Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ"

НЕНАМЕРЕНИ ХРОНИКИ

Георги Ангелов е роден през 1968 г. Завършва История във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий “.
Автор на следните поетични книги: “Езикът на здрача” /1997/, “Монолог на Кортес” /1998/, “Ненамерени хроники“ /2000/, “Зимна трева“ /2002/, “Ариергард“ /2003/, “Жерав над сне­га“ /2007/, “Опорна точка“ /2007/ и “Друга свобода” /2008/, както и на неотпечатаните “Забравената книга”, “Ненаме­рени хроники” /второ разширено и допълнено издание/, “До първата светкавица” /тристишия/ , “Премълчаното”, “Взрив в Парламента” и “Епицентър”. Работи над книга с дневникова проза – “Светите скитници” и над стихосбирката “Пепелище”.
Носител на национални награди за поезия. Член на Съюза на българските писатели /СБП/. Негови стихове са превеждани на турски и сръбски. Главен редактор на е-списание “Лите­ратурен свят”.



Из ръкописа „Н Е Н А М Е Р Е Н И   Х Р О Н И К И”

***
Все някога като в магия
под светналата висина
духът ми стар ще разповие
забравените писмена.
И ще почувствам всичко живо,
приел съюзницата – Смърт,
а думите ми мълчаливо
към своите ще потекат.




НАДПИСЪТ

На кого да кажа, че мълча
вече от столетия в земята
и не мога да ви различа
сенки ли сте или дим и вятър.
Няма смърт, пияни от живота.
Няма, угнетени от смъртта.
Длъжни сме да плащаме без ропот
сметките си на реалността.
И да се завръщаме стотици
пъти на горчивата Земя –
във това училище за птици...
Живи, питам, кой го проумя?




ПАИСИЙ

Не ме гнети в такава нощ смъртта.
Макар че моят гроб ще си остане
напълно неизвестен за света…
И аз ще губя бавно очертания,
ще се разтворя в кротката мъгла –
горчива въпросителна във здрача,
за кой ли път при своя род дошла
с  отмерената стъпка на сеяча.




ФРАНСОА  ВИЙОН
             
                       На Валери Станков

Защото от дългото чакане хвана ръжда
брадвата, жадна за мойта съсухрена кожа.
Защото тук само след дъжд се процежда вода,
която разделям поравно  със тварите Божии.
Защото ще свърша във този подземен затвор,
без да съм зърнал и края на твоята дреха.
Защото октомври с усмивка на тъп воайор
съблича дърветата бързо и ловко – до ехо,
и ги продава на зимата със безразлична ръка,
на нейните фъфлещи просяци – преспи и киша.
Защото Божият дъх не съгря  съществото от кал,
по стените на моя живот без прозорец ти пиша.
Защото светът, в който вярвах, отдавна умря.
А не спря да ме блъска дори за секунда чекръкът.
И когато се сведе в съня ми Жътварят, разбрах:
разпилени, посечени, няколко стъпкани стръка
да останат ми стига... И нека над тях да кръжи
облак от врани над пътя ми есенно – стръмен.
Ако ти съществуваш, на тези след мен разкажи:
Той живя. И прекрачи отвъд. На разсъмване.



МАРИЯ

Не Го възпрях във пътя Му на мъж.
Но на Голгота в мене заклокочи,
когато ме погледна изведнъж
и мълчаливо към Йоан посочи
и рече: - Жено, ето твоят син!,
и после: - Ето, майка ти, Йоане.
Сама си знам как промълвих: - Амин.
И трите дни – три века изпитания
прекарах в покаяние и пост.
А постепенно като бисер в мида
слухът растеше: “ Разпнахме Христос.
Отец ни разгневен е и обиден.”
Внезапна мараня… И Го видях:
по  улиците на деня премина,
понесъл целия човешки грях
и  през сълза едва-едва ми кимна.




АУДИЕНЦИЯ

“Да, Молиер... Поредният провал!
Пиесата е нагла и лъжлива.
Защо залъгвате и своя крал,
че да плетете думички ви бива?
Напразно казваха, че сте поет.
От вашия ”Тартюф” сме възмутени.
Петните Църквата със всеки ред
от пошлите си плиткоумни сцени.
Един самонадеян тапицер
да хули Бог – нима е героизъм?”
Раздвижва се ръка. И Молиер
по стъпалата на двореца слиза.
И бавно приближава към века,
когато царедворците ще плачат,
а кралят им – с изрязана яка –
към гилотината ще се изкачва.




