тогава тишината беше нарушена от врявата на групата, която се изсипа в двора – зачервени, изморени и замръзнали хора и кучета. На коланите на ловците отпуснато висяха зайци, птици и про­блясваха с всичките цветове на зимните си оперения. А викачите носеха през рамо отпуснатите грациозни тела на няколко лисици – опашките им грееха в жълто – червените отблясъци на запаления вън на двора огън. Доволни от богатия улов, хората си честитяха успеха, тупаха се по раменете, стискаха си десниците. От кръчмата се понесе тънкият гласец на гайда, усили се и изсипа навън ситните трели на ръченицата – гайдата ситнеше, ручеше и извайваше мелодията – канеше хората да заиграят. Те и това чакаха, тонусът на настрое­нието им се повиши и търсеше начин да се излее – нозете им сами затропаха и умората се изпари. Отначало бавно и тежко, чорбаджийската заиграха, а после се увлякоха и заподскачаха на воля, удряха с крак, чупеха телата, про­викваха се с цяло гърло.
- Ха, горе, ха, долу. Иха – ха! Иха – ха! Играта прогони умората, отпусна телата им, замая мозъците им и те се отдадоха на желаното веселие.
- Бре хора, не се ли уморихте, не се ли наиграхте, че влизайте вътре, край печката, да се видим, да похапнем, да разберем кой какво е ударил, как го е ударил и да се поздравим за сполуката ви! – ги подканяше бай Жельо.
- Къде е този студ? За ловеца няма студ, няма умора – твърдяха развесе­лени гласове.
От отворената врата на хана се изливаше обилна светлина и топлина и един наситен упоителен мирис на печено зовеше и примамваше изгладнелите хора навътре.
Поразтовариха се от дрехи, от патрондаши, снеха калпаците и кръчмата се изпълни със сладък мирис на прясна мъжка пот – здрава, чиста, млада, напоена с градски аромати. Глъчката не спираше. Надпреварваха се да спо­делят ловните си успехи, разказваха небивали случки от деня, оцветени от измислени събития и преживелици: как се срещнал очи в очи със сърната, как се е прицелил в хълбока, как е натиснал спусъка, как го е погледнал заекът с един присмехулен поглед, как е хукнал да бяга и как след изстрела е оставил дълга ярка кървава диря след себе си.
- А пък той моя Черньо, като хукна по тая следа, вятър същински. И след минути, на ти стопанино заека! – се хвалеше и преживяваше отново ловната страст един от най-младите ловци.
Един от възрастните се тюхкаше:
- Сърната – викаше той – беше отпреде ми, гледаше, и никакъв страх в погледа й, сякаш ми вика: „Убий ме бе, убий ме! Ама аз, сякаш не съм виждал сърна, гледам, гледам и се дивя – нежна, хубава, потрепва като младо моми­че в мъжки ръце, движи чувствени бърни, души милата, губи време. Дожаля ми, възхитих се на красотата й и не стрелях, а само видях бялото й огледало да се носи далече от мене. Ама това беше един миг, само един миг, момчета, миг на слабост. Ей този миг те кара да се предадеш и да загубиш! Пък може и малки да има.” – Успокояваше се заради моментната слабост ловецът. – Но друг път няма да гледам и да се мая по красотата. Ще стрелям! Една година … - щеше да продължи той ловните си преживявания, но думата му остана неизказана. Очите му останаха отворени и учудени, вторачени към тезгяха. Всички обърнаха погледи натам и млъкнаха заинтригувани.
Там се беше изправила Гина – дъщерята на ханджията. Тази вечер тя щеше да ги обслужва, така се разпореди баща й.
- Хем да се докараш, с онази премяна, дето ти я купих от панаира – кади­фена и атлазена. И тез гости не са какви да е – те са учени хора – чиновници, търговци, синове на богати фамилии, а аз искам да им покажа, че тук няма само хубави гозби, а и една мома – хубава, гиздава, умна и обиграна, науче­на да обслужва отбрано общество.
Мъжете се изненадаха. Не очакваха да видят в този хан, на двадесетина километра от града, всред гори тилилейски и непроходими тресавища, такава хубава мома – момиче с поразяваща красота. Млада, почти дете, дали имаше осемнадесет години, излъчваща непорочност и чистота. А те бяха познавачи на женската хубост, която не се крие зад шапки и воали, не се свени да бъде опалена от мъжки поглед, отворена за външния свят.
Момичето ги гледаше с широко отворени очи. От тях струеше зелена свет­лина и хвърчаха златни звезди, а погледът й чист, бистър, непокварен, не като погледите на градските кокони, които сякаш казваха: „Ела, аз съм насреща!” Тя приемаше техните похотливи погледи без да се притеснява, даже им от­говаряше, като дълго не свеждаше очи, които сякаш казваха „Аз ви знам, аз ви познавам, аз съм равна с вас!” Така се получаваше един контакт, който по модата наричаха флирт. Само за този флирт си заслужаваше човек да бъде тук и да го преживее.
Тънка и стройна, с издължен стан, с пристегнат кръст, с бяла блуза везана по пазви и ръкави, пристегната с кадифено елече, с бяла грациозна шия, на която висеше златен алтън. На матовото й лице светеха две изумрудени очи, обрамчени от сърповидни мигли и тъмни коси, прибрани на тила й. Сред тази мъжка сюрия тази жена стоеше като излъскано скъпо украшение.
Това беше изненадата на бай Жельо. Той искаше да вземе акъла на тези мъже, като им покаже хубавата си щерка, да им докаже, че и тук, в този пу­щинак, на този кръстопът има красота, за която си заслужава човек да бие път от Добрич до Юшенлинския хан. Момичето ги гледаше предизвикателно, сякаш казваше: „Хубава съм нали, какво ще кажете? Не само в града има хубавици!”
Мълчанието нарушиха мъжете. Въздъхнаха шумно, спогледаха се заго­ворнически и изръкопляскаха с одобрителни възгласи:  
- Аферим бай Жельо, аферим, голяма изненада ни направи!
- Това е дъщеря ми Гина – я представи бащата. – Тя е тук родена и пора­снала в този хан, от красотите на природата наоколо е взела. Тази вечер тя ще ви прислужва и ще ви услажда вечерята! Наздраве да ви е, добре дошли и добра пофта!
Когато сложиха огромната тепсия с печеното кочле на масата, духовете още повече се развълнуваха. Тази вечер ханджията беше решил да ги омае по всички възможни начини. Дойде колячът да разпарчети печеното. Гина сла­гаше огромни мръвки в чинията на всеки, тръгна от уста на уста бъклицата с червено вино. Момичето се въртеше около масите и като че ли нарочно по­люшваше фустата си по коленете на мъжете. Яденето, пиенето и контактът с младото момиче разбуниха духовете им, наляха телата им със страстни въл­ни, които избиха по лицата, засветиха в очите, развързаха ръцете им. Всеки искаше да се докосне до Гина, да я щипне по бузата, по лакътя, под фустата. Шегите и леките милувки станаха и необуздани. Баща й я дръпна за лакътя и пошушна:
- Прибирай се вече горе, че тука ще става една, не е за момичета! Виж  ги какви са коцкари – готови са да те разкъсат, ако не съм аз!
- И-и-и тате, не искам да се прибирам. Искам да поседя сред градските мъже. Виж какви са модерни и интелигентни. Пък и на мене, може да ми из­лезе късметът! Ще остана!
- Ти чуваш ли какво ти казвам аз. Той номерът беше до сега. Повече шега не бива. Те сичките са женени, за тях си само една гледка за очите и разтуха за сърцето – една залъгалка, какъв късмет чакаш, татковото?  
- И-и-и, тате, и аз искам малко залъгалка, малко разтуха – се глезеше Гина.
- Сус, веднага горе! Разбра ли?
- Няма пък, ти мене използваш само…
- Я стига, тука трябва ханджилък да се върти. Хората да са задоволени и добре да плащат! И толкоз!
Гина не послуша баща си. Остана зад тезгяха. Слизаше от време на време да налива вино, да разчупва краваи. Единият от ловците – този по-възраст­ният, я притегли към себе си  и я тури да седне на коленете му. Беше твърде попрекалил с пиенето:
- Много си хубава, ма моме, пълниш ми очите, пък и ръцете – се лигавеше и й пъхна една пара в пазвата. Похотливите му ръце шареха по младото й тяло. На Гина й харесаха тези закачки и това още повече го насърчи.
- Хайде да се качим в стаичката ти горе! – тихо й пошушна мъжът.
Момичето настръхна, тръпките на страстта нахлуха в слабините му, напъ­наха гърдите му, плъзнаха по устните му и тялото й издайнически се отпусна в ръцете на мъжа.
- Да идем, но тати не дава! – едва отрони тя, като се задушаваше от бликна­лото смущение. В този момент бай Жельо се беше май нарочно запилял някъ­де зад тезгяха. Когато картината стана невъзможна за гледане и нахалникът се впусна в необуздана похотлива игра с момичето от ъгъла, зад вратата, тежко се надигна на куция си крак Мангъра, провлече се до стола на пияния ловец, хвана Гина грубо за рамото, отлепи я от нахалника, дръпна я назад, а на гостенина заби такъв юмрук в муцуната, че на онзи му потече кръв от носа и му изхвръкнаха два зъба от устата. Настъпи обща суматоха – всички наскачаха и се засуетиха какво да предприемат.
- Какво правиш ти бе, куц дяволе! Какво правиш с гостите на хана – извън себе си викаше бай Жельо, изведнъж намерил се на мястото на боя. Не стига дето си ми храненик цял живот, твойта мама капралска, ами ще налиташ на бой – викаше и го блъскаше нагоре по стълбите, към втория кат, а пък – Ман­гъра се петлаеше о стените, без да изпуща Гина из ръце.
- Мръсен гражданин, вмирисана консерва, за тях закони няма! – мърмо­реше Мангъра, а от устата му напираха най-злите закани и мръсни псувни, но той ги гълташе обратно, като корави залъци хляб, за да не ги изпусне в пространството и да вбеси още повече бития.
Удареният ловец, който се оказа приставът от полицейското управление на близкия град, се хвана за кобура и хукна по стълбите, спъна се, удари си главата о горния праг, стреля два пъти в тъмния коридор. Всички се втурнаха да го спират, да не стане убийство.
Когато ги разгонваше с лакти и се мъчеше да се отърве от укротителите си, той псуваше онази уинтия, която го примамила, и люто и се заканваше. Искаше да се качи горе и да убие куция дявол, заканваше се да запали хана, като безуспешно драскаше кибрита. Най-после, като се побори неуспешно със своите укротители, седна на стълбите и обори глава, като я стискаше с двете си ръце.
Когато духовете се поуспокоиха, бай Жельо заподканя хората да се разо­тидат по одаите и да прекарат нощта.
- Има свещи и запалени кюмбети, топло е – уговаряше ги той.
Неохотно, един по един, гостите се пръснаха по стаите. В хана настъпи мъртва тишина, остана да се носи само юнашкото хъркане на заспалите. Само бай Жельо не затвори очи тази нощ, мъчително се мяташе на твърдия одър и мисълта му минаваше през всички премеждия, които го очакваха от тук нататък.
Към обяд настъпи оживление, хората заслизаха долу в кръчмата. Там вече печката бумтеше напалена със сухи цепеници, пак имаше греяна ракия. Всич­ки пиха, само удареният, превързан с бяла кърпа, гледаше настрана, не участ­ваше във вялия разговор, който се водеше край масата.
Разпоредиха се ханското конярче да впряга шейните, да отвърже хрътките и, облечени в шуби и калпаци, се заизнизваха навън, като оставиха в ръката на бай Жельо тлъста плата. Той гузно се прощаваше с всеки един и ги увеща­ваше да забравят станалото и да простят на нещастния куц човек – храненик на хана, но остана с неприятното чувство, че никой не обръща внимание на неговите извинения и че го чакат големи неприятности занапред.
Чак след два дни пред вратите на хана спря шейна. Валеше. Вятърът свире­ше свирепо и блъскаше гъстия сняг в една посока и го запокитваше по прес­пите, които от това растяха ежечасно. В хана имаше пътници. Гина и слугите сноваха наоколо и ги обслужваха. Вън ханското конярче впрягаше и разпря­гаше и усмиряваше рунтавите вълкодави, които като бесни лаеха, а напъните им завършваха със злобно животинско хъркане. Никой не обърна внимание на новодошлата шейна, но когато от нея пъргаво скочиха двама стражари и поеха навътре в двора, бай Жельо пръв ги забеляза и изтръпна: ” Ами сега, где ще се дявам. Започва се моята!”- премина тази мисъл през мозъка му.
Стражарите влязоха в помещението и старшият изкомандва:
- Всички да останат по местата си! Да се яви пред мене стопанинът!
Бай Жельо излезе примирено иззад тезгяха и като триеше старателно мокрите си ръце, угоднически се обърна към стражарите.
- Аз съм стопанинът, г-н старши. Какво ви носи в тази виелица в нашия хан? Седнете, заповядайте, каквото за другите, такова и за вас. Налей по една греянка, Гине!
- Ние сме на служба, господине, и не ни се полага алкохол.
- Но аз заради времето. В такъв студ да пътуваш, трябва топлина и за тя­лото и за душата!
- Всички гости да напуснат това учреждение! Тук е произведено едно про­изшествие, което е признато от началника за нарушение на законите – из­вършено е престъпление срещу държавно лице. Ханът ще бъде запечатан, а виновните лица – арестувани!
Бай Жельо го удари на молба:
- Не съм виновен, г-н старши! Какво да направя, народ всякакъв. Пък и тоз, дето е виновен, не е с всичкия си, не знае какво прави, пък аз се бях залисал с някаква работа. Пък той, заради момичето ми!
- Ти тези оправдания ще ги даваш в комендантството. Аз имам заповед за арест и това е. Стягай се за път, да отговаряш пред когото трябва!
- Знам, г-н старши, ама то няма нищо. Пък ние ще си платим. Всичко ще си платим, г-н старши!
Заприготвяха се за път. Бай Жельо скъта в пазвата си и едно кемерче с жълтици. Сложиха в торбата самун хляб, калъп сланина и тръгнаха към шей­ната с Мангъра. Гина хлипаше подир тях, стресната от обрата който се получи в живота й. В града пристигнаха след обяд. Вкараха ги двамата в градския кауш, да чакат длъжностните лица. Каушът беше стар, разнебитен, мръсен до неузнаваемост, останал още от турско. Навред се носеше задушаващата смрад на влага, на мухъл и на урина. Със запушени носове и с голяма погнуса двамата се настаниха на една пейка в преддверието и зачакаха. Чак на другия ден по обяд помощник-приставът ги извика на разпит.
- Име, презиме, занаят – питаше той и записваше в един тефтер.
- Жельо Ласков Желев, ханджията от Юшенлийския хан, ей тук до Ботево, край моста – обясняваше бай Жельо с излишни подробности.- Тъй, а ти кой си? – се обърна помощник-приставът към Мангъра.
- Ами Иван, викат ми Мангъра. Пазач се водя на хана – обясняваше той, като страшно се взираше с едното си око, което от напрежение се канеше да изскочи от орбитата си.
- Че какво е туй Мангър?
- Ами че прякор, г-н пристав. Тъй ми е излязъл прякорът. То е дълга ис­тория. Едно време майка ми имала земане-даване с едно циганче, че са ма приписали на него. Щото майка ми, като я земал говедаря, била трудна, то по право тя го зела, зер да има покрив де да се прибира, че спял в дамищата на чифликчията. Така съм се сдобил с баща-говедаря на чифлика. Ама той се ма гонеше, оти съм бил черен, че бай Жельо ма прибра. Господ здраве да му дава, добър човек. Той за нищо не е виноват. Аз съм виноват. Бях глътнал повече греянка и на, без да искам налетях, пък той да бил най-важният човек от групата. Че к’во да правя, като има грешка има и прошка! То е грешка, не е от лоши намерения!
- Ще видиш ти една грешка и едни лоши намерения! Като си дойде начал­ника, тогаз той ще се разправя с тебе!!
- Че, к’во ще се разправя с него, той  хром човек, че и сляп с едното око! – мъчеше се да го оневини бай Жельо – акълът му май не стига!
- Сляп, сакат, всеки е длъжен да спазва закона. Пък, ако той не е виновен, ти ще носиш последствието тогава! – заплашваше го приставът.
- Хром и слеп, пък юмрукът му е от желязо – така ли е?
- Така е, млад е още, какво да прави? Пък и онзи, приставът де, беше си много позволил. Искаше, такова, да ходи горе с наша Гина. Пък при нас такова нещо няма, ядене и пиене колкото щеш, но друго няма!
- А, тя вашата Гина, да си е стискала полите, а не да седи на скута му. Че той да не е от дърво. Мъж е!
- Е, като има грешка, има и прошка! – държеше на своето бай Жельо.
На третия ден един стражар влезе и ги извика.
- Стягайте се да си ходите. Големецът го няма, отишъл до Варна, да си слага златни зъби. Скрито-покрито нямаше в комендантството. Всичко се обсъжда­ше, всичко се знаеше, а от там клюките се носеха из цялото окръжие. Колкото е по-голямо лицето и колкото е по-пикантна историята, толкова по-надалеч и толкова по-нагоре отиваше.
- Тъй ли? – облещи очи бай Жельо.- Че как ще си ходим, ние не сме си платили. И си помисли:” Златни зъби, а? Че то много пари ще трябват. Моите дали ще му стигнат?”
- Е, за това аз не отговарям. Наредено ми е да ви пусна.
 На излизане бай Жельо спря старшината и го запита:
- Абе, старши, знаеш ли къде е къщата на най-големия началник – пристава де?
- Ами тук наблизо е, аз ще ви заведа. – услужливо се отзова човекът.
Къщата се оказа близо до комендантството – турска къща, с джамлъци и кьошкове, личи че все големци са живели в нея.
Потропаха на вратата. Отвори едно слугинче, дребничко селско момичен­це, забрадено с бяла кърпа.
- Кого търсите, баю? – запита то, като ги гледаше с недоверие.
- Господарката ти, ма моме. Кажи й: ”Един стар човек те търси по много важна работа!”  
Без да се бави много, отвътре  се показа едра въздебела матрона, че за­пълни цялата врата, с дълга рокля до петите, едвам се затваря отпреди й. От нея се разнесе мирис на помади и на домашно правен сапун.
- Виж какво, госпожа, аз имам да давам на мъжа ти пари, по една работа, той знае за какво. Искам да ги дам на тебе, защото аз не можах да се видя с него. Давам ти ги, на! – и той й подаде кемерчето с жълтиците.- От бай Жельо са кажи, от хана, дето сте ходили на лов.
Тя сграбчи парите и затръшна вратата, без да каже дума.
Бай Жельо остана втрещен, но не се изненада от неуважението на госпо­жата. Разбра той, че всичката околност вече знае за случката и най-вече гос­пожата. Прекръсти се и се завайка:” Вай, колко пари спечелени с труд, вай! Ама дано да хванат дикиш и всичко да се потули, и приставът да миряса и да не ги търси повече, че и за него ще стане лошо, ако не потули работата”.
Пазариха една шейна, качиха се и запрашиха към хана. Зад шейната се вдигаха облаци прясно  навалял сняг.
Както си седеше на шейната и се усмихваше, че леко се отървал, изведнъж бай Желю застина. Подгони го лош страх:  „Ами ако не дай си боже, оня не­хранимайко се е върнал при Гина...
Успокои се чак пред хана, като видя как мирно се издига димът от комина и се забива чак в небесата и кучетата смирено полайват...