Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ХОРАТА ОТ ХОРА"

ХОРАТА ОТ ХОРА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

Нещатен и отговорен сътрудник. Поддържа съдържанието в интернет.

 

Родена е на 2 юли 1976 г. в Добрич. Завършила е Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" София. Работи в Дарик радио - Добрич до 2019 г. Има издадени две книги - стихосбирка "Шипка" и поезия в проза "Посвещение". 

Последни 5 статии от ВАЛЕНТИНА ДОБРИНЧЕВА

Валентина Добринчева

или как балчиклии спасиха хор “Черноморски звуци”,
който на 7 август 2009-та стана на 95 години

Хорът (смесен и детски) “Черноморски звуци” от магнетично красивия град Балчик, отбелязва с патос и малките свои годишнини. Празнуването на кръгли­те юбилеи е практика, но честването на ...и 5 години обикновено се прави при 25 – като четвърт век. 95 звучи като прелюдия, заявка за 100 – като сигурно обещание, че ще изпълни достойната преклонна възраст при хора и хорове. Сигурно е голям успех да задържиш един променящ се състав през годините в продължение на век. Къде е разковничето? Потребността на балчиклии ли под­държа живеца? Къде е тайната на тръпката и какво свързва лекари, студенти, учители, данъчни, продавачи, чиновници, полицаи, заедно?
Марина Русева, на 20 години: - Аз пея от февруари 2005-та. Стана слу­чайно – един ден се събудих и си казах, че ще пея в хора на Валя (диригентът Валентина Георгиева – б.р.) - тя ни преподаваше в училище музика три годи­ни. Балчиклии ни се радват, сочат ни, че сме от хора, че са ни видели да пеем, харесват ни, но още има една бариера между тях и нас, още някои мислят, че само се забавляваме и ходим на екскурзии в страната и в чужбина, а това са много усилия, които в крайна сметка си заслужават – като видиш хората да се усмихнат. Само близките ни знаят какво е да си хорист в “Черноморски звуци”. Ние репетираме два пъти седмично от септември до юни месец, а при участие – се натоварваме повече. Понеделник е женската, вторник – мъжка­та, а в четвъртък – обща. Аз уча във Варна, но пътувам – за общите репетиции, а и индивидуално събота и неделя се занимаваме с Валя. С мен идват още двама ученици и студенти, а и пианистката ни е от Варна. Няма да се откажа, няма как – ще има празнина в живота ми. Наистина сме като едно семейство, може и да звучи банално, но е така. Радваме се като се роди бебе в хора. Не само приятелски са отношения, а стават много по-силни.
Петко Петков, на 80 години, доайен в хора: - Семействата ни идват винаги да ни гледат, но и малко ни критикуват сегиз-тогиз, когато нещо не донапра­вим както те го искат, защото вече са такива специалисти, че не можеш да им изпееш как да е нещо – веднага виждат къде е проблемът.
Валентина Георгиева, диригентът: - Хората са заети със странична дей­ност, много малко разбират това изкуство, има такива, които си казват, че им се пее, но не са наясно с жанра и когато дойдат в репетиционната зала и се окаже, че за да се получи едно произведение, трябва поне 50 пъти да бъде извъртяно, детайли да се работят, те не са толкова търпеливи. Започват, пеят известно време, разбират че това не е тяхното изкуство и си отиват. “Черно­морски звуци” е едно много специално място за общуване. Зимата в Балчик можете да си представите какво е – аз се шегувам с това, но е истина – в 8 часа вечерта по улиците можеш да видиш само кучета и хористи. Тогава те свършват репетиция, а няма жив човек. Това е общество, средище, ние сме приятели помежду си. Търсим начин да се видим, празнуваме си заедно най-близки семейни празници. Те имат и професионално отношение към рабо­тата, както са самодейци. Четат ноти като зверове, изучават произведения. Роднините на хористите са най-горещите ни и топли привърженици. Не мога да се оплача от липса на публика, бла­годаря!

Аз няма да крия, че не съм от горе­щите привърженици на хоровото изку­ство и затова все ровя да разбера какво обединява тези хора, какво ги привлича в точно този общ труд, особено след за­леза на соц увлечението по него, с какво могат да изкушават публиката сега?
Марина Русева: - Идват всякакви хора от градовете, където гостуваме. Има афиши за фестивал или конкурс, и те знаят, и има голям интерес. Кате­дралите винаги са пълни и с млади, и с възрастни. Дечицата не я усещат още, а и тя не е музика за малки деца, но има и такива, които се радват. Публиката се радва на такива събития като цяло.
Валентина Георгиева: - В Европа хоровото изкуство бележи апогей. До­като при нас има криза, оня, нашият бум от соц-а се случва там. И това е бла­годарение на огромното количество хорове, които се създават в младежка възраст. Във всеки университет си има по един-два хора, а в България можем да се похвалим само с един академичен хор. При мен борбата е лично за всеки един хорист и аз работя с тях индивидуално. На концерта за 95-годиш­нината на сцената се качиха 42-ма хористи, всичките са от Балчик, което е голяма бройка за такъв малък град. Като дойдох преди 10 години, бяха 30, а в комунистическо време са стигали и 60-80 души. Аз ходя на всички концерти на колеги, съставите са по-малобройни, а като сравним и с населението в града, наистина нашите са много. Тук пеят деца, които са пели в детския хор, отишли са да учат някъде другаде и за конкретен повод идват, разучават пес­ни с мен и излизат пак на сцена. Това е начинът – да се хванат хористите от най-крехка възраст. Другото е едно капсулиране – тези, които са си запалени от предишно време – то е като вирус, който не те пуска, енергията е много силна. Това са много хора, които обединяват енергията си – моята се влива в тях, а после те я изразяват заедно със своята към публиката. Това е един много специален кръговрат, който, когато всичко е направено както трябва, дава страхотен резултат. През соц-а са използвали точно това – енергията на много хора, вградена в нещо.
Сега ние имаме задача съвсем отговорно да отваряме това изкуство. Ако не го отворим, то ще си остане супер елитарно. То е такова в цял свят, но ние трябва да го отваряме за младите хора, затова аз търся синтетика с други изкуства, да покажа и по-лека страна. Вярно е, че 6-гласна хорова партиту­ра доставя голямо удоволствие на един диригент и на още пет човека супер меломани, професионалисти и диригенти, но за останалата публика това произведение е неразбираемо. Аз разширявам репертоарния кръгозор мак­симално, моят хор никога не изглежда скучно на сцена, той винаги се дви­жи, танцува, изразява с очите си това, което пее, и няма нищо общо с онези строени мирно комунистически хорове, в които аха си мръднал или гъкнал и веднага са те изшъткали от състава. Това е един жив организъм, на който му личи, че е жив и ние печелим с това аудиторията, млади слушатели, привър­женици от другите изкуства. Така е и в Европа – разчупва се непрекъснато, шарен трябва да е репертоарът, хорът да не е статичен. Друго важно, на което трябва да се обърне внимание в България, е и това: “Черноморски звуци” в рамките на този спектакъл смени три тоалета. Някои ще кажат, че това е за­щото е богат хорът. Не, не е богат, борба е било за всеки един тоалет, но това е важно, това са едни актьори. Ако тоалетът е съобразен с репертоара, ако е дизайнерски, красив, това доставя също удоволствие. Не може нашето изку­ство да го оставим само за ушите и нищо друго. Ако искаш така, вземаш си диска, слагаш си слушалките и слушаш, но щом си отишъл на концерт, значи очакваш да има наслада за всички сетива.
Петко Петков: - Ние разлика много голяма не сме почувствали когато дойде демокрацията в отношението към хоровото изкуство, понеже нашата община и читалището ни поддържат и субсидират. Отнасят се към нас и на­шето изкуство с разбиране. Но в страната се усеща разлика. Аз бях 25 години читалищен секретар и познавам много състави от различни градове, които вече не съществуват. Хоровото изкуство беше такова преди 30 години, а сега, след идването на демокрацията, дръпна назад и то доста. Ето, в Каварна има­ше много добър хор – няма го вече. И ни питат: “Как го правите това? Кой ви поддържа?” Казвам: общината. Това зависи най-вече от градската управа. А тук, всички кметове, които бяха от 10 ноември досега, предоставят средства. Но трябва да има и от отсрещната страна – хористи, работа. Нашият хор не е спирал от 40-та година, откак се освободихме от Румъния, защото през румънско време не можеше да се пее както сега, оттогава нашият хор не е спрял дейността си – да се събира и да пее – кога по-добре, кога по-лошо, но да продължава.

Концертът им в Двореца, отбелязващ 95-годишнината, бе на 7 август ве­черта. Следобед голям порой заля околността, наводни Добрич, мина и през Балчик. Не можа да се осъществи замисълът на авторите на концерта той да бъде на открито, но се събраха много гости, дошли от най-различни подбу­ди. Красиво и вълнуващо беше да гледаш как заедно с потоците вода, която тъкмо се отдръпваше към ниското след дъжда, към Двореца в Балчик се из­ливаха потоци и от хора, слизащи от коли, разхождащи се, ядящи понички, но като в завера, отиващи към едно място и разпознаващи се в тъмното, че са всички в една посока. Даже човекът на паркинга, като оставяхме колата, ни попита: “За концерта ли?”. А в залата се озоваха и невинно разхождащи се румънски туристи, което дообагри палитрата на многолюдието, събрало се в съглашателство около олатара на изкуството в тази влажна, злачна авгус­товска вечер. Красотата и насладата придружаваха публиката и не можаха да развалят празника на хора, макар дошлите балчиклии да им съчувстваха заради дъжда и да разказваха как е било мислено на открито – с осветление и звук, с мултимедията, която и сега си я имаше – спектакъл, под режисурата на младата Елена Пеева.

