Айля Исмаил, Тодор Димов
Регионален исторически музей – Добрич

Към североизточната част на Балканския полуостров (земите на Долния Дунав и Западното Черноморие) принадлежи и съвременното регионално понятие Добруджа. Тази територия има своя геоморфология, топография, релеф и климат, които екологично я приобщават към Украинските степи. Това е изразено и в нейното културно развитие през праисторическата епоха. От една страна, мястото е било в постоянна, никога (и от нищо) непрекъсвана връзка със степите, от друга – по течението на Дунав са осъществявани кон­такти със Средна Европа, а от трета – постоянно е било под влиянието на Егея и Средиземноморието. Географското му разположение, Черно море и големите реки предопределят неговата роля на контактна зона в обитаемия свят през праисторическата епоха.
В този контекст сравнително късното заселване на района на Долния Ду­нав и Западното Черноморие от неолитния човек е обусловено от по-сурови­те природни, климатични и екологични дадености в тази част на Югоизточна Европа. От тях е зависела практикуваната от него произвеждаща икономика – земеделие и животновъдство. Към края на средния неолит увеличаването на населението в неолитизираните вече части на праисторическия свят, поро­дило необходимост от „колонизация” на нови, все още незаселени територии, подходящи за неолитното произвеждащо стопанство. Тогава в Добруджа се появили първите, овладели праисторическото фермерство, човешки общно­сти. Това е било възможно само в местата, където съществували подходящи условия – крайбрежните лимани и долините на по-големите реки, в които имало достатъчно количество прясна вода за задоволяване на жизнените, битовите и стопанските нужди на праисторическия човек.
Геоморфологичните изследвания показват, че морското ниво тогава е било по-ниско от сегашното, а лиманите са били устия на реки, водещи на­чалото си от карстови извори и завършващи в земи, които днес са далече навътре в морето, под водата. Днешният шелф е бил ниска и по тази причина достатъчно овлажнявана част от сушата в този регион. Равните пространства на високото Добруджанско плато предоставяли добри възможности за лов, а близо до морския бряг и край сегашните суходолия били местата, използу­вани за земеделие, животновъдство и риболов. Това предопределя локални особености на праисторическата икономика, а и на културната характерис­тика на неолитните обитатели на Добруджа, Западното Черноморие и района на Долния Дунав.
Геологично тази част на Балканския полуостров е изградена от сарматски варовикови седименти, льосова покривка и най-отгоре дебелият между 0,80 и 1,60 м. чернозем. Надморската й височина варира от 0 до 450 м. На много места черноморският бряг е изпъстрен по цялото си протежение от езера и блата, подхранвани от карстови извори, или дунавски води, които са били източници на прясна вода, обитавани от съответната флора и фауна.
Във физико–географско отношение Добруджа представлява широко, на­рязано от каньоновидни суходолия плато, таксономично разделено на три части: Дунавски бряг, Централно Добруджанско плато и Добруджанско Черноморско крайбрежие. През палеозойската ера1 областта е била силно нагънат планински масив. През мезозоя2 и терциера3 са се образували поч­ти хоризонталните пластове на дебелата мизийска плоча, която в района на Добруджанския черноморски бряг се състои от силно окарстени варовици.4 През плейстоцена в цялата Дунавска равнина се извършва льосонавяването. Този процес е омекотил палеозойския пресечен релеф и му е придал по-за­облен и равнинен характер.
Дълбоката Черноморска падина се образувала от сравнително бързи те­ктонски движения на земната кора, протекли на етапи и най-силно проявени преди около 25 милиона години. Особено интензивно е геологичното й раз­витие през последните 2 милиона години. По време на заледяванията тя се е превръщала в голямо пресноводно езеро и обратно – през междуледникови­те периоди е възстановявала връзката си със Световния океан. В условията на тези регресии и трансгресии сегашният шелф много пъти е бил осушаван по време на ледниковите периоди, когато морското равнище е било по-ниско от съвременното със стойности: –90, –120 и даже –170 м. Важна особеност на водите на Черно море е наличието на дълбоководен сероводороден слой, който лежи на дълбочина от 130 до 200 и повече метра. Това е уникален при­роден феномен, който рязко отличава басейна от другите морски и океански акватории на Земята. А това пък има отношение към археологията на Черно море и Европейския континент.5
1 Палеозойска ера – ера от геологичната история на Земята с продължителност около 340 милиона години (отпреди 590–248 милиона години). Разделена е на шест периода: Перм, Карбон, Девон, Силур, Ордовик и Камбрий. Виж за това: Майкъл Кремо и Ричард Томпсън. Тайната история на човешката цивилизация, С., 2002, с. 26, Табл. 1,1.
