Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ОБРАЗИ – ОТКРАДНАТИ ОТ ЖИВОТА – ВЪРНАТИ НА ЖИВОТА"

ОБРАЗИ – ОТКРАДНАТИ ОТ ЖИВОТА – ВЪРНАТИ НА ЖИВОТА

Мариана Иванова

„Фото Кемилев – едно послание от миналото”

„Наистина това съм аз, какъвто не се познавам,
наистина това съм аз, какъвто се страхувам да се видя, наистина това съм аз, какъвто се предпочитам”

Жак Превер за свой фотопортрет


ОТКРИВАМ това признание в „хвърчащите си бележки на умни мисли” и с днешна дата разчитам най-същественото за портретната фотография. Жак Превер – определян от французите за най-известния поет след Виктор Юго, имал много приятели-фотографи. През май т.г. във френската столица отбелязаха едно от големите европейски културни събития: изложба в На­ционалната библиотека на забележителни „Фотографии с истории”, сним­ки оспорвани, предизвикали полемика, свидетелства на човешката история и разсъждаващи върху статута на образа /цитат от „ЛИК”/. Кратката информация е илюстрирана с фотоса „Целуваща се мо­нахиня” на Оливиеро Тоскани... Вероятно една от оспорваните, които с провокаци­ята си „оневиниха” звездната галерия на световни знаменитости на Уорхол...
Всъщност нямам познанията за сложна тема какво губи изкуството от... възмож­ностите на интернет и цифровизацията, но впечатлена от съвпадението на оплаква­нията на фотографите-професионалисти и тревогата на френския историк на изку­ствата Марк Фюмароли, изчитам съответ­ните публикации. Интересното е, че не ги търся – просто ми попадат. Най-смешно­то попадение – един стар брой отново на „ЛИК” /разтворила съм го в почивката, след като съм скубала трева на лозето/, в който черно на бяло дословно пише: „Ала прогресът не винаги се движи по посока на най-доброто развитие: ето вижте какво постигнаха с употребата на аудио-визуалните средства американците /тези големи деца/, в много отношения изпреварили хилавите възрастни люде в Европа... /прекъсвам цитата/. Удивителното е, че източникът е пак френ­ски– Ар”, Париж, а годината-... 1982-а. След почти три десетилетия пак сме там с въпроса дали Европа си „изгубва душата” в американизацията, или е родила Америка, погубвайки сама себе си. Фюмароли отговаря: „Америка не е изобретила нито фотографията, нито киното, нито индустрията. Тя само развива в гигантски мащаб и с из­ключителна енергия, онова, което е намерила за модерно в Европа. Голямата разлика се състои в това, че Америка е родена модерна, дейна. И после намира своя ритъм и своята крачка, оставяйки вярна на себе си с абсолютно упование в научния, техническия, индус­триалния прогрес, нова благодат, призвана да спаси света. Докато Европа, подкопавана от съперни­чества, унищожава най-ценното от себе си, което днес е трудно да преоткрие.”
ДУХОВНАТА ПАМЕТ... Засегнати ли сме от загубата й... Време е да задам сякаш тривиалния въпрос: „Къде сме ние?”. Време е да обясня защо ми е това дълго встъпление с далечни позовавания, когато ис­кам просто да припомня името на един художник-фотограф, един от осемте признати български май­стори на фотографското изкуство в 50-те години на м.в. Не са толкова много, а аз го откривам за себе си, уверявам се в европейското равнище на работите му и го избирам за подхо­дящия пример... Защото отдавна исках да напиша нещо вярно, проникновено до нежност, и в същото време интригуващо с гняв за незаслужената участ на чернобялата фотография.

ТОДОР КЕМИЛЕВ... Бях си измислила хубаво начало. Гласеше така: „Ако Тодор Кемилев не беше роден в България, а в някоя от централните европей­ски страни, той можеше да направи портрет на Марлен Дитрих, не по-лош от този на Паул Хесе”. Ами да... Хесе много добре е кадрувал този психологиче­ски портрет и ще се опитам да го опиша. На фона на фотоси от филмовите й роли /на височината на главата й/ Марлен е заела удобна поза в отоманката. Дясната й ръка в дълга бяла ръкавица държи папироса /от онези дългите, ши­козните, с които Онасис „зарибил” на времето американския хайлайф/. Бя­лата й рокля е разкошна, полите й оформят триъгълен постамент, в който отгатваш стройната, съразмерна фигура на жената. В последните гънки над­ничат полуизутите й модерни обувки. Лека фриволност, балансирана обаче в раменете – полуголи, придържани на гърдите с елегантно бижу. То про­блясва и се свързва в друг малък триъгълник, образуван с обеците, които рамкират леко наклонената и надясно глава. Внушението е удиви­телно, защото няма пропусната нито една черта от ... характера на жената: красотата, съчетана с елегантността на прелъстителна женственост. Из­кусителност, задържана на върха, на тънката граница, след която дамата би започнала да губи достойнствата си. Една жена, омагьосана от поезия­та на Райнер Мария Рилке, пази вул­гарността за ролите зад гърба си. Тя признава „най-умното нещо за мен е казал Кенат Тайнън: „Тя има секса­пил, но не е ясно от кой пол е.” Зву­чи прекалено съвременно, но не е тази посоката, не е кокетството... Мъжка смелост брани достойнството, верността печели уважение. Ха – гордея се с коментара си, а на тези, които са озадачени защо намесвам Дитрих, когато говоря за Кемилев, отговарям в прав текст: защото потретът  на Хесе е популярен, отрупан с похвали навярно, а българи­нът има много такива портрети /снимката на Теомил/, образи, откраднати от живота, които е искал да ни върне. За един фотопортрет, който показва ха­рактер, са необходими търпение и умение, сходни с това, да запечаташ полет на летяща птица /цитирам по памет/. Роденият в България, в Добруджа, Тодор Кемилев има много такива птици, отлетели птици, птици със странна съдба.
... Той е роден през 1910 година. Можеш да се въобразиш визия за епохата – или време, в което пътува корабът „Титаник”, или навечерието на първата румънска окупация за Добруджа след войните. В родния Добрич един юноша рисува /иконописва – образът на Света Марина, вероятно в църквата „Све­ти Георги”/. Талантлив е, артистичен, но художествените заложби, съчетани с любопитството, с неистовия стремеж да овладява технически новости, в крайна сметка го отвеждат към фотографията. Чудо е, че я има с добри пред­ставители в града. Неговият учител е Сасигян. Обучението продължава много скоро с практиката в собственото ателие. Кои са и колко са останали хората в града, които могат да го опишат? Заимствано от чужбина или подсказано от интуицията фасадата е толкава стилна, издържана в изискванията на съ­временен маркетинг „Фотографирай с Фото Кемилев”. Кемилев е фотограф, който умеел да „улавя светлината”. В ателието имало помещение с подви­жен покрив, остъкляване или ъгъл, в който има достъп естествената външна светлина. Фотографът е имал навярно почасови данни за промените. Гадая и гледам да не сбъркам, защото след две вече публикации за Тодор Кемилев, в които убедено говорех, че е несправедливо забравен, познати и непознати деликатно започнаха да ме опровергават: „Неговите снимки са най-хубавите в семейния ни албум”, „Разглеждахме ги, когато връщаха нивите и трябваше да си спомним за рода”, „Изненадахме с негови снимки близките на родовата ни среща”... Свидетелствата на Коста Янков ще предам дословно. Решил да увеличи потретите на починалите си родители, за да ги подари на внучката. Отнесъл оригиналите в сегашно модерно софийско ателие. „Приеха ги дело­во, но когато отидох да си ги получа, направо ме обсадиха: „Откъде са тези снимки? Кой е този фотограф? Невероятни са... С каква техника ги е пра­вил?” Представям си ... млади момчета, разгръщащи каталозите на апаратите цифрова фотография?!
ПРАВИЛ ги е с душа... И съвсем не е останал незабелязан високият му професионализъм. След ателиетата в Добрич и Балчик, открива такива в Па­зарджик и София. В софийския най-дълъг период те са на „Цар Освободи­тел” 12, и на късата „Бенковска” – на номер 8, срещу зала „България”. Попу­лярни, търсени... Освен семействата, спазващи възрожденските традиции за кадросване за знаменателни събития, обективът на Тодор Кемилев открива артистичната бохема. Да, знам, че е имало снимки на Мими Балканска. Раз­бира се, че бих предпочела да описвам нея, а не тези на Марлен Дитрих. Снимал и Константин Кисимов, и Александър Балабанов. Оценявали работата му оперните звезди Николай Гюзелев, Юлия Вернер, Катя Попова... Снимал и политици. В ресторант „Ракета”, в гра­дината до подуянската баня, той ли е авторът на фотосесията от сватбата на Людмила Живкова с първия и съпруг? Инж. Любомир Стойчев и колегата му Костадин Зиков имали славата на конструктори-изобретатели. Как се е наложил на мастития си тъст зетят, та сватбата била като „заводски праз­ник”, в който ВИП гостите се претопи­ли. Къде са? “Виждала съм потретите на знаменитости, снимани от баща ми, но сега са известни като работи на анонимен автор”, споделя дъщерята Йоана.
Птичките отлитат и причината не е само в непотърсеното „авторско право”, ощетяващо сякаш най-много фотографите... Интересна личност е Тодор Кемилев с пристрастието към новостите. Когато се жени за софиянка­та Цветана Стамболова, амбициозният и талантлив добруджанец извежда мла­дата жена от софийския храм „Свети Георги” и я качва на самолет. Малкият осемместен самолет на полските авиолинии ЛОТ отнася младото семейство в Букурещ, а оттам – в Добрич, родния град на младоженеца.
Той никога не забравя Добруджа. Обходил я нашир и длъж, запечатал ху­бостта й в хиляди кадри. Балчик – претворен от художници, е имал и своя вдъхновен фотограф.

