7 ДНИ СПОРТ
Антоний Петров Димов е роден през 1979 г. Има бакалавърска степен българска филология и магистърска степен теория на литературата. В момента е докторант по Нова българска литература в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. Пише поезия и критика. Автор на стихосбирката “Съвсем” (2002), получила наградата за книга от студентски автор за 2002 г. от националния студентски конкурс на името на Боян Пенев. Участва в сборника “Невербална комуникация”, който получава същия приз за 2004 г. Заедно с Красимир Вардиев издава книгата “Симбиоза Вестибулария”. Редактор е на книгата “НаОПаКи”. Публикува във в. “Литературен вестник”, “Литературен форум”, Литернет, както и в местната преса.
7 дни спорт
просто една седмокласничка пред свети
седмочисленици
7 котешки живота изпод късата и пола
светиите заглеждат със половин око
изпод фреските
като 7 циганчета просят
щастливи че са 7 а и тя е в седми
отскоро има 14 но не и стигат
затова и е полата
затова са дългият ток и червилото
детското влюбване в ореолите
женската страст по позлатата
кубетата под блузката начеващи
докато стигне до свети 40 мъченици
седемте джуджета ще са забравена приказка
А2-А3
И това Е
грамофонна плоча на 33 оборота
такт 3/4
с избор между английския и виенския
костюм за абитуриентската абсолвентската
сватбата погребението
не си ги спомням в този ред
на мисли помисли и размисли
не ми е било по-женско наоколо
от 60-те по детско
виетнамско преди сега косовско
като нощта на мъртвите вокали
след 37 вече нямат цвят
свещи без торта
възпоменание за разликата между хайкуто и sms-а
и аЗ
високите теми замерват реалността
с високите си токчета
се навеждат непохватно приближават
също ползват белана
по-рядко плюят
въпреки грима след бира
не се харесват изрусени
реалността е задължително условие
за съществуването им
или добро или нищо
два часа зяпнало мълчание
целувки и синеоки сутрини
морски миди залези
жестове
в стил 80-те
романтика от ХХ
но тя и той броят до десет
Иван Карадочев
През 2007 година Антоний Петров и Красимир Вардиев издадоха заедно книга. Тя има две заглавия и две начала – “Вестибулария” и “Симбиоза” – и няма край. Има само среда. Върху тая среда те не са се споразумели за общо заглавие, което приемам за естествено, но аз стъпвам върху нея, за да споделя някои мисли за поезията им.
Разбирам симбиозата при Красимир Вардиев като адаптивно оцеляване, като напрегнато свързване на хетерогенни явления поради липса на друга перспектива, като усилно самополагане на изразяващия се аз в несъвместимостта си със света. И нещо подобно при Антоний Петров – като трескаво и болезнено търсене на равновесие в един парадоксален, дебалансиран и самоопровергаващ се свят. Свят, в който са без особен уют и съгласие и в крайна сметка – свят срещу тях. Или да бъда по-точен, срещу който те са. И са срещу всичко, което инерцията на живеенето ни поддържа като опори: митовете на идентичността ни, нравствените и религиозните ни ценности, социалните ни стандарти и конвенции, културната традиция и литературните ни стереотипи. Най-вече тях: за литературния вкус, изграден от благозвучното и патоса на литературната традиция, тяхната поезия е неприличие и провокация. Те не приемат, че поетическото изкуство си е изградило територия с правила и съдържания вътре в езика, че има потвърдени от историята формални индикатори. В тяхната поезия са допустими всички равнища и правила на езика, даже език без правила и пунктуация. Съдържателната провокативност влече след себе си граматическата. Тук таме раждат нов смисъл, или по-точно – пародират познатите. Оспорвайки митове, дискредитирайки ценностни парадигми те подлагат на изпитание инерциите ни към света. Поетическата форма на тяхната употреба на езика е само възможност този парадоксален, алогичен, често абсурден и убийствено неотзивчив свят да покаже лицето си. И ако поискаме да проявим съчувствие към писането им, трябва да ги четем в светлината на едно от малкото сигурни неща: че светът ни е даден като език. Да припомня Хайдегер: “...същността на поезията може да бъде схваната откъм същността на езика,... Тя прави езика възможен.” Но и тя самата е езикова възможност. Тя е най-автентичната еманация на същността му. Знаците на радикалните исторически промени се разчитат най-добре и най-рано в поетическия език. Нещо се случва в света, израз на което е поезията на двамата... Но да сте ме чули да казвам, че то е нещо добро...?!
7 дни спорт
просто една седмокласничка пред свети
седмочисленици
7 котешки живота изпод късата и пола
светиите заглеждат със половин око
изпод фреските
като 7 циганчета просят
щастливи че са 7 а и тя е в седми
отскоро има 14 но не и стигат
затова и е полата
затова са дългият ток и червилото
детското влюбване в ореолите
женската страст по позлатата
кубетата под блузката начеващи
докато стигне до свети 40 мъченици
седемте джуджета ще са забравена приказка
А2-А3
И това Е
грамофонна плоча на 33 оборота
такт 3/4
с избор между английския и виенския
костюм за абитуриентската абсолвентската
сватбата погребението
не си ги спомням в този ред
на мисли помисли и размисли
не ми е било по-женско наоколо
от 60-те по детско
виетнамско преди сега косовско
като нощта на мъртвите вокали
след 37 вече нямат цвят
свещи без торта
възпоменание за разликата между хайкуто и sms-а
и аЗ
високите теми замерват реалността
с високите си токчета
се навеждат непохватно приближават
също ползват белана
по-рядко плюят
въпреки грима след бира
не се харесват изрусени
реалността е задължително условие
за съществуването им
или добро или нищо
два часа зяпнало мълчание
целувки и синеоки сутрини
морски миди залези
жестове
в стил 80-те
романтика от ХХ
но тя и той броят до десет
Иван Карадочев
През 2007 година Антоний Петров и Красимир Вардиев издадоха заедно книга. Тя има две заглавия и две начала – “Вестибулария” и “Симбиоза” – и няма край. Има само среда. Върху тая среда те не са се споразумели за общо заглавие, което приемам за естествено, но аз стъпвам върху нея, за да споделя някои мисли за поезията им.
Разбирам симбиозата при Красимир Вардиев като адаптивно оцеляване, като напрегнато свързване на хетерогенни явления поради липса на друга перспектива, като усилно самополагане на изразяващия се аз в несъвместимостта си със света. И нещо подобно при Антоний Петров – като трескаво и болезнено търсене на равновесие в един парадоксален, дебалансиран и самоопровергаващ се свят. Свят, в който са без особен уют и съгласие и в крайна сметка – свят срещу тях. Или да бъда по-точен, срещу който те са. И са срещу всичко, което инерцията на живеенето ни поддържа като опори: митовете на идентичността ни, нравствените и религиозните ни ценности, социалните ни стандарти и конвенции, културната традиция и литературните ни стереотипи. Най-вече тях: за литературния вкус, изграден от благозвучното и патоса на литературната традиция, тяхната поезия е неприличие и провокация. Те не приемат, че поетическото изкуство си е изградило територия с правила и съдържания вътре в езика, че има потвърдени от историята формални индикатори. В тяхната поезия са допустими всички равнища и правила на езика, даже език без правила и пунктуация. Съдържателната провокативност влече след себе си граматическата. Тук таме раждат нов смисъл, или по-точно – пародират познатите. Оспорвайки митове, дискредитирайки ценностни парадигми те подлагат на изпитание инерциите ни към света. Поетическата форма на тяхната употреба на езика е само възможност този парадоксален, алогичен, често абсурден и убийствено неотзивчив свят да покаже лицето си. И ако поискаме да проявим съчувствие към писането им, трябва да ги четем в светлината на едно от малкото сигурни неща: че светът ни е даден като език. Да припомня Хайдегер: “...същността на поезията може да бъде схваната откъм същността на езика,... Тя прави езика възможен.” Но и тя самата е езикова възможност. Тя е най-автентичната еманация на същността му. Знаците на радикалните исторически промени се разчитат най-добре и най-рано в поетическия език. Нещо се случва в света, израз на което е поезията на двамата... Но да сте ме чули да казвам, че то е нещо добро...?!