2 Мезозойска ера – ера от геологичната история на Земята, разделена на три периода – Креда, Юра и Триас (248–65 милиона години). Появили се влечуги с гигантски размери, птици и първите бозайници.
3 Терциер – геологичен период от началото на неозойската ера, разделен на пет епохи: Палеоцен, Еоцен, Олигоцен, Миоцен и Плиоцен (65–5 милиона години). Оформили се широколистни растения и се появили бозайниците. И тук хронологията е по М. Кремо и Р. Томпсън – виж бележка 1.
4 Карст – разядени от природните води варовикови скали, каверни или пещери.
5 Уилям Райън, Уолтър Питман. Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които промениха историята, Варна, 2000, 308 стр; Виж също: Петко
Дуранкулашкото езеро, разположено на западния черноморски бряг, представлява плитък лиман, отделен от морето с пясъчна коса, широка 50-70 м. Образувало се е преди около 10 000 години в резултат на потъване на земни маси (вследствие на епирогенни движения на земната кора) и на­хлуването на морски води в устията на реките Ваклинска и реките от села­та Било, Смин, Граничар и Дуранкулак (днес вече суходолия), вливащи се в Черно море (Фиг. 1). Поради слабия повърхностен воден отток, езерото се подхранва основно (около 80 %) от пресноводни карстови извори на сармат­ския водоносен хоризонт. Липсата на постоянно течащи повърхностни води се дължи на равния релеф на Добруджанското Черноморие, малкото валежи,  карстовия литоложки субстрат, неспособен да задържи падналите дъждове в коритата на суходолията. Тези води бързо потъват в дълбочина и подхранват подпочвените водни хоризонти. Хидрохимичната характеристика на езерните води го определя като бракично (олигохалинно) и еутрофно. Влияние върху солеността на езерния комплекс оказва и морската вода. В момент на обилни дъждове и силни бури е ставало преливане на морски води през пясъчната коса в езерото и частичното му осоляване.

Добруджа лежи в умереноконтиненталната климатична област с ясно из­разен преходно-континентален климат. Влиянието на Черноморския басейн навътре към сушата достига до около 40-60 км. и определя микроклимата на Добруджанския климатичен район на Северното българско Черноморие, Димитров, Димитър Димитров. Черно море, потопът и древните митове, Варна, 2003, 95 стр.където попада и природната забележителност “Дуранкулашко езеро”. Пора­ди това зимата в този регион е по-мека със средни зимни температури (0,5-1,5оС), а лятото е по-прохладно, като най-горещите дни са през юли и август (до 21,0-23,0оС). Средната годишна температура на въздуха е около +11,5оС.
Общо за Добруджа валежите са под статистически средните стойности за България, а за региона на Дуранкулашкото езеро годишната сума на валежи­те е още по-малка (колебае се между 480 и 530 мм) и районът се определя като засушлив. Добруджанският релеф е равнинен и открит на север. Това позволява свободно нахлуване на силни север-североизточни ветрове (със скорост около 3,5 м/сек – два пъти по-висока от установената за Южното Черноморие), студени през зимата и сухи и горещи през лятото.
Почвеният черноземен слой (който е по-късно явление)6 се е формирал върху льосова основа и е с дебелина 1-1,5 м, а там където тя е по-малка (до 0,2-0,3 м), за основа служат други скали. Най-често срещаният тип почви в региона са карбонатните и излужените черноземи. На югозапад от езерото има тясна ивица от ерозирани карбонатни и типични черноземи. Характерът на почвите показва, че те са се образували и под влиянието на степни тревни съобщества.7
От направените проучвания на палеоекологичните условия личи, че още през късноледниково (12 000 г. пр. Хр.) и началото на холоцена (8 000 г. пр. Хр.) в района на езерото, а вероятно и в цялата югоизточна част на Добруджа, преобладавали степни съобщества, съставени от разнообразни тревисти ви­дове (Фиг. 2). Последните са доминирали над дървесните до 85%. Преобладавали са семействата сложноцветни, устноцветни, сенникоцветни, лободови, бобови, брошови и др. Житните растения имат второстепенно значение и по­ради това тези земи не могат да се сравняват с южноруските „коилови” степи.8 Климатът до този момент е пребореален, относително студен и с увели­чаващи се температури.9 Посте­
6 Почти всички палеогеографски и палеоекологични резултати определят възникването на съвременния чернозем към средата на бронзовата епоха – около началото и средата на ІІІ хил. пр. Хр.
