ЗАВЕЩАНИЕ
Петранка Божкова е родена е на 16.06.1957 г. в село Лясково, Добричка област. Завършила е Великотърновския университет” Св. Св. Кирил и Методий”, специалност българска филология. Има издадени четири поетични книги - “Но чудо няма”/1992, ИК “Няголова/, “Пепел от илюзии”/1997, “Български писател”/, “Брод към небето”/2002, ИК “Няголова”/ и “Думи по пътя” /2007, ИК “Захарий Стоянов”/. Автор е на сценариите на два документални филма, продукция на БНТ: “Почакай, слънце!”, посветен на поетесата Дора Габе, и “Чешма да съградиш!” – за белокаменните чешми в Добруджа. Носител на първа награда в първия Национален поетичен конкурс “Христо Фотев” – Бургас, 2006. Работи като кореспондент на Радио Варна в Добрич
ПРИЗНАНИЕ
Усещам как светът ми се изплъзва.
В ръцете ми – следа от морски пясък.
Животът е неразгадаем пъзел.
С годините така и не пораснах.
Страхувам се от тъмното. Признавам -
понякога не ми достига смелост
да си простя сама. Но продължавам
да търся светлината във тунела.
РИТОРИЧНО
Доливам чашата. Доливам... Още...
На едри глътки пия от живота.
Осъмвам будна след тревожни нощи.
Върти се с бясна скорост колелото.
И докога ще се върти? Загадка.
Не ни е дадено да знаем всичко.
Животът е един. И е за кратко.
Тогава закъде съм се затичала?
ПОМЪДРЯВАНЕ
Навехнах си душата. Дреболия...
Приятел вдигна спусъка и стреля.
За миг се олюлях /защо да крия?/
и продължих. Но ми остана белег.
“Случайно беше” – казвам си. Ще мине,
животът ни е пълен с дребни грешки.
Пледирах за приятеля: “Невинен!”,
а той сега ме гледа със насмешка.
ПОМЪДРЯВАНЕ - 2
Научих се да губя, без да питам
дали е нужно с лихвите да плащам.
От равносметки ме болят очите,
но не от простите числа се плаша.
По-страшно е, че всичко се повтаря,
или не се повтаря както искам,
и някой ден ще позвъни Лихваря
с тефтер, от стари дългове, изписан.
ЖАЖДА
Препънах се по пътя. Притъмня ми
от думите, излъскани до бяло.
И нито звук за прошка. Заболя ме
от равното в гласа ти. Но съм цяла.
С една подробност – вече съм различна.
Сега за бяла тишина съм жадна.
До смърт се уморих да те обичам.
Но знам, че ако спра – ще се разпадна.
БЯГСТВО
Сама си тръгвам. И не искам нищо.
Оставям ти билета си за рая.
Натрупах райски красоти в излишък,
но на любов не мога да играя.
Защото любовта не си отива –
/когато е любов, а не - театър./
Не съм актриса. Сцената е сива.
За нов декор избирам свободата.
НА ПРЕДЕЛА
Не вярвам вече. В никого. И в нищо.
Изгубих се. Като самотна птица –
без ято, без небе...Живот разнищен.
И само болка в сухите зеници.
И само спомен някакъв далечен –
навярно съм живяла. Но ме няма.
Отказвам се от битката за вечност.
Защото знам, че всичко е измама.
ПИСМО
На Свилен
Безброй писма – наум ти ги изпращам.
Насън те чакам. Ала ти ми бягаш.
Небето се разсърди. Стана страшно
и прати дъжд вместо писмо на прага.
Невиждан дъжд! Прилича на прощаване.
Потъва в страх и самота паважът.
Аз остарях. Баща ти побелява.
Като се видим т а м, ще ти разкажа.
ЗАВЕЩАНИЕ
На Яна
Повярвай ми – животът е прекрасен,
дори когато някой ни предава!
След сто години раните зарастват,
макар че белезите си остават.
Нормално е човек да се страхува.
Родени сме, за да си носим кръста.
От мен да знаеш – винаги си струва
да се повдигнем мъничко на пръсти!
ПРИЗНАНИЕ
Усещам как светът ми се изплъзва.
В ръцете ми – следа от морски пясък.
Животът е неразгадаем пъзел.
С годините така и не пораснах.
Страхувам се от тъмното. Признавам -
понякога не ми достига смелост
да си простя сама. Но продължавам
да търся светлината във тунела.
РИТОРИЧНО
Доливам чашата. Доливам... Още...
На едри глътки пия от живота.
Осъмвам будна след тревожни нощи.
Върти се с бясна скорост колелото.
И докога ще се върти? Загадка.
Не ни е дадено да знаем всичко.
Животът е един. И е за кратко.
Тогава закъде съм се затичала?
ПОМЪДРЯВАНЕ
Навехнах си душата. Дреболия...
Приятел вдигна спусъка и стреля.
За миг се олюлях /защо да крия?/
и продължих. Но ми остана белег.
“Случайно беше” – казвам си. Ще мине,
животът ни е пълен с дребни грешки.
Пледирах за приятеля: “Невинен!”,
а той сега ме гледа със насмешка.
ПОМЪДРЯВАНЕ - 2
Научих се да губя, без да питам
дали е нужно с лихвите да плащам.
От равносметки ме болят очите,
но не от простите числа се плаша.
По-страшно е, че всичко се повтаря,
или не се повтаря както искам,
и някой ден ще позвъни Лихваря
с тефтер, от стари дългове, изписан.
ЖАЖДА
Препънах се по пътя. Притъмня ми
от думите, излъскани до бяло.
И нито звук за прошка. Заболя ме
от равното в гласа ти. Но съм цяла.
С една подробност – вече съм различна.
Сега за бяла тишина съм жадна.
До смърт се уморих да те обичам.
Но знам, че ако спра – ще се разпадна.
БЯГСТВО
Сама си тръгвам. И не искам нищо.
Оставям ти билета си за рая.
Натрупах райски красоти в излишък,
но на любов не мога да играя.
Защото любовта не си отива –
/когато е любов, а не - театър./
Не съм актриса. Сцената е сива.
За нов декор избирам свободата.
НА ПРЕДЕЛА
Не вярвам вече. В никого. И в нищо.
Изгубих се. Като самотна птица –
без ято, без небе...Живот разнищен.
И само болка в сухите зеници.
И само спомен някакъв далечен –
навярно съм живяла. Но ме няма.
Отказвам се от битката за вечност.
Защото знам, че всичко е измама.
ПИСМО
На Свилен
Безброй писма – наум ти ги изпращам.
Насън те чакам. Ала ти ми бягаш.
Небето се разсърди. Стана страшно
и прати дъжд вместо писмо на прага.
Невиждан дъжд! Прилича на прощаване.
Потъва в страх и самота паважът.
Аз остарях. Баща ти побелява.
Като се видим т а м, ще ти разкажа.
ЗАВЕЩАНИЕ
На Яна
Повярвай ми – животът е прекрасен,
дори когато някой ни предава!
След сто години раните зарастват,
макар че белезите си остават.
Нормално е човек да се страхува.
Родени сме, за да си носим кръста.
От мен да знаеш – винаги си струва
да се повдигнем мъничко на пръсти!
