Румян Камбуров

интервю с писателя Георги Мишев

Ако ги изречем на един дъх: „Преброяване на дивите зайци”, „Момчето си отива”, „Вилна зона”, „Не си отивай”, „Матриархат”, „Селянинът с колелото”, „Дами канят”, „Зона Б-5”, „Дунав мост”, „Патриархат”, ако се потопим в /аналогичните/ белетристични светове, които разграбвахме на времето още топли-топли от страниците на сп. „Пламък” – май рискуваме да останем и без дъх, и без зрение. В шеметния световъртеж на „Е-ей, я, гледай-гледай!... Я, чети-чети!... Че това си бяхме ние, че това сме си ние и до ден-днешен! Виж, ти, какви сме били, какви сме си!...Цъ-цъ-цъ!...Бре-бре-бре!...” И край. Големият калейдоскоп ни е глътнал цели-целинички, големият панаир ни е обзел изцяло и ние сме неми театрални прашинки, танцуващи бавно сред мощно осветенитени кино- и белетристични проекции. Автор Георги МИШЕВ. И пак „Край” с 3 !!! След удивителните естествено: ...
Но ако сме се решили да се видим на по-смислена раздумка /каквато се получи при краткото гостуване на Георги Мишев в Добрич, когато при последния кинофестивал „Любовта е лудост” във Варна “открадна” любов и за нас, шепа негови добруджански почитатели/, нека извървим заедно утъпканото друмче на хронологията.

И тъй – „ В началото бе...словото, журналистиката...”

– Началото е далечната 1953, новата специалност към Софийския университет журналистика, още непопулярна, затова и влизането бе с конкурс, тоест още без връзки и привилегии. Българският и историята ми вървяха, не беше трудно да изкарам някъде към четири и нещо, при тогавашната петобална система. Пет години слушах лекции за това как печатът трябва да бъде партиен и агитационен, а сетне осведомителен и че журналистът е войник на партията, “колелце и винтче” от механизма на авангарда... Когато взех дипломата, бях вече убеден, че не трябва да си изкарвам прехраната като партиен апаратчик. Минаваше ми през ум да се върна към професията на ветеринарен техник – средното ми образование, но се отвори една слабоплатена работа като окръжен кореспондент на детския вестник „Септемврийче”. Ето, че се и ожених – начало на компромисите в човешкия живот. Заживях в Ловеч, обикалях централна Северна България, гледах, слушах и размишлявах по видяното и чутото, което впоследствие се оказа суровина за разкази, повести, романи... Обикновена еволюция – нищо внезапно, “за една нощ”, никакви заклинания, закани, планове от кратко- и дългосрочен характер. Продължение на линията на предците ми – земеделци: оране, сеитба, жътва, вършитба... И като се огледаш – минали седемдесет и пет години!

Как се получи първият десант в киното, в чиято основа стои една войнствена
каста, която и до ден-днешен си е май за “посветени”, за “наши”?

– Следването ми съвпадна с разцвета на италианския неореализъм в киното. В нашето кино този етап не се осъществи докрай, поради бариерите на соцреализма; нашите сценаристи, носеха естетиката на псевдореализма, получен в московските школи, затова и филмите, които се правеха по онова време, бяха помпозни, бутафорни, далече от истината и живота. Без да съм кой знае колко умен или прозорлив, усетих пролука в нормативната естетика на соцреализма: правеше се разлика между позицията на автора и позицията на героя. Тоест, можеше в своя защита да казваш, че така мисли твоят герой, а не самият ти... Това за мен бе малко откритие и на него се опрях, когато пишех първите си неореалистични „Осъмски разкази”. Те ми носеха неприятности, връщаха ми ги и ги сваляха от страница, но накрая излязоха в книга. И бяха забелязани. Един редактор в киното – Ивайло Знеполски, днес професор – дойде в Ловеч и ме намери с предложението да направя опит за сценарий по някой от разказите. Така стана дебютът ми с новелата „Ако не иде влак”, дебют и за режисьора Едуард Захариев /1966 г./.

Началото си е начало. След него идва по-тежкото - утвърждаването...

– Съмнителна дума. Гъделичкаща самолюбието, суетата на автора. Рано и бързо узряват неоригиналните автори, казва Чехов, вълните на модата ги размиват на брега... А Флобер отбелязва, че талантът е търпение и не се изразява в една страница, а в триста страници. Имал съм минути и часове на отчаяние и безпомощност, но не са се превръщали в драма. За една от ранните ми работи един критик писа твърде категорично: той повече няма да напише нищо по добро от това... Обезсърчаващо звучи и не се забравя цял живот, но не ми попречи да продължа по-нататък, дори донякъде ме стимулира да докажа /на себе си най-вече/, че не е прав. По-важното е “отвътре” нещо да напира и да търси самоизява, тогава никакво външно препятствие няма да му попречи... Ако искате, ми вярвайте, проблемът с “утвърждаването” никога не ме е вълнувал истински и трайно. Безпокоеше ме по-скоро огромното количество от случки, събития, лица, конфликти, анекдоти, глупости и идиотизми, които гъмжаха около мен /и в главата ми/ и за които мислех, че няма да ми стигне време да ги опиша, да ги “овеществя” на хартията. Това безпокойство е живо и днес, всяка заран в тъмно се събуждам със същата тревога: как да намеря форма на еди коя си история, къде да я сложа, ще успея ли преди неизбежния Алцхаймер?

Имахте щастието да раснете сред плеяда от стойностни автори. Кои от тях
ви бяха учители, кои - приятели?

– Чиракуването в “занаята” може би бе през студентските години; тогава си четяхме първите опити, разисквахме, налучквахме гамите. За това време Хайне казва, че човек се учи от себеподобните, както диамант с диаманта се шлифова. По-късно почваш да гледаш слабите страни на колегите – млади и по-възрастни. Шедьоврите отчайват, посредствеността стимулира... Твърде рано осъзнах, че от огромното мнозинство членове на СБП не мога да науча нищо полезно, освен как да се присламчвам към властта, затова избягвах кафенетата и колективните сбирки. Това ме предпази и от лични неприятелства; предполагам и от съответните доноси до службите... Спомням си, че веднъж на плажа /през лятото, разбира се/ казах нещо пред колега-белетрист, а той процеди през зъби: „За такова нещо пращат в Белене”... Иди, след такива думи, та води разговор, обменяй мисли... С Ивайло Петров съм имал много и задушевни разговори, по общи теми, не съм му показвал мои неща, както и той не обичаше да говори за своите... В това отношение той беше уникален: никога не казваше нещо, което можеше да прозвучи като самохвалство. Винаги махваше с ръка: а бе, драскам тук едни глупости... Спомням си само едно споделено намерение – „Ще ми се да напиша повест със заглавие “Лъжливи хора”.” След много години май че написа нещо такова....

В „Литфорум” писахте за срещата ви в Будапеща – за неговото достолепно
държане като джентълмен.

– Той наистина бе джентълмен, с вродена артистичност, което не демонстрираше пред всеки, затова за мнозина изглеждаше затворен, едва ли не темерут. Много сме говорили на тема власт и партийно членство, понеже и двамата бяхме приети в партията /по различно време/ – с едни и същи процедури – буквално за ден-два. Той ме успокояваше: не могат без нас, приемат ни не защото ни обичат, а защото им трябваме за момента... Тъпо е, казвах, излагаме се. По-важното е да не се изложим в писането - там е трайното, другото е конюнктура, минава и заминава. Както днес те приемат, утре ще те изключат... /Както и стана, наистина!/

Времето на 70-те и 80-те години на миналия век... Вие останахте верен на критичността... И дойде 89-та! Уж високо хуманните, високосоциални градации се схумнаха, като спукани балони и се настаниха в полозите на Вашите сюжети и герои. Не сте ли разочарован, че критичността не е помогнала?

– Илюзия е да мислим,че изкуството променя живота, че от нещо написано черно на бяло властта ще се трогне, ще промени линията си. Само гузната съвест на управляващите смяташе, че интелектуалците се борят, за да завземат управленските кресла. Но истината е, че промените на обществото са резултат на мисленето, а не от техническия прогрес. Затова се води една скрита борба за манипулиране на човешката мисъл. Какво е бурното развитие на телевизията? Случайно ли се хвърлят милиарди и билиони долари за така наречените информационни технологии? Третата световна война всъщност е в ход и не усещаме как истината губи територии и жива сила и моралните оръжия стават все по-слаби пред инстинктите...

И в „Дунав мост”, и в „Патриархат” излязохте на “ринга” с табу-темите за част от съвременността и част от близкото минало. Имате ли още сили за този “ринг”?

– Както вече казах, “лежим” върху огромно количество залежи за писане, пречи ни провинциалният мързел да осмисляме фактите, да търсим форма на замислите. Говоря за себе си, разбира се, но всеки е клетка от големия организъм, наречен българска литература. Стар недостатък на нашата литература е подражателството, вторичността. Трябва да се появи Габриел Маркес, за да почнем да пишем като магически реалисти. Или Райнов трябва да изчете сто романа от “черната поредица”, за да създаде своя Емил Боев... А Алеко създава Бай Ганьо от преки впечатления, от замисляне и дълго мислене върху явлението байганьовщина. Два подхода – единият е излишен...

Заедно с добруджанския книжовник Васил Колев упорито и бавно сваляте един грешен “грунд” на Вазов и Захари Стоянов, за да откриете истината за невинността на Поп Кръстю, за неговата преданост към делото на Васил Левски...

Има максима за големите открития: всички знаят, че не може да стане, един не знае и го прави. Случаят с Васил Колев е същият: той не се стъписа пред една стогодишна легенда, тръгна срещу нея и доказа, с цената на десетгодишен труд, че е “черна”, съзнателно съчинена и лъжлива. И че нейното демаскиране води до полезни и нужни за обществото поуки... Друг въпрос е дали обществото има съзнанието за ползата от една победа на Истината. Каквото и да си говорим, пробивът е направен, времето ще продължи по-нататък, както става при всяко ерозиране на легендите и митовете.

Георги Мишев и неговата днешна писалищна маса? Неговата утрешна?..

– Да не нагазваме в метафизиката... Намираме се в “Антимовсхия хан”, а какво се говори на маса: за пари и за жени...