7 Е. Божилова, Ю. Атанасова. Палеоекологични условия и история на растителността в района на Дуранкулашкото езеро. – В: Дуранкулак 1, С., 1989, с. 199-204.
8 Пак там, с. 201 и сл.
9 E. Bozilova, M. Filipova. Paleoecological Environment in Northeastern Blak Sea Area during Neolithic, Eneolithic and Bronze Periods. – In: Studia Praehistorica 8, Sofia, пенно с подобряването на природните условия през бореалния период (около 7 000 г. пр. Хр.) започват да се увеличават дървесните видове. Преобладават главно смесените дъбови гори. Придружаващите дъба други дървесни видове са: липа, бряст, елша, обикновен габър. По-нататък се появяват и по-взиска­телни видове като мъждрян, ясен, източен габър, зърнастец, но бука все още липсва. От тревистите видове най-значително е участието на семейство слож­ноцветни: пелин (Artemisia), метличина (Centaurea), паламида (Cirisum), дими­тровче (Aster), равнец (Achillea) и др. Увеличават се представителите на сем. лободови (Chenopodiaceae), които достигат своя максимум. Това се дължи на осоляването на почвите, свързано с повишаване на морското ниво и първото свързване на езерото с морето (Древночерноморска трансгресия). По-късно се увеличават и семействата брошови (Rubiaceae), устноцветни (Lamiaceae), лугачкови, бобови (Fabaceae) и кръстоцветни (Brassicaceae). Житните расте­ния се увеличават до 11 %, но доместицираните са все още рядко явление. В палеоботаничните профили на Дуранкулашкото езеро са открити отделни поленови зърна от житни растения (ечемик и пшеница) – 6 000-5 000 г. пр. Хр., най-вероятно отглеждани от населението на неолитното селище Дуранкулак-Блатница.10 Появяват се и рудерални видове в резултат на скотовъдството – ланцетен живовлек (Plantago lanceolata) и обикновена пача трева (Polygonum aviculare). При тези климатични условия на недостатъчна влажност се разви­ва богата ксеротермна, типично степна растителност.

Едва при настъпване на климатичния оптимум преди около 6 000 до към 5 000 г. пр.  Хр. (Атлантически период, характерен със стремително увелича­ващи се температури) количеството на дървесните видове нараства до 51,6% – най-голямо е това на дъба (21%) и на габъра (14,7%). Освен тях нарастват и другите широколистни видове – липа, бряст, черен ясен, мъждрян (Fraxinus ornus). Намерени са поленови зърна на лоза, хмел, дрян и др. Растителната покривка през този период и при тези климатични условия преминава вече в лесостепна. Смесените широколистни гори заемат предимно влажните зони и ниските части на тогавашната земна повърхност, а изключително разноо­бразната ксеротермна тревна растителност покрива платата.
През периода на късната каменно-медна епоха от 4 500 до 4 100 г. пр. Хр.11 човешкото присъствие е най-значително, влиянието върху растителнос­тта е много интензивно. Дървесните видове отстъпват място на „културните житни” растения, които през този период вече са достигнали своя максимум – 21%, увеличават се и рудералните видове в резултат на развиващото се скотовъдство. Поради силната експлоатация на горите, а и на почвите, лесо­степната растителна покривка преминава пак в степна.1986, p. 160-165 and Table I.
10 Т. Димов. Землянка от неолитното селище при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Археология ХХІV, 1982, кн. 1, с. 33-49.
11 Явор Бояджиев. Хронология на праисторическите култури на територията на Добруджа. – В: Сб. Добруджа, 1992, кн. 9, с. 10-19 и цитираната там обширна литература.
Последвалото обезлюдяване на региона на Дуранкулашкото езеро в пери­ода от 3 400 до 3 000 г. пр. Хр., в началото на суббореалния период, който се характеризира със студен и относително сух климат, дава възможност на дър­весните видове отново да се възстановят и през втората половина на периода да достигнат до 30%. Изоставянето по това време на езерния комплекс, освен на влошените климатични условия, може да се дължи и на Новочерномор­ската трансгресия, когато нивото на морето се повишава с 4-5 м над съвре­менното.12 В резултат на това пък се увеличава халофитната растителност. В своето развитие (в следледниково време) езерото търпи три последователни етапа на осоляване, редуващи се с частични опреснявания. Това се доказва както от поленовите така и от диатомеените анализи на езерните утайки.
От анализа на намерените животински кости в гробовете на праисториче­ския некропол може да се добие представа за фауната, населявала региона на Дуранкулашкото езеро през периода на неолита и енеолита. Идентифици­рани са както диви, така и опитомени видове: див заек, черноморски делфин, муткур, дива свиня, благороден елен, сърна, тур, европейско диво „магаре” (Equus hydruntinus /hemionus/ danubiensis), мечка, вълк, лисица, пор (става дума за степен пор), язовец, видра, дива котка, лъв, куче, домашна свиня, говедо, овца, коза. Освен тези видове тук се е срещал и дивия кон (Equus germanicus transilvanicus). Дивото степно магаре е вече напълно изчезнало още през ранния енеолит – до средата на пето хилядолетие пр. Хр. Този сте­пен вид е редуцирал местообитанията си през холоцена с намаляването на степните ландшафти и увеличението на горските масиви, поради настъпи­лите промени в климатичните условия. Но причините за изчезването му са масовото преследване и ловът. Обект на лов са били също еленът и по-малко дивата свиня.13

Природната забележителност “Дуранкулашко езеро” като естествена влаж­на зона и като място за почивка на прелетни птици (орнитологично важно място), принадлежи към уникалните и представителни екосистеми според националната стратегия за опазване биологичното разнообразие в България от 1993 година. Защитената територия е заета от хидрофитна (водна) и хигро­фитна (водолюбива) растителност. По двата острова и по дигите е разпрос­транена сухолюбива тревиста растителност, без да формира съобщества. От водната растителност по-широка застъпеност имат плаващият ръждавец, гре­беновидният ръждавец, къдрав ръждавец, плаващ роголистник, обикновена мехурка (защитен вид). Като съпътстващи на тези асоциации са видовете во­
12 Ат. Орачев. Приноси към палеогеографията на Добруджанското крайбрежие. – В: Сб. Добруджа, 1990, кн. 7, с. 32-52.
13 Gunter Nobis. “Wildesel” aus der kupferzeitlichen Siedlung Durankulak, Kr. Tolbuchin. 1. Mitteilung. – In: Bonn zool. Beitr., 37, 3, Bonn, 1986, S. 195-208; N. Spassov, N. Iliev. The animal bones from the prehistoric necropolis near Durankulak (NE Bulgaria) and the latest record of Equus hydruntinus Regalia. – In: Durankulak, Band II, Teil 1, Sofia, 2002, p. 313-324.дна леща, триделна водна леща и водно лютиче.14
От водолюбивата растителност най-голяма площ (80% от площта на рас­тителния свят) заемат съобществата на тръстиката, следвани от теснолистния папур, широколистния папур, езерния и тръбес­тия камъш – най-широко представената ценоза на този вид в България е в Дуранкулашкото езеро (Фиг. 3). Срещат се още морски болбошонус, же­рардова дзука, приморска дзука и някои други.
На този фон представяме резултатите от ар­хеологическите разкопки на големия праисто­рически комплекс, открит на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. Това е селищната могила на Големия остров, къснонеолитното селище и праисторическият некропол на западния бряг на езерото, и някои по-късни обекти. Дебелината на културния пласт на могилата е 3,50 – 4,00 м. В него стратиграфски са разграничени осем стро­ителни нива. Долните две от тях принадлежат на носителите на последните две фази от развитието на култура Хаманджия, а над тях следват четири хо­ризонта на култура Варна (Фиг. 4).
14 Д. Георгиев. Природна забележителност “Дуранкулашко езеро”. План за управление на БШПОБ, Варна, 2001.
На западния бряг на езерото е открито по-древно селище, принадлежа­що на последните етапи от новокаменната епоха в тази част на Балканите. Откритите находки позволиха типологично да разграничим дълго търсена­та от археолозите първа фаза на култура Хаманджия, която беше наречена БЛАТНИЦА, по старото име на днешното село Дуранкулак. Земеделско-ско­товъдното население на региона от това време взема участие и в по-късните исторически процеси, довели до появата на големите културни блокове през късната каменно-медна епоха в Югоизточна Европа.
Археологически комплекс Дуранкулшко езеро
От 1975 г. насам на Големия остров в западния край на езерото започнаха археологически разкопки на селищна могила от каменно-медната епоха. На това място беше открита най-старата каменна архитектура в Континентална Европа (Фиг. 5).

Три години по-късно на западния бряг на Дуранкулашкото езеро беше от­крито къснонеолитно селище от вкопани в жълтия льос землянки. Археологи­ческите материали позволиха типологично да бъде установена дълго време търсената от изследователите най-стара фаза на култура Хаманджия.
На юг от селището Дуранкулак-Блатница през 1979 г. бяха намерени и пър­вите праисторически гробове. Започнаха разкопките на най-големия праис­торически некропол в света, функционирал непрекъснато от началото на къс­ния неолит (5 300-5 250 г. пр. Хр.) до края на енеолита (4 150-4 100 г. пр. Хр.), а и други (по-късни по време) обекти. Оформилият се по такъв начин комплекс „Дуранкулашко езеро” сега има значението на своеобразен хронологичен и културен „еталон” за района на Добруджа, Западното Черноморие и Долния Дунав. Изследванията показаха, че Големият остров в Дуранкулашкото езеро и западния му бряг срещу него са обитавани (с незначителни прекъсвания) повече от 6 000 години Археологическата характеристика на целия комплекс е следната:
1. Неолитно селище Дуранкулак-Блатница – втора половина на VІ хиля­долетие пр. Хр. Изследвани са три землянки, принадлежали на най-старите, практикуващи произвеждаща икономика, обитатели на Добруджа и Долния Дунав – с други думи най-древното трайно установило се население в тази част от Европейския континент.15
2. Праисторически некропол – функционирал непрекъснато повече от цяло хилядолетие. Откритите 1 204 гроба от новокаменната и каменно-мед­ната епоха го правят най-голямото праисторическо явление от този вид в света. Придобити бяха много нови знания за появата на медната металургия, търговските контакти на общностите, обитаващи Западното Черноморие и зе­мите на днешните Украйна, Молдавия, Среден Дунав и други територии, както и погребалните практики и култовите представи на праисторическия човек. В гробовете беше открит богат инвентар – глинени съдове, идолна пластика, каменни, кремъчни, костени и медни сечива, накити от злато, мед, малахит, халцедон, спондилус, денталиум и други. Не на последно място изтъкваме обстоятелството, че по-голямата част от откритите скелети на погребаните индивиди и остеологичните останки бяха много добре запазени поради ни­ската киселинност на материковия льос.16
15 Тодор Димов. Землянка от неолитното селище при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Археология ХХІV, 1982, кн. 1, с. 33-48. От същия: Приноси към проучванията на новокаменната епоха в Южна Добруджа. – В: Terra Antiqua Balcanica, Acta III, Sofia, 1988, с. 20-25. Виж също: Тодор Димов. Культура Хаманджия в Южной Добрудже. – В: Studia Praehistorica, 11-12, Sofia, 1992, с. 122-130; Javor Boiadjiev, Todor Dimov et Henrietta Todorova. Les Balkans Orientaux. Bases chronologiques. – In: Atlas du Neolithique europeen. L’Europe orientale. E. R. A. U. L., 1993, pp. 61-110.
16 Тодор Димов, Явор Бояджиев, Хенриета Тодорова. Праисторическият некропол край село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1984, кн. 1, с. 74-88; Хенриета Тодорова. Добруджа през праисторическата епоха. – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 23-71; Мая Аврамова. Накити от праисторическия некропол при с. Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1986, кн. 3, с. 75-84; Иван Вайсов. Погребение с идоли от праисторическия некропол в село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Добруджа, 1987, кн. 4, с. 77-82; Henrieta Todorova, Todor Dimov. Ausgrabungen in Durankulak 1974-1987. – In: Neolithic of Southeastern Europe and its Near eastern connections, Varia Archaeologica Hungarica II, 1989, Budapest, pp. 291-310; Тодор Димов. Културата Хаманджия в Добруджа
3. Тракийско селище от ХІІІ-ХІІ в. пр. Хр. – късна бронзова епоха. Това е единственият изцяло изследван обект на Балканския полуостров от времето на Троянската война. Той се отнася към началото на формирането на Трако-гетската племенна общност в тази част на тогавашния обитаем свят.17
4. Светилище на тракийската Велика богиня-майка Кибела – края на ІV–І в. пр. Хр. Било е изградено във вътрешността на карстова пещера на юж­ния бряг на острова към началото на елинистическата епоха. По време на разкопките беше открита оброчна плоча на богинята и други находки от този период: два старогръцки чернофирнисови кантароса, амфорна тара и дръж­и Иван Вайсов. Антропоморфната пластика на култура Хаманджия. – В: Сб. Добруджа, 1992, кн. 9, с. 20-34 и с. 35-70; Henrieta Todorova, Todor Dimov et al. Durankulak, Band 2, Teil 1 und Teil 2, Sofia, 2002; Руслан Иванов Костов, Тодор Димов. Минералогична и гемологична характеристика на неметални украшения от праисторическия некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Геология и минерални ресурси, 2003, кн. 10, с. 23-29; Руслан Иванов Костов, Тодор Димов, Олга Пелевина. Гемологична характеристика на карнеолови и ахатови маниста от халколитните некрополи при Дуранкулак и Варна. – В: Геология и минерални ресурси, 2004, кн. 10, с. 15-24 и други публикации.