Къде са днес уникалните кадри от възторженото посрещане на българ­ската освободителна войска през 1940 г.? Кадрите, заснети с кинокамера от погребението на цар Борис /1943 г./... Архивът изчезнал през 1973 г., свиде­телстват близките. В следващите години името му потъва в забвение. Защо тази неблагодарност от елита на два политически режима, за които работил без партийни пристрастия, но с артистичен дух и в добронамереност? Обяс­нението е обичайното. Дъщерята Антоанета заминава за Италия. Обявена е за невъзвръщенец /сега живее в Канада, Торонто/. След нейното „бягство”, оп­исват имуществото на бащата – художественият архив. Всичко става с опис, но снимките не се връщат.”Ако можем поне малко да вдигнем праха от името на баща ни”, е скромното желание на неговите наследници /дъщерите Йоана и Антоанета, синът Теомил /починал в Полша/, внучката Теодора, племенникът Ангел/. Правят го с една негова изложба – „Москва 1966”. Той умира три го­дини по-късно – 1969 г.
Разглеждах тази изложба през 2007 г. Експонирана беше в едно от фоа­йетата на Руския културно-информационен център в София. Цветни снимки на Москва от 60-те години. „А, това са изключителни фотоси. Разкошни са – един българин е „разговорил” столицата ни”. сподели не само от любезност Елвира Кубишина, куратор на юбилейна изложба на Сергей Есенин в съседна зала.
„Разговорил”... Впечатли ме определението й. Да, истинският ловец на об­рази може да разговори всичко. Откраднати от живота, ни ги връща с едно послание. Какво точно? Всеки има свободата да го открие за себе си... Аз за­почнах с думите на един французин и ще завърша с цитат от друг. „Един хубав стих трябва да прилича на пейзаж, озарен от мълния”, пише Алфонс Доде. Да се насладим на красотата, но да използваме светлината на мълнията, за да разчетем посланието на една изложба.
Фотосите в списанието са взети от близки на автора, граждани, и от юбилейната изложба на Тодор Кемилев, подготвена от Художествена галерия Добрич, Историческия музей Добрич и община гр. Добрич за честването на годишнината от връщането на Южна Добруджа...
Неговата Добруджа!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево