БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ
Левена Филчева е родена на 08.05.1967 г. в София. Завършва СУ “Климент Охридски”, специалност “Чешка филология”. Публикувала е стихове и кратка проза в периодичния печат и електронни издания за литература. Член е на редакционния екип на тримесечника за литература “Глоси” и на електронните литературни списания „Кръстопът” (http://crosspoint.mediabg.eu/) и “DICTUM” (http://dictum.mediabg.eu/). Носител е на наградата за литература от Националния конкурс „Думи в цвят” за 2008-ма година. През 2009-та година Издателство “Арс” публикува книга с преведени от нея стихове на македонския поет Георги Калайджиев. Живее и работи в София. През април 2008 г. Издателство “Арс” - Благоевград, издаде нейната първа книга със стихове “Ос”.
БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ
Толкова сама не съм била,
Господи,
откакто
отхапах
проклетата ябълка,
Каин оплаквах,
горях на клада,
обърнах кораб
(плаках после
няма, безнога)
Без коса останах -
от откраднати кичури,
без сърце - от залези,
без очи - от изгреви.
Ако не на помилване,
имам право на лудост.
Толкова смешно
не ми е било, Господи,
откакто
опитах душата си,
а тя се превърна
в ябълка.
ЖИВОТЪТ – МЕТЪР НА ДВА
Метър на два е прозорецът в моята стая.
(два квадрата звезди ми рисуват клепачи...)
В пясъчник - метър на два - си играехме.
(два квадрата невинни мечти, смях и вятър...)
Метър на два приютяват телата ни нощем.
(два квадрата умора, любов и сънуване...)
В метър на два наредени кутии за поща.
(два квадрата надежди, по пътя изгубени...)
Метър на два са и чергите - старите, бабини.
(два квадрата традиция, приказки, спомени...)
Краят е метър на два... На живота ни.
(ще остане светът - два квадрата огромен...)
ТАЗИ ДУПКА В СТЕНАТА –
следа от пирон
спомен от снимка
образ на кон
сладко от шипки
дъх на сено
лятна поляна
тишърт в бордо
голо коляно
капчици пот
молещи устни
чувства в галоп
юздите отпуснати
любене в жълто
тела ненаситни
звън на реката
ритъм на жито
дупка в стената
празно чернее
сянка на лято
зазидана в нея.
БЕЗМОТОРНО
В лабиринта на небесните посоки
мечтите се измерват в разстояния.
Стъпките - безмълвни аксиоми -
в истина, достойнство и познание.
А летенето е плуване във въздуха,
флирт със облаци и суха метрика.
Сам със себе си. И няма друго.
Учиш се от птици на човечност.
Оголял от тишина, безименен,
на нулева отсечка пред покоя,
сещаш се за Хайнрих Шлиман
и откриваш. Собствената Троя.
МИРАЖИ
Удавници сме, вкопчили се здраво
в хартиените корабчета на душите.
С надеждата да е попътен вятърът,
флиртуваме с морето,
но брега обичаме.
В дълбокото
единствено на думи газим,
а думите съвсем не са ни до колене.
И вярваме, че другите предпазваме
от собствените си корабокрушения.
А сламките отдавна са се свършили –
разграбихме ги за пера, прописахме,
мечтите си във салове превърнахме
и търсим себе си, и прошка
само в стихове.
Мъртвите си
тачим повече от всички други.
Забравихме, че има живи за обичане.
Удавници сме. И до смърт сме влюбени
в душите си. А корабчетата - хартиени.
АКТРИСАТА ОТ БУДКАТА
тя продава мазно кафе и пластмасови банички
пред деколтето й се редят на опашка отдавна небръснати
похотливци, варосани войници от строежа наблизо,
изгладнели тенекеджии, цигани
и аз
много пушите, казва, докато ми подава трите кутии
погледът й зъзне под горещите мигли като в онази сцена
очаквам всеки момент бавно и широко да си прекръсти
краката, но това няма да я направи известна
затваря късно, за да не се прибира рано
понякога прилича на индийски син паун, на стоте очи
на великана Аргус
друг път съм зъл и отказвам цигарите
ПРОСЯКЪТ
аз съм презрение, което пъпли бавно
голямата стрелка на спрял часовник
препъваш се в усмивката ми всеки път
защото съм недоразбиране
изглеждам винаги
когато искаш да ме видиш
картонени са страховете ми
любовите – парцалени
а грапавите лишеи по кожата
са само мъртви дни
остатъци от погледи
допушвам всички чужди
угризения и навици
не ме мисли
не ми подхвърляй съвестта си,
сине
БЕЗСЪНИЕ
И е толкова много мъгла,
че ми лепнат клепачите.
Мойте мъртви навярно
правят райски купон -
наргиле палят дядовци,
баби месят погачи
и танцуват приятели
върху облачни, прашни килими
в най-просторния дом.
И наливам си в чашата
люта, домашна поезия
(да отсипя в пръстта
глътка стих не върви).
Насинджирват се буквички,
капки солени подреждат
стъпала през мъглата.
Но е толкова, толкова тихо.
А пък Раят не спи.
СВЕТОВЕН ДЕН
След толкова много отминали празници,
в настървена надежда, че има и следващи,
след толкова свещи и панахиди по храмове,
след всяко смирение (от страх и невежество),
безпощадно ми се иска да измисли някой
Световен ден за псуване и гола истина –
от цинизъм и от болка да кипи земята,
а ние да си вярваме, че е пречистване.
В подобен ден ще стана много, много рано.
Ще си сваря кафе, за да го плисна по стената,
ще кажа на децата „Майната ви! Днес ме няма!”
и ще размажа мисълта за надпревара с вятъра.
Неистово ще закрещя, до пълно онемяване,
без страх ще Го напсувам – и без това не чува,
не, няма да звъня на истинските си приятели –
на себе си ще кажа, че без тях съм кръгла нула.
Злобно ще заплюя всеки празен лист хартия,
побелял от чакане и от студените ми пръсти,
ще се изправя гола – като истината и ще вия,
че искам да родя от теб, на тебе да го кръстя.
А щом се уморя, студенокръвно ще засъскам
към всичките си неизказани от страх въпроси,
отровно ще захапя смисъла, ще го разкъсам...
И може би ще свърши този ден. Най-после.
БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ
Толкова сама не съм била,
Господи,
откакто
отхапах
проклетата ябълка,
Каин оплаквах,
горях на клада,
обърнах кораб
(плаках после
няма, безнога)
Без коса останах -
от откраднати кичури,
без сърце - от залези,
без очи - от изгреви.
Ако не на помилване,
имам право на лудост.
Толкова смешно
не ми е било, Господи,
откакто
опитах душата си,
а тя се превърна
в ябълка.
ЖИВОТЪТ – МЕТЪР НА ДВА
Метър на два е прозорецът в моята стая.
(два квадрата звезди ми рисуват клепачи...)
В пясъчник - метър на два - си играехме.
(два квадрата невинни мечти, смях и вятър...)
Метър на два приютяват телата ни нощем.
(два квадрата умора, любов и сънуване...)
В метър на два наредени кутии за поща.
(два квадрата надежди, по пътя изгубени...)
Метър на два са и чергите - старите, бабини.
(два квадрата традиция, приказки, спомени...)
Краят е метър на два... На живота ни.
(ще остане светът - два квадрата огромен...)
ТАЗИ ДУПКА В СТЕНАТА –
следа от пирон
спомен от снимка
образ на кон
сладко от шипки
дъх на сено
лятна поляна
тишърт в бордо
голо коляно
капчици пот
молещи устни
чувства в галоп
юздите отпуснати
любене в жълто
тела ненаситни
звън на реката
ритъм на жито
дупка в стената
празно чернее
сянка на лято
зазидана в нея.
БЕЗМОТОРНО
В лабиринта на небесните посоки
мечтите се измерват в разстояния.
Стъпките - безмълвни аксиоми -
в истина, достойнство и познание.
А летенето е плуване във въздуха,
флирт със облаци и суха метрика.
Сам със себе си. И няма друго.
Учиш се от птици на човечност.
Оголял от тишина, безименен,
на нулева отсечка пред покоя,
сещаш се за Хайнрих Шлиман
и откриваш. Собствената Троя.
МИРАЖИ
Удавници сме, вкопчили се здраво
в хартиените корабчета на душите.
С надеждата да е попътен вятърът,
флиртуваме с морето,
но брега обичаме.
В дълбокото
единствено на думи газим,
а думите съвсем не са ни до колене.
И вярваме, че другите предпазваме
от собствените си корабокрушения.
А сламките отдавна са се свършили –
разграбихме ги за пера, прописахме,
мечтите си във салове превърнахме
и търсим себе си, и прошка
само в стихове.
Мъртвите си
тачим повече от всички други.
Забравихме, че има живи за обичане.
Удавници сме. И до смърт сме влюбени
в душите си. А корабчетата - хартиени.
АКТРИСАТА ОТ БУДКАТА
тя продава мазно кафе и пластмасови банички
пред деколтето й се редят на опашка отдавна небръснати
похотливци, варосани войници от строежа наблизо,
изгладнели тенекеджии, цигани
и аз
много пушите, казва, докато ми подава трите кутии
погледът й зъзне под горещите мигли като в онази сцена
очаквам всеки момент бавно и широко да си прекръсти
краката, но това няма да я направи известна
затваря късно, за да не се прибира рано
понякога прилича на индийски син паун, на стоте очи
на великана Аргус
друг път съм зъл и отказвам цигарите
ПРОСЯКЪТ
аз съм презрение, което пъпли бавно
голямата стрелка на спрял часовник
препъваш се в усмивката ми всеки път
защото съм недоразбиране
изглеждам винаги
когато искаш да ме видиш
картонени са страховете ми
любовите – парцалени
а грапавите лишеи по кожата
са само мъртви дни
остатъци от погледи
допушвам всички чужди
угризения и навици
не ме мисли
не ми подхвърляй съвестта си,
сине
БЕЗСЪНИЕ
И е толкова много мъгла,
че ми лепнат клепачите.
Мойте мъртви навярно
правят райски купон -
наргиле палят дядовци,
баби месят погачи
и танцуват приятели
върху облачни, прашни килими
в най-просторния дом.
И наливам си в чашата
люта, домашна поезия
(да отсипя в пръстта
глътка стих не върви).
Насинджирват се буквички,
капки солени подреждат
стъпала през мъглата.
Но е толкова, толкова тихо.
А пък Раят не спи.
СВЕТОВЕН ДЕН
След толкова много отминали празници,
в настървена надежда, че има и следващи,
след толкова свещи и панахиди по храмове,
след всяко смирение (от страх и невежество),
безпощадно ми се иска да измисли някой
Световен ден за псуване и гола истина –
от цинизъм и от болка да кипи земята,
а ние да си вярваме, че е пречистване.
В подобен ден ще стана много, много рано.
Ще си сваря кафе, за да го плисна по стената,
ще кажа на децата „Майната ви! Днес ме няма!”
и ще размажа мисълта за надпревара с вятъра.
Неистово ще закрещя, до пълно онемяване,
без страх ще Го напсувам – и без това не чува,
не, няма да звъня на истинските си приятели –
на себе си ще кажа, че без тях съм кръгла нула.
Злобно ще заплюя всеки празен лист хартия,
побелял от чакане и от студените ми пръсти,
ще се изправя гола – като истината и ще вия,
че искам да родя от теб, на тебе да го кръстя.
А щом се уморя, студенокръвно ще засъскам
към всичките си неизказани от страх въпроси,
отровно ще захапя смисъла, ще го разкъсам...
И може би ще свърши този ден. Най-после.