17 Хенриета Тодорова, Тодор Димов. Селище от късната бронзова епоха на Големия остров при село Дуранкулак, Толбухински окръг. – В: Сб. Североизточна България – древност и съвремие, С., 1985, с. 21-26; Хенриета Тодорова. Добруджа през Преходния период и през бронзовата епоха (края на V хил. пр. н. е. – началото на ХІІ в. пр. н. е.). – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 56-71; За това и: Henrieta Todorova, Todor Dimov et al. Durankulak, Band 3 (In print).ки с печати от островите Родос и Тасос, Кос, Хераклея и други класически егейски центрове (Фиг. 6).18
5. Античен некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро– ІІІ в. пр. Хр.-ІV в. сл. Хр. Открити са съоръжения с различна типология, архитекту­ра и културна принадлежност. Между тях интерес представляват гробовете-катакомби, характерни за погребалните практики на северно разположената скито-сарматска племенна общност, както и погребения от римско време.19
6. Старобългарско селище от ІХ–ХІ в. Изследвано е на цялата му площ. Открити са повече от 240 жилища, някои от които с кръгла форма и архи­тектура (останки от юрти). Някои от тях сега са укрепени, консервирани и експонирани на открито.20
7. Старобългарски некропол на западния бряг на езерото (втората поло­вина на ІХ–началото на ХІ в. сл. Хр.). Принадлежи на обитателите на селището на Големия остров и е разположен на западния бряг на езерото. Изследвани са 282 гроба, а на острова (около християнска църква в централната част на селището и по южния му склон) – други 27. Починалите са били полагани в правоъгълни камери от варовикови плочи. Има и редки езически реликти – гробни ями с неустойчива ориентация.21
8. Селищна могила Големият остров в Дуранкулашкото езеро – обита­вана непрекъснато през цялата каменно-медна епоха (цялото V хил. пр. Хр.), а и в по-късно време. Културният пласт на могилата илюстрира една от най-високо развитите култури в праисторическия свят, намерила своя апогей в еволюцията на културата Варна. Тази селищна могила е единственият изця­ло проучен многослоен археологически обект от каменно-медната епоха в района на Западното Черноморие. Тук беше открита и най-старата каменна архитектура на Европейския континент.22
18 Десислава Йорданова, Тодор Димов. Амфорни печати от Големия остров и западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Сб. Научни съобщения на СУБ-Добрич, том 5, № 1, Добрич, 2003, с. 137-154; Henrieta Todorova, Todor Dimov et al. Durankulak, Band 3 (In print). През лятото на 2007 година храм на богинята Кибела беше открит и изследван близо до пристанище Балчик, на територията на съвременния град. От него произхождат осем мраморни статуи и една оброчна плоча, изобразяващи богинята, голям мраморен мортарий, външни и вътрешни архитектурни детайли с релефна украса, плочи със старогръцки надписи и други находки. Информацията ми беше предоставена от колегата Радостина Господинова, ръководител на разкопките на храма, директор на Исторически музей-Балчик.
19 Тодор Димов. Античен некропол на западния бряг на Дуранкулашкото езеро. – В: Сб. Добруджа, 2000, кн. 17-18, с. 11-31 и Приложенията на с. 349-363; Също: Todor Dimov. A late Iron Age an cemetery on the west bank of the Durankulak lake, Bulgaria. – In: Durankulak, vol. 3 (In print).
20 Хенриета Тодорова и колектив. Дуранкулак, том 1, С., 1989, 311 стр.
21 Пак там.
22 Хенриета Тодорова. Добруджа през праисторическата епоха. – В: История на Добруджа, том І, С., 1984, с. 23-71. Резултатите от повече от 30-годишните изследвания на селищната могила на Големия остров в Дуранкулашкото езеро ще бъдат публикувани в том 4 от поредицата „Дуранкулак”.

У древните човешки общества важна роля в отношенията между хората са играели родовите структури и са възниквали представи за починалите, в ролята на посредници между света на живите и този на свръхестественото. По този начин некрополите се превръщат в сакрално място, където чрез по­средничеството на починалите предци, се осъществява връзката с въобража­емия „друг свят”, в който те продължават живота си и към който принадлежат космическите и планетарните повтарящи се явления – оттук почитането на Слънцето, Луната и другите стихии. Символичните погребения (кенотафи) в некрополите от каменно-медната епоха, също са свързани с култа към пред­ците. Така в погребалните практики от изследваните праисторически некро­поли прозират елементите на установени вече култови (религиозни) предста­ви, в които се очертават тенденции на изразена обществена диференциация и йерархия на свръхестествените сили, а и на ритуалите, извършвани в тяхна чест.
Предметите от злато, мед, кремък, камък, керамика и други материали – тяхното количество, технология на изработка и естетика – предполагат наличие на съществуващи вече производствени центрове. Откриването на металургията и металообработката са изисквали специални знания и уме­ния. Това обуславя появата на първите занаятчии – ковачите, които вероятно са предавали знанията си по родова линия. Защото владеенето на особени, „тайни” технологии за превръщане на парчето руда в сечиво, украшение или някакъв друг предмет, предполага и висок обществен престиж, с който ще са се ползвали майсторите-ковачи, породен от умението им да използват при­родните стихии вода и огън, както и сложни за времето си технологии.
Впечатляващите находки от мед и злато (Фиг. 7) потвърждават идеята за появили се в земите на Западното Черноморие добре организирани общно­сти, стоящи високо над родовообщинната структура, на прага на ранната дър­жава и възникването на писменост към средата на V хил. пр. Хр.. Появява се нова, непозната преди това, обществено-икономическа организация. Унифи­кацията на материалната и духовната култура, търговските контакти и ико­номическият възход, обуславят културно-историческото влияние, което тя е оказвала далече на североизток, север и запад. Енеолитизацията на Европа демонстрира постепенно проникване на тази най-стара в света металургия към северните, средните и западни части на континента.

Накрая няколко думи за достъпните на праисторическия човек суровини. Много е писано за най-често използваните от тях – камък, кремък, кост, рог, дърво, животински кожи, вълна, стъблата или влакната на някои растения. Не стои така въпросът с другите ресурси, появата и използването на които е изисквало „откриване” и различна по съдържание преднамерена човешка дейност за експлоатацията им – отначало случайно, а с течение на времето и усвояването им като необходими и полезни. Очевидно печената вар, ке­рамиката, някои минерали, рудите и металите са съществена част от онези природни ресурси, които човекът е откривал в рамките на продължителен период от време и които той е променял за нуждите си по отношение на фор­ма, физични, химични, технологични, а и естетически свойства и качества. Важно техническо достижение е било контролираното използване на огъня – една задължителна предпоставка за осъществяване на успешни техноло­гии. Много неорганични материи (варовик, глина, руди и самородни метали) в огъня претърпяват необратими промени на цвят, твърдост, якост и други качества, постоянната проява на които е била забелязвана от хората и са пра­вени опити за прилагането им в практиката.
Едно е сигурно: рудодобивът и металургията са революционен импулс в развитието на човечеството през праисторическата епоха. С това се слага на­чалото на разделението на труда и появата на занаятите. В най-силно разви­тите части на тогавашния свят се наблюдава задълбочаваща се социално-ико­номическа диференциация, както и поява на жреческа и царска власт. В края на V хил. пр. Хр. на такъв етап са се намирали обитателите на района около Варненския лиман и Дуранкулашкото езеро. Резултатите от изследванията на най-старата металургия позволяват изводи и за появата на цивилизацията, изразено в консолидацията на големите културни блокове през късната ка­менно-медна епоха и първите признаци на създаването на писменост около 1500-2000 г. преди цивилизациите в Месопотамия и Египет.