Георги Събев

В едно малко населено място на източна Европа, на което няма да споме­наваме името от съображение за сигурност, пристигна голям лекар от столи­цата. Професорът работеше по някакъв проект за усвояване на пари от евро­фондовете и извършваше масови безплатни прегледи. Местните управници се бяха постарали подобаващо и понеже екипът от столицата пристигна около обяд, всички се отправиха към  ресторанта. Журналистите от националните медии също бяха поканени, а колегите им от региона останаха да чакат на автобусната спирка. На площада пред ресторанта  се бяха събрали и стотина желаещи да бъдат прегледани безплатно. Докато чакаха, хората си направиха и списък...
Около два след обяд, заветните двери на кръчмата се отвориха широко и от там  излязоха кметът, професорът, медицинските сестри и всички остана­ли. Цялата компания беше с приповдигнато настроение. Професорът довърш­ваше някакъв виц, а превит на две от смях, кметът му обясни, че го знае по друг начин. Мнозинството ги посрещна с аплодисменти.
- Колко здрави хора виждат очите ми! - възкликна докторът. Веднага след това поздрави всички , размахвайки ръка като един държавен глава - Да по­работим а, какво ще кажете?  
  Мнозинството отново се разтресе от аплодисменти.
- Можете да ползвате кабинета ми, господин професоре.Аз ще си отида да подремна, че довчера ще посрещам защитниците на пернатия дивеч...Нали разбирате!? С тия алтернативни източници на енергия,с тия вятърни генера­тори... Само главоболия- обясни кметът и изчезна в първата пряка.
  Офисът, или кабинетът на кмета беше подреден по всички европейски стандарти. Професорът се настани удобно на кметския стол. Когато и двете му  асистентки бяха готови, той направи знак на операторите от националните и регионални медии, направи жест на добра воля към вратата и каза високо:
- Моля, следващият!
 Следващия, тоест първият за деня пациент, беше едно дебелобузесто и много палаво петгодишно момченце.Водеше го баба му. Една също такава дебелобузеста и пухкава лелка.
-Какво му има на този юнак? - професорът по интуиция усети, че именно детето има някакъв проблем.
- Ами аз го гледам, защото дъщерята и зетят са в Испания...
- Питам, какво му има? Гледам го, здраво дете...     
- Е, да здраво, но оня ден глътна часовник -  проплака бабата.
- А чувства ли някаква болка? Постоянна болка чувства ли?
- Не. Само когато го навиваме!
  Професорът скри глава зад вестника с който си правеше вятър и извика още по-високо и ясно,с  почти  женски фалцет:
- Моля, следващият!
  Влезе мъж на средна възраст с видимо наднормено тегло.
- Да чуем вашите оплаквания...  
- Аз по принцип от нищо не се оплаквам, но местният лекар ми каза, че имам високо кръвно!     
- А вие ли ви се свят? Главата, нещо боли ли ви?
- Виж, това не ми каза местният лекар...
- Моля, с л е д в а щ и я т! ! ! - каза докторът, погледна към знамето на обединена  Европа и се прекръсти. После се сети нещо и тури в устата си две дражета дъвка за да се освежи. Затвори очи от удоволствие и задъвка с ус­корено темпо.
  Влезе възрастна дама и заприказва още от вратата:
-Няма смисъл да ми говорите, докторе. Аз съм глуха. Г л у х а... Скоро ви гледах по телевизията! Сега дойдох да ви видя на живо. Ама и на вас не ви спря устата! Нали ви казах, че съм глуха...
- Моля следващият!
  При това темпо асистентките едва успяваха да регистрират пациентите от това малко градче на източна Европа.
  Влезе кокетна дама. Жената беше от ония, за които понятията стил и кич са едно и също нещо. Тя  седна срещу професора,кръстоса небрежно крака и се усмихна с възможно най-предизвикателната  усмивка:
- Професоре, четох някъде за вас, че освен всичко друго, вие сте разве­ден! Което ще рече, свободен мъж...
- От какво се оплаквате, гопожо? - прекъсна я не много учтиво той.
- Г о с п о ж и ц а! И не се оплаквам, а само дойдох да споделя, че  много лесно настивам-дамата се доближи до професора и каза поверително: - Вие какво ми препоръчвате при такава ситуация? Да изпия един  чай с аспирин или да си легна с як мъж?
- Няма значение!Важното е да се изпотите... Моля, следващия!!!
Следващият беше местният полицай. Поне това казвше униформата му. Професорът не успя да се сети какъв е по чин...
-Слушам ви, шерифе.
- Напоследък много лошо спя, професоре! Сънувам кошмари с разни прес­тъпници... Нали разбирате?! Аз ги хващам,прокурорите ги пускат... После, пак ги хващам... И така...
- Ето ви една рецепта. Това са американски хапчета! Вечерта вземате една таблетка, а на сутринта, ако се субудите –още две.
-  Моооляяя... Следващия пациент!
  Влезе ниско подстриган, мургав, млад мъж. Изкашля се и каза:
- Професоре, като ме гледаш така, приличам ли ти на престъпник?
- В какъв смисъл... - недоумяваше професорът.
- Ами, в такъв... Преди една седмица излязох от затвора, където бях цели пет години!
- Поради каква причина ви вкараха в затвора?
- Поради настинка... Абе,циганска работа!
- Как така?! Как така, поради настинка?
- Кихнах. Кихнах точно тогава, когато не трябваше и пазачите на склада се събудиха.
- Моля, следващият - викна за кой ли път професора.
  В кабинета на кмета или временната  приемна на професора, влязоха цяла дузина жени и още от вратата заговориха една през друга.
- Моля ви се, успокойте се! - вдигна двете си ръци професора. Все едно, че се предаваше. - Нека да говори само една от вас.
  От групата се отдели най-възрастната. Останалите замълчаха.
- Господин професоре, ние сме учителки от местното училище.
- Какво, епидемия ли има при вас?
- Нееее... Госпожа директорката ни постоянно изпуска колелца дим. Сери­озно сме обезпокоени!
- Що за глупости! И аз мога така... Някой ще ми даде ли една цигара? Моля ви!
  Дадоха му цигара и кибрит. Той запали цигарата с артистичен жест, из­пусна три по-глеми кръгчета и наниза четвърто малко кръгче по средата им.
- Ето, видяхте ли? Няма нищо странно-каза  и загаси фаса.
- Да, но нашата директорка изобщо не пуши! - викнаха отново всичките  жени.
- Тогава - опита се да ги надвика професорът - тогава, ако забележите, че от устата на вашата директорка започнат да излизат освен колелца дим и пламъчета огън, обадете се на пожарната! Знаете номера им...  Моооляяя следващият!!!
Мъжът беше по-различен от другите преди него. Носеше костюм, който явно му създаваше проблеми при закопчавонето отпред. Ръцете на този мъж бяха прекалено нежни и малки за  внушителните му рамери. На всичко отгоре имаше малка, плешива глава и носеше смешни очила с голям диоптър.
- Докторе, аз съм единственият мъж в счетоводството на общината. В по­следно време много говоря насън.
- Нищо особено - успокои го професорът. - Бъдете спокоен! Доказано е, че днес всеки десети европеец и всеки пети американец говорят на сън.
- Да, но колежките ми от службата записват всичко и после много ми се смеят
- Доре, добре... Регистрирайте се при моите асистентки и поканете след­ващия да влезе.
- Човекът със смешните очила излезе, а професорът викна, за всеки слу­чай, към отворената врата:
- Моля, следващият...
- Аз съм на петдесет и пет години - започна направо новодошлият. - Вече десет години съм пенсионер по болест, но  ми омръзна...
- Какво? Омръзнало ви е да сте пенсионер по болест ли?
-Не е това... Докторе, наистина ми омръзна! Никой не взема на сериозно моите болести!!!
- Не може да бъде! Вие се шегувате, нали?...Обяснете... Обяснете това на асистентките ми... Ха ха ха... Не може да бъде- разтресе се от смях професо­рът. - Мооля, следващият!
  Следващите бяха едно цяло семейство, което включваше; баба,дядо,мама, татко и още две пълнолетни госпожици. Най развълнуван беще дядото:
- Господин професоре, аз съм о.з. полковник от военно въздушните сили.Отговарях за прехраната на небесните асове. Освен това, в нашето семейство има още пет дипломи за висше образование... Преди месец си купихме от вашето чудотворно лекарство за вечно здраве и вечна младост.
- И как ви действа лекарството ми? - живна видимо прфесорът.
- Там е проблемът. Така и не можахме да разберем как се отваря това чудо! - обясни бившия офицер и показа на всички  много красива опаковка.-Затова сме дошли.
- Но, моля ви се! Вътре има съвсем подробни инструкции... Мооля следва­щите... Следващият да влиза!
 Мъжът, който влезе, отиде първо при асистентките и много тихо и повери­телно ги попита нещо. Те му обясниха  още по-тихо и поверително, че трябва да се обърне за съвет към професора, защото той поставя диагнозите, а те само ги регистрират. Така и стана.
- Професоре – мъжът закри с длани устата си и каза щепнешком. - Нали разбирате?... Мъжки работи...
- Разбирам, разбирам. Имали сте нерегламентиран контакт с непозната особа, млади господине. Така ли е?
- Какво говорите, докторе?! Та нея я познава целият град!
- Моля, следващият - каза някак оттегчен лечителят.
Първо се чу силен шум от прахосмукачка. Жената, която дърпаше чудото на техниката, влезе в кабинета на кмета и докато професорът разбере какво става, започна да почиства килима...
- Но, моля ви се! Какви ги вършите...- викна  докторът, като се стараеше да надвика прахосмукачката.
- Пет следобяд е, господине. В нашия град работното време е закон. Су­трин от осем,след обяд – до пет. Това е – обясни с пискливия си глас тя. Все пак, изключи прахосмукачката.
- Ами , всички тия хора навън!? Нали трябва да ги прегледам...
- Навън няма никого гсподине. Хората си разотидоха, щото всеки си има и друга работа. Кой при животните,кой по градините...
- Да, но ние днес трябваше да прегледаме поне сто човека!?
- Сто двадесет и осем- поправи го тя. - Ето го списъка. Има и печат с под­писа на кмета,който удостоверява, че днес сте прегледали тези хора. Ето ви и командировъчните...
 Професорът погледна някак виновно своите  асистентки, разпери безпо­мощен ръце и промълви съкрушен:
- Ами, това е положението... Това е. Операцията мина отлично, колежки!...Как беше? Жалко само, че болният никога няма да разбере това!