Сашо Серафимов

Разговор с иконописеца Иван Шишман
 
Иван Шишман е роден през месец юли 1963 г. в гр. Измайл, Украйна. Художник.  Иконописец.  Българин. Първият  му стенопис е в старата родина – в  църквата “Св. Петка Българска”, близо до София. Стенописвал е в манастира“Св. Константин и Еле­на” и притвора на катедралата “Покров Богородичен” в гр. Измаил, в храма “Успение Богородично” в с. Каменка“, ”Архангел  Михаил” с. Дивизия. Негови стенописи има в храмовете “Александър Невски” и „Александър Свирски” в  гр. Одеса, участвал е в рес­таврацията на Петровската катедрала в Киев и др. Иван работи и светска живопис. Има шест деца. Жена му Олга е рускиня, но знае български. Децата му също говорят езика на неговите прадеди. Той е среден на ръст със сламеноруса дълга коса и брада. Четвър­то поколение българин. Усмивката му е като оръжие, което обезоръжава околните.
Ето какво разказа Иван за рода си:
- Бащата на майка ми е изселник от Троян, а на майка ми майка й  е от тракийските българи. В гробището, където е погребана мама /с. Нова Ивановка/, има гробове с кръстове, които са да­тирани от 1786 г. Значи тогава българинът е бил тук.
Шишмановци се изселват от околностите на Търново и се настаняват в гр. Измайл. В с. Бели­кьой има най-много Шишмановци.
Родителите на баща ми са от село Ловшиновка /Каракли/, на десетина километра от гр. Измайл. Дядо ми Тодор е роден през 1898 г. А неговият дядо Петър е роден 1826 г. в село Беликьой /Бога­тое/. Живял е 110 години, имал 12 братя. Когато навършил 30 години, баща му го отделил, дал му една сива кобила, един чувал хляб и му рекъл: “Петре, аз те научих да работиш, нямам кой знае какъв имот, а имам още 12 сина. Ти си достоен човек. Иди в  Лъвшина, то е богато село, сигурен съм, че ще успееш.” И Петър отива там, хваща се  чирак при един чорбаджия. Работи 8 години, без да си взема надницата. Един ден чорбаджията го изви­кал и му казал: „Петре, искам да изпия с тебе една чаша вино и да си поприка­ваме”. Седнали. Чорбаджията продължил:  “Петре, през тези години, в които работи при мен, ти ми стана близък. А и как да те нарека чирак, ти кажи-речи си натрупал пари колкото мене, имаш за къща, за имот, за животни, за инвен­тар. Виждам, че не си женен, аз пък имам дъщеря. И като ви гледам, може от вас да стане едно хубаво семейство.”
Така дядо Петър се запознал с Добра. Оженват се. И там се ражда дядо Иван, бащата на дядо Тодор. Един от братята на дядо Петър –Васил, е първият директор на Първа българска частна банка в София…
Иван Шишман преподава в Измайлския университет – живопис, рисунка, компози­ция, пластична анатомия, ръководител е на дипломни проекти.

Пет месеца  в годината той е в Киев и  проектира стенописи, прави рисунките, нана­ся позлатата, лицата, ръцете и краката, работи върху фигурите. Пейзажа и драпериите ги правят другите от групата. През останалото време е в гр. Измайл, рисува картини и преподава.
Застанал съм пред картината му „Рус белокаменна”, а той разказва:
- Виждаш  ли княгиня Олга? Тя  живее в предхристиянската култура, макар и да е християнка. Покръст­ването в руската земя стана след нея./Иван говори в минало свършено време, сякаш е свидетел на всички събития, за  които разказва./ Но тя възпита внука си Владимир в хрис­тиянската вяра. Ние виждаме как под благословията на Олга, както Ной спасява еврейския народ, така и Владимир с кораба пренася Русия в нова култура.
Серафимите  гледат към трие­динния Бог, гледат към църквата, която е в ковчега /кораба/,  а в нея е благословията, присъствието Божие. Виждаме как се прелива Днепър от реалното към духовното. Каменни­ят символ /сводът/ разказва за оная хармония, която беше изгубена от Адам и Ева в Рая.
