Николета Димитрова Карамилева е родена в гр. Шабла. Има първа награда от национален конкурс “95 години от Балканската война” за разказ, първо място в кон­курса за есе “Кажи кой си- разбери другия”,  трето място в националния конкурс “ Ябълката”, поощрителна награда от националния конкурс за Ботев “Живеем в земята на Ботев” за есе и др. В момента ученичка в 12 клас  в СОУ “Асен Зла­таров”- Шабла.

HOMO BALKANICUS - изчезващ вид или проспериращ стереотип?

Балканка съм. С или без мое съгласие, тази титла или кръст ми принад­лежат. Но казват, че човек заслужава земята и народа си. За добро, или за лошо. За срам, или за гордост.
Можем да наречем територията си по много начини - мост, врата, кръсто­път или ъгъл, но тя си остава нашата, както и да я назовем. Нищо, че всички тези „етикети” се асоциират със същността на „тъмния балкански субект”. За­мислете се! Мостът символизира онази нестабилност, по която се приплъзва тънката ни самомнителност. Вратата пък, все забравя да се затвори след по­редния злодей, дръзнал да ни обезпокои с непримиримостта си, че само ние, балканците, можем да си позволим да си живуркаме на кръстопът. От ъгъла пък ни следят непрозрачни мисли на врагове и приятели, които все още не са успели да уредят сметките си с буйната балканска същност.
Това сме ние - преходни и неопределени. Прихождаме от векове за векове по майката земя и търсим най-удобната хралупа, за да се скрием от похотли­вите комшийски погледи. Не се и намери онзи философ или мислител, който ще успее да определи какви бури бушуват из кръшните балкански души, и така  си останахме - неопределени.
... Ако отворим атласа, ще забележим, че Балканите приличат на непра­вилна обърната запетая. Ако поставим лявата си ръка на Пелопонес, то пръ­стите инстинктивно ще се свият, за да поберат географията на Югоизточна Европа. И сякаш тази „юмручна” география се потвърждава в историята на балканските народи от непрекъснати и разрушителни войни, от взаимно раз­палваната ненавист към съседите. Но няма светлина в тунела, винаги сме били верни на стереотипа - буре с барут. Търсим си само някой да драсне клечката и мигом складът за негативни характеристики ще се озове във въз­духа. И дали защото тук са си дали среща непримирими цивилизации, ре­лигии и култури, и дали защото този крехък свят, разпъван между Корана и Библията, в началото на новото хилядолетие общият европейски дом изглеж­да по-скоро разрушен, отколкото съграден... И в това си има причина... Идва зидарят, изгражда три реда тухли, измаря се, отива у дома да си почине. През това време идва съседът му, който преди малко се е спотайвал в храстала­ците наоколо и с всичка сила разбутва и малкото, което е съградено. Ала и той се измаря и отива в кръчмата да си почине, посредством две балкански сливови. В този момент идва втори съсед, който като вижда, че вече са го изпреварили с разрушаването, заграбва тухлите и ги носи у тях, понеже току-що му е хрумнало какъв хубав клозет ще излезе от тоя материал. На другия ден се повтаря същата случка. И след 5 века същата... Но началото на всяко съгласие започва с непредубеденото вглеждане в ближния, отвъд браздата, само че българинът присвива очи и слага етикета „стиснат като грък”, „ревнив като македонец”, „тесногръд като турчин”, „прост като албански реотан”. А младият човек търси връзка, защото  е усетил, че никоя народност няма пре­възходство над друга, че националните култури от региона могат взаимно да се насърчават и обогатяват с идеи, прозрения и светоусещания, че само положителната нагласа към различността е основа на съзиданието.
Оправдания често търсим и винаги намираме... Неоспорим е фактът, че голямата мъка на Югоизточна Европа винаги е била бедността. В началото на 90- те години, когато балканските народи се измъкваха от блатото на комуни­зма, нуждата от връзка беше преоткрита от материалния интерес. Подпрял се на неудобна патерица от турцизми, гърцизми и балкански жаргон, балканецът запелтечи дори и друговерския език и така потърси помощ за физическото си оцеляване. Независимо дали ще се нарече облага, кяр, файда, сближаването най-сетне започна да се случва.
Въпреки това, зад ъгъла продължава да се спотайва онзи враг и приятел с непрозрачни мисли.
Въпреки това, тридесетият правнук на онзи древен зидар продължава тай­ничко да копнее да разбута стената на новоназначения строител.
Както и да се самоопределим, ние си оставаме балканци. Мързеливи или работливи, мнителни или доверчиви, силни или слаби. Всеки недостатък при добро желание може да се превърне в качество. Ние го умеем. Точно затова сме оцелели такива, каквито ни е направила земята ни. Не се опитваме да завладеем Съвършенството, защото само слабите се стремят към него, „сил­ните владеят хаоса”!



ПЪТЯТ КЪМ СЛОВОТО

Трудно е да се започне такъв вид разказ за пътя към словото. Изглежда невъзможно да има начин с думи да опишеш думи. Рисковано е. Все ще про­пуснеш някоя думица,  пък тя ще вземе да ти се разсърди, намуси се и край-връзката ти със словото се скъсва и оставаш сам на пътя. То добре, ама като няма и табела да се ориентираш накъде да поемеш- лошо. Седиш покрай път­чето, чакаш на автостоп, ама нейсе. Оная, пропуснатата дума отпреди малко, се наговорила с другарките си и ти сега сам, насред пътя чакаш, пък то дума не минава. Кой да те качи, я...”Думите са извор на недоразумения”- сега вече ти е ясно защо, нали? Е, затова няма да се впускам в патетични излияния кол­ко прекрасен е пътят към словото, просто ще ви го покажа, пък вие ще решите струва ли си да пътуваш на автостоп или е достатъчно да си наемеш кола и да я подкараш на автопилот.
... Та така... от тук започва моят пътепис за тоя славен път към Словото. Тръгвам рано сутринта, защото знам, че тогава думите са най- истински, не са се гримирали, не са се фризирали и са в чистия си блясък. Не искам да ви ги показвам такива, каквито сте свикнали да ги виждате. Ще ги накарам да се покажат пред вас- рошави и опърпани, като бездомни клошарки, просещи за малко уважение и внимание. Ще поема по черния път, тоя същият, който върви паралелно с главния, само че е скрит зад големите табели с реклами на разни „ентъртейнинг холдинги”. Той е твърде кален и каменист, но там е единственото място, където можеш да откриеш истината за Словото си.
Ето, потеглям, и още на първия завой срещам една думица, слаба, мър­шавичка и дрипава. Намалих скоростта и отворих прозореца на колата, пи­там я „Накъде?”, а тя бедната с последни сили ми отговаря „Към гробището”. Зачудена излязох от колата, хванах я за ръката и я накарах да седне. Питах я „Как се казваш”, а тя- „”Благодаря” се казвам, нали си чувала за думата „благодаря”, бях славна, богата и красива, ходех на козметик по четири пъти в седмицата, размотавах се по разни благотворителни балове, всичко беше толкова прекрасно, докато не се появи оная ”Мерси” и ме замести, открадна мястото ми в речника, а мен уволниха. Сега се размотавам по черните пъти­ща и чакам някой човек да се сети за мене, но уви, всички са ме забравили. Хората забравиха смисъла на думите си. Сега знаят само цената ни, колко струваме и какво могат да си купят с нас. Казват едни пред други „Мерси”, а когато се обърнат, псуват и се клеветят един друг. Затова съм решила да оти­да в гробището, там поне може да се намери някой забравен човечец, който да се сети за мене, като съм безработна, поне да си запазя едничката гордост, която ми остана.”
Това беше отвратителна история. Възможно ли е ние, хората да сме толко­ва жестоки към думите си? Да нехаем за стойността им, а да се стремим да им дадем цена?
...Тоя пътепис се превърна в отчайваща мелодрама за някаква си дума. Докато се прибирах обратно в колата и тръгнах да я обръщам, за да изляза на главния път, забелязах „Благодаря” да вади от джоба си червило. Гледах и не вярвах. След още малко тя махна вълнения оръфан фес от главата си и по раменете й се спуснаха ослепителни златноруси коси, след това махна и скъсания чул, а под него- няма да повярвате- „Благодаря” беше облечена в минижуп, съшит от количество плат, по-малко от тоя на феса й. Побързах да скрия колата зад завоя, за да наблюдавам какво ще се случи. „Благодаря” беше преобразена до неузнаваемост. Сякаш беше друга дума. След като това се случи, зае поза, присъща на „лека жена”, а покрай нея мина някаква кола с чужда регистрация, подсвирна й, тя се усмихна съблазнително, намигна на шофьора и влезе вътре. Потеглиха шумно в прахта на черния път, а аз останах без думи, скрита зад завоя.
Какво ли се случи? Чужденецът открадна гримираната и отчаяната бъл­гарска думичка, тя възторжено се вля в обятията му, понеже отдавна никой не беше я качвал на автостоп, а аз останах с мисълта за гробището. „Благо­даря” не беше излъгала, тя настина отиваше в гробището с този чужденец. В гробището на забравата на собствения си език. Превръщаше се в дума- еми­грантка. Нежелана от собствената си държава, отиваше да заработи мъничко гордост в чужда страна, не за друго- просто „Мерси” й открадна длъжността в българския речник.
Пътят към словото е страховит. Особено черният. Изпълнен е с отчаяни думици, готови да се „олекотят” и да емигрират в чужди страни, единствено заради пренебрежението на българина. Жестоко е да оставяме красотата на българската дума да проституира по черните пътища на Словото, а ние сами­те да караме на автопилот, без да ни пука накъде ще ни отведе той.
Е, това беше моят пътепис, пътувайки по пътя към Словото. Превърна се в леко сълзлива епопея на думиците ни, но какво да се прави- това разбрах- това ви разказах. Пробвайте и вие някога да тръгнете по тоя вид път и ще разберете защо ви го казвам...