Воймир Асенов е роден на 01.06.1939 г. в южния град Петрич. Автор е на деветнадесет стихосбирки, между които отличените с награди „Крепост”,  „Граница”, Поеутичен ол­тар”, „Кукерски листник”, „Блудният вятър” и др.. Зам. Главен редактор е на „Словото днес”. Носител е на национални на­гради за поезия. За цялостно творчество е получил награ­дта на името на Никола Фурнаджиев.

През тази година той навърши седемдесет години. За голямата му издържливост в литературните сокаци на България, Сдружението на писате­лите в Добрич го поздравява с подбраните негови стихове и му желае да бъде все такъв добър приятел на авторите извън столицата.
Честито, поете!
И наздраве!

ЗАРЪКА

Подир толкова пожарища любов,
подир толкова порои мъка
в гърдите ми остава само ров
от сажди и от овъглена тъкан…
Душата ми не е там,
душата ми отдавна е във Ада
и аз – далеч от праведния храм –
останах грехове да доизстрадам…
Сега ще трябва ден да разцъфти,
за да възкръсна в тая черна зима
или отново да се върнеш Ти –
Ти, дето даваш на Живота име…
Да ливне дъжд и да окъпе пак
душата ми на няма кукувица
и в бял равнец и жлътнал кукуряк
да се търкулна и да се затичам…
Да свирна пак със крушово листо
и на кръчмаря пак да дам заръка:
Хей, хъш! – Налей отново две по сто:
една любов и друга чаша – мъка!

ТЕЖКОТО ВЪРЗОПЧЕ

Ангелите вече майка ми разхождат
и на сън я носят в райските градини…
Тя веднъж ми каза: - Срщнах дядо Боже,
Господ ме подсеща да си тръгвам, сине!…
И тогаз аз скрих сълзите зад една усмивка.
С мама се шегувах като с пеленаче –
хоках я, че шета още без почивка,
но като невръстен гладах да не плача…
В този свят сама тя що ли бе видяла –
Само труд и мъка и по мене грижи.
Като зимна песен, нежно побеляла
и с бастунче тънко, тя едвам се движеше…
Но със мен дели тя само хубавини –
сякаш ми разказва приказки красиви…
Този свят е шарен – тя мълвеше – сине,
трябва да направиш хората щастливи…
И сади цветенца тя с последни сили…
А поиска малко мама, още малко пролет…
И да не забрави, тайно беше скрила
в тежкото врзопче своите неволи…
Мама се прости с мене докато беше жива.
От света тя взе си тежестта огромна –
Мъката тя взе си… Мама бе щастлива,
че на мен остави само светъл спомен…

БЕЛАСИЦА

Бяла Беласице, бяла била си ти,
бяла дано си останеш!
Ти на Пирин с тия бели отблясъци,
ти на Пирин си пристанала…
Ах, тая обич! От памтивек
тя е горяла под Юга,
за да се ражда от нея човек –
за да не бъдеш на други…
Няма да бъдеш!… По кръвните тласъци
ще те намерим и слепи…
Теб те е пазила, бяла Беласице –
пази те пак Самуиловата крепост!

БЛУДНИЯТ ВЯТЪР

Вятърът, вятърът есенен – мъжки стон.
                                            Вятърът!
Няма приятели той – чайки и врани
със одисеево вечно проклятие
пак го орисват да търси пристанище…
Скитник и странник – без дом и обител –
Вятърът, Бог знае къде замръква?!
Само понякога камбаната ритва –
живи и мъртви да свика във църквата.
Вятърът -  само понявга сърдито,
без да попита нахлува във душата ми..
Тъй наруши днес и мойто съжителство
със Самотата – последната моя приятелка…
Тръгвай – ми каза – приготвил съм коня ти!
И аз покорен последвах галопа му –
яздих след него, а сякаш подгонен бях,
а сякаш душата ми беше наопаки...
И виждах – о, чудо! – аз бях в младостта си!
И пролет бе! Конят ми спря в детелина,
а срещу мене бе Тя – най-прекрасната,
Та, дето е вечно на двайсет години...
Аз вдигнах снагата и тънка до себе си
и конят ми хукна нататък, към лятото...
Ах, лятото – златно и морско поднебие –
там, дето душата е вечно в обятия...
Ах, лятото – сила, и обич, и щастие!
Вечност?!... Но конят ми шума изрина....
Погледнах през сълзи да видя там аз ли бях?
Ех, младост – кога и къде ли замина!
Но в отговор чух като в сън преди Зимата
пак вятърът есенен вън да ме кани:
Прахоснико – вика – срещни си любимата!
И пак самотата пред мене застана...

РЕКА

По лицето ми пръска мехурчета сребърна влага,
изначалната, вечната бърза и жива Река!...
И се щмугна в ракитите смях!... и към мен се протяга
зад върбите пак мокра и гола моминска ръка...
Тя ме дърпа към себе си, иска брегът да се срути
и да падна във пяната сам сред въртопа дълбок –
да се давя, да викам – дори и от Бог нечут аз,
но изплувам ли, казва ми тя, ще ме смята за Бог.
Тази луда река! Тази мокра ръка – чисто гола!...
Самодива се крие зад нейния буен въртоп!...
Тя е хитра русалка и чака сега сред подмола –
сам да скоча, душата си вързал във жертвен вързоп.
Бряг на риска брегът е! Не искам да бъда удавник,
но животът тече като тази първична Река –
в нея страсти бушуват и мамят, но Мостът се прави
със куража да стигнеш до другия бряг без лодкар...
Чак тогава реката под теб ще полегне покорна.
Всеки мост е прегръдка човешка – дъга!...
Двата бряга се свързват, когато с потопа се борят
и когато тече между тях, като Обич – Река!

ГЛУХАРЧЕ

Между тревите, които нагарчат,
свило се в пухкаво бяло кълбо,
светеше мило, наивно глухарче
като въздишка от кратка любов.
Аз не понечих да го докосна.
То ме превари и в миг отлетя...
А на поляната в утрото росно
спяха пчелите и всички цветя.
Само тревите горчиви и сочни,
сякаш нарочно събудени в здрач,
скочиха с копия тънко наточени,
взели ме май за опасен косач.
Беше ми смешно и тъжно, макар че
и аз бях обрулен от вятър суров.
Мило глухарче, наивно глухарче –
ти си въздишка от кратка любов.
ВРАБЧЕ
Остани в моя свят като малко врабче.
Остани тук при мене, през всички сезони.
И не слушай, че някой си там ще рече:
той е слабо дръвче с изпокършени клони...
Аз ще пия за теб и от мъката сок,
за да вдигна високо най-здравите стволи.
И със песенен лист в тоя свят синеок
ще ти дом радостта си и моята пролет.
Остани с верността... Тук, под слънце и дъжд,
направи си гнездо на самото ми върше.
А при буря и мрак – ти за мене се дръж,
че без тебе ще бъда напразно прекършен.
За да бъда щастлив, аз горя като свещ.
Ще те пазя от студ и от есенни врани.
И през лятото – твой... И през зимата скреж...
Само с мен, само с мен в моя дом да останеш.
Ето всичко вземи... И гнездо, и сърце –
моят корен не храни къртица.
По-добре е в гнездото да виждам врабче,
вместо прелетна птица.