Владимир донася оня изгубен мир, който трябва да се всели в нашите сърца и да роди нова култура. И на този каменен свод са изобразени животни, птици и растения. Те живеят заедно, защото всичко на този свят е свързано. Ние виждаме две царствени животни пред престола на Давид, който прославя Господ и говори за бъдещето, за оня месия, който ще дойде...
В ателието сме на Иван. Вратата прос­кърцва и на прага й застава дъщеря му Злата, 14- годишна. Носи табла с кафе и резенчета хляб. Оставя я на софрата, около която сме седнали и си приказ­ваме. Покланя се като княгинята от Иля Морумец и понечва да излезе. Запозна­ваме се, а после тя тихо си тръгва. Иван ме кани: “Този хляб си го правим в къщи, заповядай…”
- По какво се различава българ­ската православна икона, да ре­чем, от  руската?
- В православната църква,  ако вземем Андрей Врубльов или Заха­ри Зограф, или Теофан Грек, всеки от тях  работи в традицията – има си канон. Обаче, този канон се търси като цвят -  да подбуди човека към молитва. Иконата, стенописът,  не се правят  като изкуството - да радват и да галят окото. Основната задача на православното изкуство е човек, когато влезе  в църквата, да усети  Божието присъствие... В начина на рисуване, на полагане на боите и на отношението ние виждаме, че това  са различни зографи.
Във всички стенописи канонът не се разваля. В символиката ги няма вре­менните сенки.  Ние изобразяваме това, което става в царството небесно. И там светлината е хвърлена от самия Господ и  затова няма сянка. В „Утринна­та молитва” се говори за това,  каква е светлината.  Да, има детайлно модели­ране в образите, но те трябва да са изсечени като че от камък. Хем да се спази канонът, хем да има хармония на цветовете, да му се разкрие душата.
- Във времето настъпват ли  промени в  отношението към иконата?
- Всъщност, православието, или ортодоксалното православие, не си сменя отношението към иконата. Но човек живее в различни епохи. Сега е времето, когато се връщаме в църквата. Да вземем Средновековието, Византия или Първото българско царство, да погледнем ония икони сега -  доста хора няма да ги разберат, защото те не живеят такъв духовен живот, какъвто са живели нашите прадядовци. Нашата задача е да спазим канона, да не изобразяваме светски неща. Днес англиканската и католическата църкви изнасят картините от там и поръчват на иконописци да рисуват нови в духа на Пимен Зограф­ски,  Андрей Рубльов и др..
Ако човек е постигнал майсторлъка на рисуването, може да изгради обем на изображението - по-фино да се изработят детайлите, но да не изгуби ос­новното и да се покаже символът. Така са работили зографите преди 800 години. В полагането на цветовете, освен индивидуалния стил, се забелязва  и националната школа. Някъде цветът е по-лиричен, по-открит, другаде се ползват по-дълбоки и поглъщащи багри.
- И все пак, когато изобразяваш една библейска картина, ти съпрежи­вяваш и героите в нея. Защото един е Авраам, когато е тръгнал със сина си към планината, за да го предаде в жертва на Бога, друг е в момента на принасянето на жертвата.
- Да, това се отразява в иконата, защото тя трябва да предизвика у човека вярата в Божието.
- Казваш, че в началото си започнал със светска живопис и светски стенописи. Какво се случи с теб, че стана иконописец, зограф?
- В началото не съм мислил че ще стенописвам църкви, но Господ води човека по пътя му…
Имам един спомен от майка ми,Теодора, Бог да я прости. Бях на седем-осем години.  Тя ме заведе в църквата “Св. Константин и Елена”. Тогава по съветско време бяха я превърнали в  музей. И  екскурзоводите разказваха там нещо  за Коперник и за други, а мен ме впечатлиха рисунките  по коло­ните – риби, лози с гроздове, така причудливо  вплетени едни в други. После разбрах, че това  са типични християнски символи. И този спомен е останал дълбоко в мен.

Двадесет години по-късно дойде  при мен в ателието един свещеник от същата църква и ме пита: „С какво художниците могат да помогнат на църк­вата?” А пък аз му отвърнах: “ А от какво се нуждаете?”
В този момент вратата отново  изскърца и в ателието влезе синът му Иван. „Здрас­ти!” – протегна ръка и се здрависахме. Четири-петгодишно русо дете, с усмивката на баща си. Остави плодове на масата и седна на едно столче. И както винаги, разговорът тръгна в друга посока.
- Вече  съм преподавател в Измайлския университет, член съм  на Мла­дата академия. Работя със студенти, но и  рисувам картини, правя стенописи. Сега  като ги погледна  - във времето те си вървят към православната живо­пис, постепенно – от човешкото към библейското… /Иван се заплесва да ми разказва за рода си, но аз не го прекъсвам, защото говори като разказвач на приказки/. В първите си творби съм рисувал образа на Майката, на Земята, на песента…Рисувах и образи от приказките , които съм слушал от  дядо ми Симеон. Той беше от село Нова Ивановка и всяка вечер  двамата сядахме  пред камината. Пращи огънят, а той ми разказва нова приказка. Тогава вяр­вах,  че всеки дядо на земята разказва на внучето си  приказки. Но, то не било тъй. И когато завърших академия и се прибрах вкъщи, се замислих какво да рисувам. Казах си: “Добре, тебе те научиха да пишеш правилно, да не правиш грешки, но как се пишат стихове? За тях няма учители.” И се обърнах към най-топлото, което ми е останало от малък. А в детството си  обичах да отглеждам гълъби, да ходя за риба по езерата.
Веднъж татко ми казва: “В нашия род има банкери, редактори на
вестници. Какво ще стане от тебе – гълобатник, рибарин…” Аз самият  не знаех.
Това романтично настроение, което е останало от детството, е основата на първите ми картини – те са  посветени на родината, на кланетата на пра­дедите ми. Ходил съм по селата и съм рисувал портрети на хора, които са ме впечатлявали. Обикновено на един пленер аз рисувам 20-30 пейзажа и един портрет… образ на човек, в който има някаква светлина, някаква доброта и трябва всеки да я придобие. Човек, който може да ти помогне, да ти успокои сърцето, да те подбутне към нещо хубаво и много чисто. Но такива хора рядко се срещат, знаеш, то е като в една купчина/купица/ пясък да се търси златното зърно.
Един от светите отци ми разказа следното: “От една градина излитат пчела и муха. Пчелата казва: ”Колко са хубави тези цветя, колко нежно ухаят! Росата е пречу­пена от слънцето и се появяват дъгички,  какво благоухание, какво пеене на птици!” Излита мухата и вика:” Я, колко ужас­ни листа, какви са тези фъш­кии, ужасна миризма... !” Все­ки е видял своето. И затова е много важно, каза отецът, да разберем дали си пчела, или си муха. Ние, всъщност, сме и едното, и другото…
- Каза ми, че веднъж при теб дошъл един свещеник и те попитал с какво можете, ти и твоите студенти да по­могнете на църквата?
- И отидохме  в църквата със студентите и нашите ху­дожници от Съюза на худож­ниците и погледнахме купо­ла. Стенописите, на височина четири  метра, бяха замазани със сива боя, дето боядисват корабите. Навсякъде по стените -  набити пирони. На тях - окачени някакви картини, калпави копия на худож­ници-передвижници. Слава Богу, че боята не беше със сложна технология, та успяхме да я свалим и там, където се изкърти, я фиксирахме. Почти се появиха  стенописите. След това всеки от студентите си взе по една сцена и заедно изписахме църквата. И, виж колко интересно – на всеки, който участ­ва във възраждането на църквата, после много добре му тръгнаха нещата в живота.
Така за първи  път се докоснах до православния стенопис..
След частичната реставрация на църквата “Константин и Елена” дойде митрополит Одески и ме благослови с една икона. Дава ми  иконата и казва: “Благославям те да пишеш икони като Андрей Врубльов!”