Валентина Георгиева: - За този концерт съм изненадана от интереса, очаквах много, но толкова много не съм очаквала. Лошото време развали празника ни дотолкова, че иначе щеше да бъде по-спокойно, по-отворено. Спектакълът си имаше режисура специална, имаше си сценография, мулти­медия, и ако се беше случило под открито небе, щеше да има повече въздух и за изпълнителите и за слушателите. Като изпълнение на хора се получи над 300%. За първи път, откакто аз съм диригент, въобще в историята, в ка­риерата ми, аз не можах по време на изпълнението да се притесня или да се разтреперя от нещо. Не знам какво беше – някакъв много специален момент. Има такива дни, в които хорът пее свободно, но не е имало такъв концерт аз да се чувствам толкова окрилена и леко. За първи път изпитах истинско удоволствие от професията си, обикновено винаги вълнението взема връх – сцена, отговорност. Сега изпитах истинско удоволствие, а не ми се е случва­ло никога. Нямаше и време да се притесним – цял следобед стоя на терасата с приятели и чакаме: ще завали ли, няма ли да завали. Заваля. 105 човека, участници в този спектакъл, треперехме и то заваля. Ще спре ли, няма ли да спре? Спря. Пак по-малкото зло – можеше да започнем без дъжд и по средата на концерта да завали, тогава вече всичко щеше да бъде развалено. Аз си го повиках, защото слагайки име на спектакъла “Черноморски звуци” и прияте­ли – достойни за европейска сцена”, и в интернет пространството пишейки на колеги и във Facebook и My Space аз казах: “Да си подарим една незабравима хорова нощ с аромат на море”. Тя беше и с аромат на дъжд, но никой няма да я забрави наистина.
Марина Русева: - Като цяло беше много хубаво. На репетиции с песните имаше проблеми, а там изведнъж си потече като по вода. Ако беше на открито щеше да е страхотен спектакъл, повече хора да събере, но все пак емоциите бяха много положителни. Имаше гости от Варна, от Добрич, стояха прави отвън до прозорчетата, но бяха много доволни.

Все пак, питах аз, защо празнувате ...и 5 години – това някакъв останал пак от соц-а ритуал ли е, (макар че след като говорих с Валя, виждам, че тя е далеч от всичко минало и е модерна и креативна млада дама), или просто имате нужда от празник?
Валентина Георгиева: Една такава годишнина невероятно много покачва нивото на самия състав, а аз държа той да е винаги във форма, защото има­ме много пътувания в чужбина. Тази 95-а годишнина беше придружена и с поредица нов вид рекламни материали, които ние си правим. Едно на ръка тривиалните, но необходими неща, като торбички, шапки, тениски, химика­ли, ключодържатели, ние направихме едно уникално кубче пъзел със снимки на Балчик и на хора, с което си поигравате, за да ги видите всички. По този начин достатъчно сериозно казваме, че лицето на Балчик и хорът са едно и също – ние винаги сме първи на линия, когато се представя градът. Направи­хме и един филм, който се казва “Пътешествието”, режисиран също от Елена Пеева, който обхваща този период, в който аз съм диригент – последните 10 години на хора, и съответно международните му участия и в страната, които са били запомнящи се. Преди 10 години един спонсор каза: “Аз пари няма да ви дам, но ще ви купя една камера” и благодарение на този човек ние имаме сега архив. Единственото е, че не можахме да подкараме уеб страницата ни. Подготвена е, предстои. На тази годишнина всичко беше финансирано от об­щина Балчик, която ни помага и при турнета. Имаме и много приятели, които съфинансират участията и пътуванията ни, други разходи.

Освен 95 години, хорът “Черноморски звуци” празнува и 10 години със своя диригент Валентина Георгиева, родена в Хасково, завършила в Пловдив, която е в Балчик от 1998-ма, когато поема състава на 27 години. Пътя към хора й подсказва Марияна Тихолова, нейна приятелка и колежка от Акаде­мията, станала първият й корепетитор. “Изтеглихме 6-ца от ТОТО-то с това момиче”, казва за нея доайенът Петко Петков.
На празника на 7 август, хорът се похвалва освен с това, че сайтът им е в процес на разработка и скоро ще види “виртуален свят”, и с факта, че имат вече и почетен знак – “Птица, окъпана в морските вълни” са нарекли те бронзовата пластика на Цветан Лазаров, който я изработва по поръчка. Три статуетки бяха връчени: на Александрина Милчева – като голям приятел през годините, на Петко Петков, както и на кмета Николай Ангелов – като благо­дарност за помощта и с молба да пази дома на певците – читалище “Паисий Хилендарски” в Балчик.
Концертът бе просто един красив миг, една стъпка на пеещите хора, ка­квито в обездушена България трябва да има всеки ден, за да сме заедно, да пълним ушите си с красиви звуци и да мислим за хубави неща.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево