Владимир Янев

/Откъс от новата книга на автора/

Няма да споменавам името ти напразно. Четеше книгите ми и се надяваше да стигна до Книгата. Надявам се, че съм написал добра книга. Посвещавам ти я заради теб самия и за ради нещата, сред които си струва да се пътешества. А до теб и до Книгата ми е много далече. Синът ти
*
Винаги съм се удивявал на определението „чужда литература”.
Как така „чужда”, след като е литература?!
Нали я чета, нали аз съм станал неин, а тя – моя...
Защо да ми са чужди древните египтяни, асиро-вавилонци, елини, римляни? Чужди ли са ми „Махаб харата”, „Рамаяна”, „Панчатантра”? Ами китайците, ами арабската и персийската поезия? Европейският рицарски епос, провансалските поети, титаните на Ренесанса... Страховитите реалисти, декадентите, авангардистите, толкова скъпи ми съвременни писатели от различни континенти...
Хайде де – чужда литература!
Не е чужда – моя е!
И аз странствам из нея – с безкористието на въобра жението, свързващо „земя и небо, звяр и природа”.
*
Откога са започнали пътешествията ми?
Откакто съм чул думите, откакто говоря. От приказ ките, които ми разказваха и четяха, за да започна да ги разказвам и чета. Нашата „родна реч – омайна, сладка” е част от голямото световно многоречие. Не се уморявам да пътувам по реката на многоре чието. Лутам се по странната й делта със сладката надеж да, че все някога ще достигна до горчивия океан на голя мото познание. Непостижима надежда... „Ненадеждна надежда”, както се е изразил Неофит Рилски.
*
Моят проблем са думите.
Възхитителни – възбуждат спомени, тъги, въобра жение. Една дума и…
Поетът Еудженио Монтале:
Бъфало! И думата започва да работи.
Със спомените е същото – прииждат…
*
Например – Караман!
Той измъква изпод нара си огромен мукавен куфар, обръща се към мен, за да е сигурен, че не надничам, и дълго рови. Изпълнен с нетърпение, изостряно от стър жещия повик на джамините, престъпвам напред, но Карамана предупредително издудва. Най-сетне затваря ку фара, внимателно го навира под нара и се изправя.
– Ето! – подава ми светлосодената топчица. – Стра шен е. Бинбальок.
– Наистина е бинбальок - оценявам вещо и подавам влажните от стискане стотинки. – Откъде е?
Карамана сурово мълчи.
*
Летя към двора, където вече са разчертали триъгъл ника.
– Пу, енгири – викам отдалеч и горделиво показвам бинбальока.
– Караманест бинбальок – завистливо цъкат. – За лагай пайче, де.
Щом нещо е караманесто, значи е хубаво. Най-ху бавите ластици за жилки. Най-красивите майски бръм бари. Особено царете му бяха страшни. Най-силно гърмящите капси.
*
– Караман, имаш ли калиманда „Две рози”? – пита някой.
– Мини утре, ще се намери!
Всичко се намираше при него. А моите колекционерски усилия, огромното ми желание да бъда богат ка то Карамана, неизменно пропадаха.
– Щото си читанка, затова – обяснява ми Пешо Са лама. – Който е читанка, не може да стане богат. Кара мана изобщо не ходи на училище.
– Айде, бе – не вярвам. – Не може да бъде!
И богат, и щастлив... Прекомерно ми се виждаше. Ама не го запитах никога. Никой за нищо не смее ше да пита Карамана. Освен по търговски въпроси, раз бира се.
*
Попитали го все пак, защото се разчу, че са прати ли Карамана в поправително училище. По-късно се вър на, но никой не му обърна внимание – бяхме навлезли в сезона на първите любовни трепети.
По едно време някой подхвърли, че го натикали в панделата. После ту се завръщаше отнякъде, ту изчезва ше. За да изчезне съвсем. Имаше безценен мукавен ку фар, а в махалата нямаме богат като Карамана.
*
Колко хубаво заглавие на стихотворен цикъл е пос тавил Кирил Кадийски – „Спомени с криле от пламък”. А в друг цикъл – „Градината”, той възкликва: Ти, детство наше, златен спомен наш… Нищо особенно – добри простички думи, които те завръщат.
*
... и внезапно идваше денят, в който изпращахме писмото на
корабокрушенците. Отнякъде изникваше бутилка – тумбеста, тъмно шоколадена, с
неправдоподобно удължена шия. (По-късно Рубенс, Гоген, Модилияни ме поразиха, без да ме учудят. Бях виждал женищата, таитянките, де кадентските им мадони във все по-стесняващия се двор на детството. Шагренова кожа е животът – скъсява се, стеснява се, вони. И бълхици-мисълчици подскачат, подскачат...)
*
Дълго плакнехме бутилката, преди да я оставим да съхне. Слънцето се закачаше за нея като халка на негърско ухо. Бутилката винаги запазваше странния си мирис. („И аромати, колкото се може повече аромати”, съветва Кавафис в „Итака”. Пъхал съм си носа толкова дълго и толкова навсякъде, че е станал нечувствителен към уханията, и все пак дъхът на бутилките – на онези, не на изпиваните сега с презрение! – идва като повей от далече, от много далече.)
*
Писмата ги пишеше Пистака. Иначе се казваше Статакос. Статакос Георгиадис. Беше от многолюдните семейства на гръцките еми гранти, които населяваха двата горни етажа на блока. Заради тях в махалата ни викаха „ромеите”. На мен ми се подиграваха: „Владо – Владика! Гръцкият влади ка! Ей, Попе, Попе... Византиец, ромей!” Когото хванех – биех го. После мен ме хващаха и ме биеха. И ми казваха, че съм поп. Като поп Кръстьо. Удряха и питаха защо съм предал Левски. (Гърците се завърнаха в родината. Нарича се репат риране. Любомир Левчев написа стихотворение за това. Завършва така:
Не е страшно, че варварите идат.
Страшното е, че гърците си отиват от нас.)
*
Някои останаха. Завинаги! Чичо Хектор, например. Беше еднорък, говореха, че имал две смъртни при съди като командир в армията на генерал Маркос. През нощта преди заминаването той се хвърли от четвъртия етаж. Вероятно бързо е стигнал до плочника – еднокрилите не се задържат във въздуха. Партизанският командир не е имал храбростта да признае поражението си. Чичо Хектор не е могъл да жи вее по милост и безмилостно е избрал смъртта. (Съименникът му също можел да се прибере в Троя. А очите? Как ще гледа очаквалите и излъганите?! Крепостните стени няма да те скрият от теб – избираш Ахил, жесток като плочник.)
*
Може би съм искал да погаля чичо Хектор по от състващата ръка. Ако е било така, някога съм бил поет. (Поезията е докосване до отсъстващото.)
*
Пистака пишеше от името на всички ни – корабо крушенци, които се надяват на спасители. Опитвахме се да му подсказваме какво точно трябва да има в писмото. Той мълчаливо и безтрепетно нижеше буквите си. О, задушаващо чувство на щастлива гордост, кога то Пистака късо кимваше и кажеше – „Гот, майна!” И особено, когато изреченото от теб оживяваше върху листа! (Никога по-силно от тогава не съм изпитвал мъки те на словото, радостта от признанието, щастието да се видя уголемен чрез буквите – аз, аз бях това и много по-различен. Какво са всички други признания пред Пистаковото „Гот! Готино е, майна!”)
*
Някога знаех наизуст всяко едно писмо. Сега не помня нищо съществено. Забравил съм изреченията си. Помня само едно: „Който намери това писмо и не тръгне да ни търси,
е скато!” Когато го предложих, Пистака кимна по-дълго от всякога и каза: „Много е хубаво!” Всички следващи писма завършваха с тази забележителна фраза. („Скато” на гръцки е лайно и аз не се срамувам от думата, която придава заклинателен смисъл на изрече нието. Тя е сакрална, защото тук е употребена по най-подходящ повод.)
*
… и така нататък! (Знам, че дори и да намерите писмата ми – моите днешни писания, няма да тръгнете да ме търсите. И да тръгнете – какво? Ще намерите старчето Робинзон, го тово да припознае Петкан във всекиго, за да го умори с празните си приказки.)
*
А тогава увивахме писмото в найлонови кесии, напъхвахме го в нагорещената бутилка, набивахме корковата тапа, заливахме я с разтопен парафин и хвърляхме посланието си в Марица. Ритуалът беше бавен и тържествен. Два-три дни, а може би и седмица, очаквахме отго вор. Постепенно разговорите поемаха по други посоки, завладяваха ни други идеи, заигравахме други игри... Та така. До следващата бутилка. (Защото кой не е корабокрушенец, господа и дру гари? Не, не весел и изпълнен с надежди корабокруше нец от детството, а безнадежден корабокрушенец, който няма да бъде спасен. Кой не желае спасението и кой е спасен? Питам ви, кой?! Поединично и групово питам – кой и кои? Питам ви аз, продължаващият най-безсми слената, най-отчаяната и най-срамната работа за един мъж: ПИСМА В БУТИЛКИ. Ами ако все пак, ако някой ден, някой...)
*
С Цвайг доста време не ми вървеше. Той ме скара и с баща ми. Бях поназубрил нещичко от историческите биографии на виенчанина, също и от есетата му за голе мите майстори, та пробутвах стокицата си сегиз-тогиз. Някъде към седми клас ще да е било, когато с високо мерието на неофит се надсмях над съжденията на баща ми за литературата. Не си спомням за какво точно става ше въпрос, но в съзнанието ми е останало колко логично и спокойно ме обори. До сълзи ме докара, а накрая резю мира, че нито Цвайг, нито Джек Лондон с „Мартин Идън” и „Морският вълк” са виновни за инфантилното ми ницшеанство.
Брат ми се заинтересува какво ще да е това, баща ми посочи към мен – „Ето ти го Ницше!” С това инци дентът можеше да се смята за изчерпан, но след няколко дни се счепкахме с брат ми и той презрително изрече:
– Ницше такъв!
В ония времена махленската педагогика не охра няваше по-малките, та брат ми си получи заслуженото. Разбра силата на свръхчовека, а след гнусното му доно сителство пред баща ми я разбрах и аз. Вече бях опитал безуспешно да чета „Тъй рече Заратустра” в превода на Николай Райнов, по-късно прощудирах „Раждането на трагедията”, но не останах с добри впечатления. Бях пре живял въпросната трагедия и нямах нищо против да не се беше раждала. Какъв в края на краищата ми е Ницше, та да страдам заради него. „Човешко, твърде човешко”, нали?!
*
Ницше е страстен, непримирим писател. Обаче е някак трудно, по-точно – невъзможно е да го почувстваш близък. Толкова близък, че да ти се поис ка да му удариш един телефон, както казва за добрите писатели Холдън. Направо е нелепо да кажеш: „Обичам Ницше!” Може би Гео Милев го е казвал, когато е бил осемнайсетгодишен и непрекъснато го е цитирал в писма до баща си…
*
Защо Ницше – този „поправител на недъзите чо вешки”, смайва и отблъсква? Мисля, че намирам някакъв отговор в споделеното от Уилям Сароян:
Културата навлиза в същността на човешкия жи вот. Въпреки това не навсякъде тя е добре дошла. За да стане малко по-добре дошла, към нея трябва да се при бави и хуморът, от който винаги се ражда хубавото. Човек не може да закичи човешката раса с лошо име, ако през това време не се усмихва. Прикачването на ло ши прозвища може да е необходимо, а и самите те да са за времето си точни, но да не се усмихваш през това време е нелепост, унищожаваща ефекта, тъй като без хумор няма надежда, а човек не може да живее без на дежда, както и без почва под нозете си.
Разбира се, на Ницше не му е пукало дали дава или отнема надежди, по-точно – той иска да отнеме на човека илюзорните надежди в Бога, който бил умрял, той е пре зрял християнската етика като робска и прочее… Сароян иска нещо друго, той не смайва, ала привлича, когато формулира въжделенията си – „да живееш творчески, да живееш честно, никого да не наскърбяваш (доколкото това е възможно), да се радваш на тленността, да не се боиш нито от смъртта, нито от безсмъртието, да обичаш глупците и неудачниците много повече от мъд реците и светците (тъй като последните са далеч по-малко на брой), да вярваш, да се надяваш, да се трудиш и да вършиш всичко това с хумор”.
*
Ницше общува с мъдрия Заратустра, Сароян – с „простите орачи и копачи”. Паисий и арменецът биха били добри приятели. Банскалията (ако наистина е от Банско) щеше да хареса разказа „Зимните лозари”. Тук има един японец – „доста луд човек, който на ричаше себе си багаро; предполагам, че това означава по-скоро отчаян, отколкото смахнат”, казва за него по вествователят. Има и неколцина мексиканци, сред които се отличава сеньор Тайпия. Техният надзирател е арме нец, който понякога обрязвал две-
три лози, но не за да показва как се върши работата. „Просто обичаше отвреме-навреме да обрязва по няколко лози” – това е комен тарът за действията му.
Момчето, което разказва историята, занася на лозе то едно списание. Там има репродукции от Ороско. Следва диалог с мексиканеца Тайпия:
– Какво мислиш за тях?
– Мисля, че са велики.
– Не ти ли се струват… грозни?
– Не, сеньор.
– Това са картини на мизерията, страданието, мъ ката, глада и гнева и
въпреки това ти смяташ, че са ве лики?
– Да, сеньор. А вие?
Сеньор Тайпия замълча за миг, преди да отговори. Поглади крайчетата на мустачките си, а през това вре ме Хосе, Панчо и Ито го гледаха и чакаха какво ще каже, макар и да не знаеха нищо за Ороско.
– Да, сеньор Уили – каза Тайпия. – Си, сеньор. Само съм изненадан, че ти откриваш и оценяваш неговото из куство, защото това е такъв вид изкуство, което мно зина отхвърлят с лека ръка. И така нататък… Сеньор Хосе Клементе Ороско е добър художник, а мистър Уилям Сароян е добър писа тел. Хайде да не ги отхвърляме с лека
ръка!
*
Още в прогимназията прочетох Сарояновата „Велик род сме ние”. Там има един разказ за дядото и приятеля му арабин. Те се събират, пият кафе и мълчат. Дядото нарича арабина „горкото попарено сираче”. Чака го от ново да дойде, смята го за най-добрия си приятел. Арабинът спира да идва, внукът пита защо. Дядото кипва, изругава го. След време, когато гневът му стихва, казва: „Гор кото попарено сираче умря. И не си пъхай арменския нос, където не ти е работата!” Баща ми умря! И аз съм горкото попарено сираче…
*
Преводачът Кръстан Дянков описва Сароян като „невисок човек с чело до тавана”. Познавал много хора, не и политици. Още едно превелико достойнство! (Като това на Фокнър, когото поканили на тържествен обяд в Белия дом по случай Нобеловата му награда. Нашият чо век отказал – триста мили за едно ядене му се видели бая път.) Родният град на Сароян е Фресно. Намира се между Сан Франциско и Лос Анжелис. Бащата бил свещеник, но станал лозар. Като зимните лозари от разказа. Мисля, че е достойно от свещеник да се издигнеш до лозар. Достойно е и да създадеш град, да го населиш с добри хора и да разказваш за техните „мигове от живо та”. (Така се казваше чудесната пиеса на Сароян, играна в средата на 60-те години в Народния театър. Апостол Карамитев беше великолепен.) Достойно е да подариш на хората сравнението „не що като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света”. Става за всичко! И да си останеш верен на „калните складове и тъмните улички, по които рядко минава хубавата Лора”, също е достойно. Чрез Сароян обикнах всички арменци. Все ми се иска да им кажа – „Велик род сте вие, чувствайте се като във Фресно!”
*
В гимназията към Мартин Идън и Холдън Кол фийлд се присъединиха Ханс Шнир от „Възгледите на един клоун” на Хайнрих Бьол и Еврипид от „Златният храм” на Уилям Голдмън. Също – „Тримата другари” и двамата гробари от „Черният обелиск” на Ремарк. И док тор Равик, все така далече от Триумфалната арка, също влезе в компанията. Бе малко по-старичък, но имаше приказка с Док, Мак и момчетата на Стайнбек. За всички тях важи казаното от Стареца на папа Хемингуей: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен.” Това добре го научи и мистър Франсис Макомбър. Въпреки убийствено краткото
си щастие. За тези автори си говорехме през 2007 година в пло вдивския ресторант „Хемингуей” с писателя Анатолий Корольов. (Бях представил в Балабановата къща преведе ната му книга за Гогол, за Леонардо да Винчи и за много други неща. Талантлива проза. Жалко, че нашите читате ли не познават „Быть Босхом” – страхотия е!)
С Толя отворихме приказка за младостта си, за да се окаже, че книгите ни, музиката ни, преживяванията ни през 60-те–70-те години са удивително сходни. Жалко, че не ни остана време за Стефан Цвайг, за „Златната роза” на Константин Паустовски, за Александър Грин... Но съм сигурен в него. Малко се съмнявам дали Жак Превер, Салваторе Куазимодо, Константи Галчински и Витезслав Незвал са стигнали тогава до Корольов, ала Уитман е извън съмнение – преводите на Корней Чуковски отдавна са направили известни в Русия „Стръкчета трева”. Още Маяковски ги е чел.
Камарадо, това не е книга –
който я докосне, докосва човек!
Това е Книгата, скъпи Уолт, човеко…
*
„Стръкчета трева” е пълна с поразителни стихотво рения, преведени от Георги Славов и Цветан Стоянов. Чудесният предговор на Невена Стефанова завършва с предположението, че „облегнат на перилата на бруклин ското параходче, Уитман е прозирал още по-надалеч”. Навремето си въобразих, че е виждал и мен – Уолт изразяваше с одическа простота юношеските ми възторзи. Сега разбирам, че поетът, който все повече ми прилича на библейските гении, създали „Песен на песните” и „Еклезиаст”, не само е ликувал пред явенствата на живота, но и се е стряскал от тайнствата му. Как иначе щеше да създаде стихотворението от цикъла „Сбогом, мое въображение” – „Неизразеното”?!
Нима се осмелява някой да го назове?
След циклите поеми, стихове, певци и драми,
възпели Йония и Индия…
след Омир и след Шекспир…
древните, далечни времена…
гъсто осеяните друмове, земите
и блесналите гроздове звезди,
и пътищата млечни…
и плодовете на Природата – прибрани,
и всички страсти и герои, войни, любов и почит –
все спомени отколе.
И всеки лот през вековете,
спуснат до пределни глъбини,
и всякое човешко битие,
гърлата, въжделенията, умовете –
всички те на преживяното са израз;
след множеството песни, кратки или дълги,
на всякакви езици от всякакви страни,
все още на поезията от гласа и словото печатно
нещо неизречено остава… не достига.
(Кой знай? – Най-хубавото си остава все така
неизразено… не достига.)
*
Уитман живее разнообразно и дълго. Пътешества, по време на гражданската война между Севера и Юга става доброволен болногледач, последните дванадесет години от живота си е прикован на инвалиден стол – „все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, величествено и неподвижно”. Невена Стефанова споменава как „в едно лятно ут ро, когато си лежал на тревата, почувствал, че го „осе няват покой, мир, всезнание, по-висше от всяка човешка мъдрост”, и разбрал, че „бог е негов брат, че душата му е сродна с божията, че ядрото на вселената е любов та”.
Всички сме изпитвали нещо подобно, но лекомис лено го забравяме. Уитман се е преизпълнил с божестве ното и го е съхранил завинаги. Неговите стихове, възхва ляващи човека и създанията му, са умножение на божествеността.