И оттогава се миннаха десет години, но усещам как все повече и повече ми е интересно. Светската картина, тя струва много, доста повече от стено­писа като пари, обаче вътрешно, когато рисуваш от душа, усещането е съвсем друго. Ти просто прославяш хармонията и твореца, в стенописите участваш в съвместна молитва.

Когато рисувах в църквата “Константин и Елена”, тогава за пръв път се изповядах. Малко след това в нея влиза проф. Николай Тулешков. Срещнах­ме се. Запознахме се. И той попита дали могат да дойдат в ателието ми да погледнат картините. Аз помолих това да стане след като приема причастие, щото си има ред. Другите малко се сепнаха, а професорът каза: „Добре, след час и половина ще дойдем”. После отидохме в ателието. Беше през 1995 г. И той видя “Грънчаря”. Една моя картина, философията на която е, че всички сме направени от прах и на прах ще станем. Попита дали мога да ръководя живописния проект на църквата в с. Каменка. Аз се съгласих, но нещата се разминаха. Мина се половин година, аз бях поканен от професор Тулешков и от Агенцията за българите в чужбина да участвам в международна изложба на българи художници в странство. Това беше 16 май 1996 г.  В Съюза на ар­хитектите в София. При откриването на изложбата срещнах една жена. Като я погледнах, страшно приличаше на майка ми. Разговорихме се. Оказва се, че наскоро имала видения на Преподобна Параскева. А тя се грижи за един параклис “Св. Петка”. После научих, че “Св. Преподобна Параскева  Търнов­ска” била покровителка на рода Шишман. Следващата година аз стенописвах църквата “Св. Петка Българска”, близо до София. И това ми е първият правос­лавен стенопис.

- Как смяташ, днес има ли човек потребност от изкуство, от картини, от книги? Всеки издава, рисува, всеки продава. Вече изкуството не е само за посветени.
- Хубавото в руската школа, донякъде го имаше и в българската школа, е,  че се спазва традицията. Ако човек не може да изгради обем на една глава, ако не хване психологията на образа, как ще създава това, което вижда и чув­ства, независимо дали е реализъм или абстракция, или сюрреализъм?
Да вземем православната култура и изкуство - то си има и духовна база, и традиция - трябва да я познаваш. Йоан Предтеча води израелския народ към покаянието. Прекръщава юдеите в река Йордан. Но водата в реката гъмжи от грехове . Христос със своето пречисто тяло я изчисти. Това е не е само история, това е култура, това е философия на живота. И за да посегнеш да го рисуваш, то трябва да е дълбоко в тебе. А какво ни дава масовата култура – общи елементарни познания..  Сега си спомням един филм за Страдивариус. Неговият ученик  научил всичко в правенето на цигулки. Само не знаел тайна­та на лаковете, полагани върху тях. И когато го попитал: “Учителю, защо не ми кажеш тази тайна?”. Той му отговорил: “Ако аз ти кажа тайната, ти ще знаеш как се прави само един лак. Трябва сам да търсиш и да постигнеш. Така ще се появи и друг лак, може би по-добър от моя.” А после продължил:  “По пътя на твореца те очакват няколко химери, които вечно ще те спират – слава, пари и жени… ”Ученикът го прекъснал: “Но, учителю, това всичко ти го имаш!”. “Да, моето момче, но тези химери ме настигнаха, когато вече бях възрастен и те не ме интересуваха…”

Човек и да има, и да няма пари, не трябва да се притеснява. Щастлив е онзи, който върши това, за което е роден. Ако е прекрасен готвач, а е ста­нал адвокат, по- добре да си е правил гозбите. Преди години срещнах един художник, който вече не е между нас, и той ми казва: “Иване, представи си, аз си изкарах за пръв път хляба с любимата си работа!...” Продал картина. Той беше завършил художествена академия, но много години работи в училище, като учител, после като бояджия.  Ако котката лови мишки, кучето лае, когато влиза някой в двора, а конят оре на нивата, то стопанинът ще даде овес на коня, каймака от млякото на котката, кокалите на кучето. Но ако котката лае, а кучето гони мишките, той ще набие и единия, и другия. Много е важно човек да върши това, което му е присърце.
 За да се създаде арабската порода коне са били необходими 2000 години селекция, а за изкуството си мислим, че не ни е необходимо нищо, ни база, ни усилие, ни знания. Започват да говорят за някой, колко голям художник е, правят му реклама, споменават името му постоянно из медиите. А този, който разбира, гледа и  се чеше по главата: “Какво става, аз ли нищо не раз­бирам?” - нещата се обръщат надолу с главата. Затова си мисля, че човекът на изкуството трябва да бъде спокоен, да си върши работа. И както казват руснаците:  “Кучето си лае, но керванът си върви”. Всяко дърво си дава плода. Крушата по едно време, кайсията по друго, динята -  по трето. И всяко си има свой си аромат и вкус. А пък д…юлята. Цяло лято била покрита с мъх, никой не я поглеждал, а ето че през есента си показва златото, благоуханието и напоява и въздуха, и погледа. Всеки с красотата си. И оня, който е натрупал парите си с дилетантщина, може би и той е необходим  на света, но можеш ли да кажеш, че това е истина?
- Истинското се постига с много труд, с учене...
- Така е. Един отец в един манастир в Плащанската пуста рисува икони. Гледам го, иконите му са уникални. На високо ниво. Питам го: “Отче, вие къде сте се учили?” А той отвръща: “Никъде.” Тогава си помислих, че вероятно не съм му задал точно въпроса: “Прощавайте, при кого се учихте!”. И той ми отговори: “Тук, в нашия манастир беше най- известният зограф на  Русия и пет години се учих от него..” Ами това си е най-голямата академия. Ако човек не изгуби душата си на дете и търси знание, той ще успее. Е, то е като любо­вта. Когато правиш признание пред любимата, някоя дума я кажеш, друга преглътнеш, пъшкаш, нито е съвършено, нито кой знае колко красиво, но го правиш искрено и другият го усеща. Затова изкуството винаги се прави за първи път. И тогава другият, който гледа,  го усеща. Може би не е настроен на тази вълна. То е като радиоприемник. Един усеща изкуството на къси вълни, друг на дълги, трети -  на средни. Идва една дама при Пикасо и му казва: “Аз не разбирам вашето изкуство”, А той й отвръща: “Мадам, а разбирате ли китайски?” “Не” – отговорила тя. И Пикасо й казал: “А защо не се постараете да го научите?”
Преди години, когато за пръв път се срещнах с картините на Димитър Пейчев от Кишинев, не ми направиха никакво впечатление. Бях още студент, максималист. И може би съм казал нещо глупаво за тях. Мина се време, все повече се заглеждах в тях. А сега смятам, че той е един от най-добрите български художници, тука, в чужбина. Талантлив живописец, чудесен поет… Сега раз­бирам, че моят път е срещнал неговия, по който той е минал отдавна.
Гледаш на улицата едно дете, спряло се пред обикновено дърво и го зяпнало, ще го глътне. Поглеждаш и ти, и изведнъж виждаш съвсем друго дървото. Гледал си през очите на детето. Човек не трябва никога  да дава завършена оценка за нещо.
В момента Иван Шишман работи в Киев събора “Св. Троица”, който  е с два престо­ла – “Св. Троица” и “Свети Никола”, направен е проектът, направени са орнаментите, лявата и дясната част са зографисани.
- За да станеш член на Съюза на руските художници – разказва Иван - трябва да участваш в над 10 всесъюзни изложби . Но, за да изложиш карти­ни там, трябва да минеш през конкурс в града, в областта, в републиката и накрая в съюза. Авторските изложби не се считат за престижни, преди да си член на съюза на художниците.
Иван Шишман е бил член на Съюза на художниците в Русия, сега членува в  Съюза на художниците на Украйна. Участник е в различни международни изложби  и е  но­сител на много награди. Но държи най-много на наградите, получени  от прародината му България.