КАПИТАНЪТ

Но кога ще се свърши нечовешката пълна луна…
Но кога ще се свърши водата в пробития кораб?
Вече дни как припадаме в трюма, гребейки вода.
Десет дни ни обсажда свирепа, всесилна умора.
Десет дни ли? Цял век сме забравени тука от Теб.
На нашите братя отне ханаанската суша.
А за нас – път и път под суровия гибелен герб:
преплетени дракон и Ева сред стълбове пушек.
И да скърцат протяжните мачти, дъждът да плющи,
дори да поемем без дъх към безкрайното дъно
и там между миди и сенки на кораби да замълчим –
ще настъпи нощта, ще изплуваме бавно в съня Ти.
А не те ли нахранихме с толкова много тела?
И не те ли заситиха толкова праведни мощи?
Ти бе нашият Бог… Но е късно – водата преля
през високата палуба, смаза  металния мостик.
… Не, за Тебе не можем да имаме милост, ни гняв.
Ще настръхне небето в Деня ни от дяволска мърша.
А сега Те очаквам на кърмата потъваща, прав,
вика ми последен с потоп светлина да прекършиш.
 
 


БАЛАДА

Ето, каретата спира в сребристия мрак.
Вратите отварят слуги достолепни, във фрак.
По витите стълби надменният шлейф шумоли.
Тя застава на прага и стихва роякът пчели.
Мъжете я гледат – секунди премерен захлас.
Разстрелват я дамите с укор, от упор – в анфас.
Балът кипи. А на трона поредният крал
мисли, извърнат с досада: ”Какъв карнавал!
Шайка безделници. Хищна, побъркана гмеж.
Кукли, не хора – където и поглед да спреш.”
Но учтиво усмихнат, към свитата кима едва.
...Навън снегът встъпва в хилядолетните си права.
Навън, зад прозорците, бели изящни следи
оставят нестигнали още земята звезди.
Единствен ги вижда от своя мизерен килер
гладен, премръзнал студент. И прелиства Волтер.




СТРАНИЦА  ОТ ДНЕВНИК  -  ХVІІІ  ВЕК

Страхувам се... Страхувам се от тях.
От Ордена им – всемогъщ  и тъмен.
А съм един от тях : нискостоящ -
за щастие, и твърде малко зная.
Но се страхувам – могат да ме смачкат
за миг като противно насекомо.
И златото, което съм натрупал
със тяхна помощ, ще се разпилее.
Осъден съм: пред Бог ще изкупувам
греха си, че съм Го охулвал яростно.
А Те подготвят тайно  революция
и както винаги са зад кулисите.
Сега ще скрия някак тази записка,
попадне ли случайно между хората,
ще викнат вкупом срещу мене, бедните:
о, тези хора – живинки белязани
за пушечно месо на Господарите...




ПУШКИН

Убиецът ми
някъде расте
между бавачки, клюки и дантели.
Белязан ли е още от дете,
все някога
във мен
ще се прицели.
На отредената ми
за жена
е отредено с него да флиртува
без угризения и без вина,
каквато
може би
не съществува.
Ала, уви,
не е  достойно всичко
да се прости на прегрешила плът.
А после – изстрел, Черната рекичка...
И всеки ще поеме
своя  път.




ПИСМО  ДО  НАТАЛИЯ  ПУШКИНА

Скъпа Николаевна, със болка, но и свян
Ви пише почитател на Вашия талант –
да бъдете навсякъде, за всички ни, озон –
от тягостното село до градския салон.
Научихме с прискърбие за тъжната му смърт.
Но той я предизвикваше. И не за първи път.
Така че, уважаема, Вий нямате вина
за неговата смешна, измислена война.
Защо ли прекалявате с безкрайната си скръб,
когато сам животът ще и обърне гръб?
Аргоро! Говори се в кръга ни, Натали ,
че вчера императорът със ангел Ви сравнил.
Очакваме Ви искрено за бала ни, дете!
И подписа си слагам:
                                    S.N. (не се чете).

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево