Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЯМАШ - ПЛАЩАШ!"

НЯМАШ - ПЛАЩАШ!

Георги Коновски

Първият от влезлите беше навлякъл солидно сако, въпреки жегата, че и вратовръзката вързал, та и лачени чепици намъкнал.
„Така е – помисли си баба Гана – гражданя ! Ни копае , ни сее, ни жъне – ама знае да яде. То и синът има модерно сако, ама го слага само кога ходи на сватба. А в това кампанийно време какви ти сватби , какви ти официалности... Тоя пък за какво иде? Да е електриджията – не е. Оня още от миналата сед­мица ни оскуба. И тоя от ВиК-то отнесе каквото остана от пенсиите... Какво ли още ще искат?”
След първия влязоха още трима души – един изтупан и двама в по-нормални дрехи. Запристъпяха от крак, на крак, а първият рече силно и уж весело:
- А здрасти, бабо ! Какво правиш, как си? Я каква градина си засяла ... Сей, гледай, че и в града носи, и ние сме хора, трябва да ядем!Баба Гана остави шишето от олио, дето се мъчеше да направи като кристал, пък отиде при не­канените гости.
- Да ти донеса, баба, ама ще ядеш ли? Щото това е люцерна, за шилетата. Няма вече сили дядото, та тая година само няколко лехи зеленчуци засади­хме. За нас... и за сина малко, де. А вие по каква работа насам?
Изтупаният с известна неловкост размаха някаква карта и властно каза:
- Ние сме от данъчната полиция, бабо! Проверяваме да не сте излъгали в декларациите, да не сте укрили нещо от държавата !
- Е па ... Какво нещо? Къщата? И какво да крием от държавата – да не би тя да я е зидала? Ние с дядото я дигнахме тая къща през седемдесет и трета, а оборчето и лятната кухня още тати - свекърът, де – ги беше направил. А декла­рацията синът я писа ... писа, къса, че и нови купува, биля... То и министърът надали веднъж я е направил! Та що ще лъжем – ей го, каквото имаме – тука е! И хората го знаят ...
Данъчният махна с ръка, пък тръгна към къщата. Баба Гана заситни след него.
- То, да прощаваш, ама дип не оправено. И дядото лежи болен нещо, и аз от сутринта глава не мога да го вдигна – олио ще купуваме, та шишета мия...
- Няма страшно, бабо, аз само ще сверявам декларацията с имота. Така – постройката е солидна , не е паянтова...
- Как ще е паянтова ? И дядото, че и синът я гледат, ремонтират...
- Не, бабо, не! Гледам да не сте излъгали в декларацията и да сте писали постройката паянтова. Щото вашият полски – как беше – Мето, да ... Та той беше писал, че има на полето паянтова постройка, по-малко данък да плаща, държавата да излъже...
- Мето ли? Че той кога е имал къща? Къде на полето? Ти да не разправяш за оная колиба, дето я направи от четири кола и сенце, та да варди на сушина?
Данъчният махна с ръка, като че гонеше досадна муха:
- Четири кола, ама солидно забити! Тая държава от данъци има нужда, ей!.. Я, бабо, какво е това? Имате бойлер , а не си го писала ей тука – в тая графа ... Луксозните придобивки трябва да се плащат, не може така !
Баба Гана се подпря на стария бойлер, дето го палеше с въглища всяка неделя – и да изпере, че и да се измият с дядото. От едната му страна сълзеше ръждясала вода, а вратичката беше вързана с парче тел.
- Как щяло да ти е лукс, баби? Че ти не се ли къпеш?
- Лукс е, бабо, едно време да не са се къпали само с гореща вода! И се плаща, да знаеш!
- Че тогава, баби, иде ей там – накрай селото, дето оня дебелак Матракиев дигна палатите. Той що лукс има...за цял окръг данък да наберете! И сауна е направил, та голи мадами тичат по ливадата край басейна, та що има млади момчета от селото, всяка събота ходят да зяпат. От телевизора по-интересно било, думат...
Данъчният седна на старичкия стол до вратата , извади цигара и, без да пита, я прихапа хищно. После положи куфарчето на коленете и каза:
- Бабо, бабо, прост народ сте вие, от закони и пазар не разбирате, само глупости приказвате, та хората напразно обиждате! Той е бизнесмен, тая вила му е като работно място – договори сключва, с чужденци преговаря, приватизации прави... Абе, за вас се трепе човекът, пък вие... Така че, бабо, не го упреквайте напразно, не му вадете дума, както се казва на село. И си плащайте данъците, защото тая държава трябва да се оправи !
- Не знам, баби, не знам дали ще я оправите тая държава, ама бая народ се оправи покрай нея! – рече баба Гана и въздъхна - То вече човек се чуди данъците ли да плаща или да мре? Все тая пара ще струва ... И добре, че гроб си купихме с дядото навреме, щото синът на просия трябва да тръгне, като ни изпрати...
Данъчният се изправи и алчно дръпна от цигарата си. После присви очи и бавно попита:
- А защо, бабо, тоя гроб не си го вписала в декларацията? Има си раздел там – недвижими имоти...



БОЛНИЦА НА КРАЯ НА БЮДЖЕТА

Лято, та лято!... Слънцето прежуря през дупката на озоновия слой и без­пощадно осветява напрегнатото ежедневие на Н-ската болница. Младички сестри, по чисти и прозрачни бели престилки, вдигат кръвното на помнещите още туй-онуй хипертоници.
Вдигнато е кръвното и на доктор Попов, който крещи:
- Сестра Иванова, сестра Иванова, кому бихме строфантина?
- На... на... болния от трето легло – проскимтява тя.
-А какво пише тук, бе момиче?... На осмо! – и доктор Попов изтрива чело.
- Ама че беля щеше да стане!Добре, че няма пари за лекарства, та бием глюкоза наред....Но друг път внимавай - и той внимателно излиза, като зао­бикаля дупката в ъгъла. И за ремонт няма пари.
Младичкият доктор Тончев, като недоквалифициран кадър, бърка усилено бетона в съседната стая, а параджията пуши на перваза и дава указания:
- По-яко маай, докторче, не режиш апендицито! - а на обидения поглед на лекаря пренебрежително подмята - И давай по-бързо, че ще кажа на главния ...Щото сега пак ще ви съкращават! Та тренирай - може да ти потрябва!
А сестра Иванова търчи отново по коридора.Търси доктор Калъчков.Сигур­но пак е отишъл в барачката си до болницата, да поправи още някой часовник. Е, не е редно, но пък доктор Ребров всяка свободна минута си я оползотворя­ва като таксиметров шофьор. Даже на една болна отряза сливиците на задна­та седалка по време на курс.
По стаите обикаля секретарката на шефа и моли болните на изкуствено дишане да поемат дълбоко дъх, щото от енергото ще спират тока за неплатени сметки. А утре вече ще се оправят нещата. Извикали са Яшар ковача с мехове­те, ама днес има да изчуква три брадви, две мотики и една комшийка.
Най-лесно и сладко й е на доктор Симеонова - по това време тя гледа на кафе във фоайето.
- Хъм… - вдига тя очи към поредната пациентка–клиентка - На колко го­дини, казваше, че сте?...Ще навършите петдесет? Възможно е… Я да видя... Такаа,чака ви дълъг път...нагоре, нагоре... Кой ще ви оперира?.. О, доктор Ка­лъчков? Видяхте ли,че познах - тя с мистично премрежване на клепките от­праща Калъчковата жертва, и се заема с приема на следващата пациентка.
- Име? Добре,вървете при сестрата там. Да ви настани в стаята за без­надеждно болни... Спокойно,спокойно... Не се плашете, просто има грипна епидемия и тая стая днес се освобождава. Най-после доктор Петров получи квартира от общината...Така, а вие? Аха, ще ви оперират... Я да видя какво носите...добре, добре - бинт...скалпел...йод, марля...Това какво е? Какъв е тоя канап, питам?
- Нали такова...за шиене...Та взех от баджанака обущарски канап. Ама нема страшно, докторице, с него и ботуши кърпят, пък вие... Абе, докторице, що все искате разни неща? Нали и държавата плаща, и общината ви дава пари...Къде отиват?
Доктор Симеонова величествено маха към сестрата:
- Сестра, човекът си иска обслужването, дето го плаща бюджетът! Донеси му една чаша студена вода! И - културно, моля!
А вечерта бавно се спуска вече над болничката. Главният минава на по­следна визитация:
- До утре, бай Пешо!... До скоро, Мишо!... Сбогом, чичо Кольо…
. . .
Майските лъчи обливат прозорците, стаите и коридорите на областната болница. Доктор Симеонова отправя рошав поглед към влизащата бързо и дъвчеща бавно медсестра.
- Давай първия! - казва й Симеонова.
Първи е дядо Пейо - стар и на години, и като абонат на докторката. Симео­нова си обича пациентите, наричаше ги галено “подвижния инвентар”.
- И какво? - рече тя. - Пий едно чайче, затопли си краката и ще се опра­виш!
- Ами ако умра, докторке? - попита дядо Пейо - Ей, като стана призрак - всяка вечер ще ти идвам на гости!
Доктор Симеонова махна с ръка :
- Де да беше преди петдесет години, пък сега ... Следващият!
Старшата на хирургията приема нов пациент и инвентара му:
- Такаа, бинт, марля, това какво е?
- Ракия - казва пациентът - да се доупоя преди операцията!
А отзад някаква адвокатка спори с хирурга:
- Ама защо да нося всичко това? Нали по конституцията имам право на безплатно лечение?
- Вярно, имате - кима съгласно хирургът - Ама аз като нямам лекарства?
Долу във фоайето, дежурната сестра приема болна.
- На колко сте?
- Навършвам шестдесет през декември...
Сестрата скептично вдига вежди, когато зърва името на лекуващия, но си замълчава. В тоя момент край тях минава замислен управителят. Той заоби­каля дупката на пода, където се чуват гласове и плискане на вода. Явно има повреда в банята и болните ги къпят в парното. Управителят е обръгнал и без да обръща внимание на подробностите от бита, влиза в кухнята.
Освен готвача бай Димо в кухнята има само рояк мухи. Те презрително бръмчат над скромната закуска, една дори се престрашава да грабне парче салам. Обаче, едва опитала го, с негодувание го хвърля и отлита в близкия ресторант. В кухнята остават да бръмчат диетичките. Управителят смутено гледа пръснатите по обкованата с ламарина кокали :
- В Англия убиват говеда с ток - да не се разтревожат и да загорчи месото, в Германия им пускат класическа музика. Нашите взривяват ли ги - парче месо не виждам?
- За толкоз пари - толкова мръвка! - отговаря бай Димо - Имаме за по­ловин година назад да плащаме, та едва взехме това. Ей там има десетина брадясали бройлера. Толкоз за днес!
Сетне босът излиза навън и се втурва по задачите, минавайки покрай при­емащата нови болни сестра.
А тя загрижено пита пациентката:
- Сигурна ли сте, че искате в тая болница? Защото тук пише, че имате алер­гия към насекоми...
Управителят въздъхва. Да, днес трябва да си много здрав, за да си позво­лиш да боледуваш.Тъй рече доктор Гочев оня ден на оперативката. И сетне пак замълча. А с него напоследък стават разни неща... От месец почти не ходи с колегите си на обяд. Яде само шоколадови бонбони, дето болните носят, мислейки, че се отблагодаряват. Доскоро лекарите ги предаваха до лавката на входа, а собственикът им плащаше и отново ги продаваше . Обаче някакъв нов богаташ, остатъчно срамежлив, връчил на доктор Гочев зеленички банк­ноти, надиплени в една кутия от бонбони. Благодарност, дето спасил любов­ницата му от настинка. Поне така си мислел човекът. А доктор Гочев я дал на лавкаджията както си знае, оня я продал и - един болен щастлив зяпнал в неочаквано сипналото му се богатство. И така се развикал, че цялата болница научи...
Сега Гочев проверява всички кутии, а за да не отиват зян бонбоните - до шушка ги сдъвка.
Така е - понякога от много сладко загорчава.
Но това са упадъчни филосовски размисли, а в областна болница няма време за такива. Денят едва е започнал да бушува. Предстоят хуманитарни и икономически разговори с представителите на енергото , на ВиК-то, молби до общината да отпусне малко аванс, че да платят разходите от по-по-предното тримесечие...
В малката болница на края на бюджета животът неумолимо си църцори.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево