Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЕЗСМЪРТИЕ НЯМА"

БЕЗСМЪРТИЕ НЯМА

Драгни Драгнев е роден на 05.01.1939 г. в Добрич. Образование - висше, българска филология. Автор е на стихосбирките “Жътва” /1972/, “Живея в равнината”/1992/, “Близост” /2002/, „Бягат дните”/2006/, “Будни очи”/2007/. Издал е белетристичните книги “Таткови приказки”/2003/, Войната на Хан Тервел /роман, 2003/, “Обич и гняв”/роман,2003/, “Нашата Дора Габе”/записки, 2004/, “Гълъбови химни”/роман, 2005/, “Невидимите пейзажи на любовта”/роман, 2007/, „Сабя на брега” /2009/, “Кръгът на Дора Габе” /публицистика, 2008/. Автор е на исторически пиеси за хан Аспарух и хан Тервел и на пиеси за куклен театър.


ВЛЮБЕНИ

Те са влюбени... Целите светят от радост
и в очите им слънцето весело пада.
Покрай тях омагьосан денят им прелита
и усмихнат се крие в цветята, в тревите...

Те са влюбени... Техният свят е незнаен,
във вселената някъде бродят – в безкрая.
Те сънуват – сънят им е сладък и дълъг,
с тайни нощи денят им догоре е пълен...

Но защо се страхувам да тях? И защо ли
за живота на двамата тихо се моля...



ТИШИНА

Тишина... Във юмрук са просторите слети.
Тишината до болка отеква в сърцето.
Онемяла природа... И пътища глухи.
Само слънцето пада сред лятото сухо.

Ветровете се крият на сянка. Заспиват
със протегнати длани към златните ниви.
И мълчат небесата... Вселената цяла.
в тишина до възбог – нажежена и бяла.

Тишина...А човекът сънува красиво
как се втурва във нея и тя го убива...



ВСЯКА НОЩ

Знам, гола си и си невидима във мрака.
Пердето трепва пак – докосваш го със лакът.
Очите ми далеч, но мислите ми близо
и моите ръце по тялото ти слизат.

Отсрещният балкон е моят нощен пристан –
дъхът ми е замрял и съвестта ми чиста.
Но зървам те за миг – луната се показва –
И тялото ти голо във погледа се врязва...

Аз зная, че е сън това, а не наяве –
но тялото ти всяка нощ до мен изгрява.



НИВАТА

Зрънца поникват и просторът зеленее.
Пристига вятърът – не питай откъде е.
Люлее стъбълцата да пораснат още
и със звездите да се заиграват нощем.

Тъй разлюляна нивата расте нагоре
и все за топъл дъжд с небето си говори.
Като във слънце птиците се гмуркат в нея,
когато някой ден за жътвата узрее...

Човекът – уморен, но горд, щастлив и весел,
облича бяла риза и ликува с песен...



ЦВЕТА НА ВЪРХА

Цветя – високо, на върха... Така далече
от нощите и дните с врявата им вечна.
Как се добрахте горе, до небето близо,
сред облаците тъмни, но със бели ризи?

Кой вятър ви пося в юмрука на гранита
и кой ви храни с обич? Слънцето? Звездите?
Не ви ли е студено там, където спира
дъхът на всяка птица и човек умира...

Катеря се към вас, цветя във висините,
но цял живот все тъй към бездните залитам.



КАРТИНАТА

Прозорецът отворен... Птици се надпяват...
Върху платното бяло слънцето изгрява.
Дървета хвърлят сянка, тихо залюляни –
цъфтят край тях тревите в росните поляни.

Картината е жива... Палитрата – богата...
На къшейчета ляга в нея светлината.
Но стъпчици потайни из пейзажа ходят.
Художникът къде е – сам да ги преброди...

Художника го няма. Сърцето спря да бие.
Но гледай – зад дървото в картината се крие.



БЕЗСМЪРТИЕ НЯМА

Радостта от живота... Звучи като песен.
И за тебе светът е свободен и весел.
Не забравяй, че има и гняв, има болка
и през сълзи сърцето за обич се моли.

Малко радост, приятелю – капчица само
приютява душите ни рамо до рамо.
Виж, тъгата по-често ни свързва, разделя
и дълбае във дните ни белег след белег.

И безсмъртие няма... Самотен, по риза
все надолу човекът по стръмното слиза...



ОСЪМНАЛО НЕБЕ

“Обичам те!”... Каква красива, нежна мисъл,
а колко смут и страх в душата ти изписва...
Налива сладост в теб... Стопява лед и камък.
Опасна е все пак, повториш ли я само...

“Обичам те!”... И устни в устните ти слизат,
отнемат ти дъха... И любовта е близо...
И капчиците страст и жажда те люлеят,
додето птицата над теб кръжи и пее...

“Обичам те!” – мълвиш... По голото ти тяло
небето й осъмва – розово и бяло...



ПРИЯТЕЛ

Ненадминато слово за песен – приятел.
Обич, слънце и път... Хоризонт необятен.
Но и укор се крие в гнездото му чисто –
ще се спусне над тебе и гняв ще разлисти...

Със сърцето избирай приятел... Сърцето
ще издига високо очите, ще свети,
ще говори сърцето... Душа да ликува
и светът радостта й затрогнат да чува.

Хей, приятел, отваряй без свян, без нагласа –
хляб и песен да сложа на твоята маса.



НЕ УНИВАЙ

Не унивай, живот! Има време за всичко –
няма край радостта, нито драмите лични.
Предстои много път, тишина безсърдечна.
Срещу нас – на душите ни мъките вечни.

Има време за сън, за игра, за измяна –
между рая и ада ще бъдем люляни...
Дотогава ще мине цял век... С бяла риза
ще посрещнем Смъртта, тя е толкова близо.

Не унивай, живот! Накриви си калпака
и размахай криле, ако някой те чака...

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево