Валентина Добринчева

30-годишният юбилей на “Стария Добрич”, който бе честван в края на октомври, доведе в града ни Петър Лазаров. Или Петьо Гайдата – онзи майстор от етнографския комплекс, който всички помнят. Той от няколко години живее и работи в Златоград в Родопите. Инак е от Шабла, бил е гимнастик, по-късно се влюбва в дърворезбата, а след това – и в гайдите. Един от най-излъчващите и харизматични майстори на Стария Добрич. Той дойде от 500 километра за тази 30-годишнина. Сутринта – в началото на празничния ден, свири от часовниковата кула, за да поздрави своята Добруджа и приятелите.

Етнографският комплекс “Стария Добрич” позагуби от блясъка си? Как се справяте вие в Златоград? Каква може да е рецептата – какво може да се направи за “Стария Добрич”?

- В далечната 1978 година, когато започнахме като майстори, ние бяхме много млади, много ентусиазирани и ратувахме, мечтаехме за истински занаят. За да се занимава един човек, млад, със занаята, това значи да е влюбен в този занаят, да обича всичко българско. Конкретно за чаршията – ние ратувахме за истинска възрожденска чаршия тогава – със собствен статут, със съвет на майсторите, които да определят нивото на произведенията. Всеки си е майстор, обаче не трябва да се допуска абсолютно никаква грешка – ножът трябва да е закален по особен начин, гайдата трябва да е направена толкова красиво и да звучи толкова ярко, геврекът да е изпечен добре… В тоя смисъл, художествен съвет, който да регулира, да контролира нещата в цялата чаршия. Няма да правя аналог със Златоградската чаршия – тя е много млада – на 7 години е. Между другото, човек не е добре да говори за себе си, но когато аз отидох там преди 5 години, уредникът на етнографския комплекс нямаше специално отношение към майсторите. Може би аз – с майсторлъка си, с тази запаленост възрожденска, която имам, с начина ми на говорене, успях да убедя много хора, че една чаршия я прави майсторът, не работилницата, въпреки че наистина - трябва да има етнографски момент в работилницата, да се връщаме към старите майстори. Там, както и тук, ние държахме да няма плакати на Лепа Брена, да си има Васил Левски, стари предмети, най-вече етнография. Но над тази етнография да стои един изключителен майстор – който умее да говори, който умее да предаде и на другите тази обич, която към занаятите.

Все пак, кое мислите, че е по-добрият вариант – да бъдат по някакъв начин майсторите ангажирани и обезпечени да занимават посетителите, или трябва да търсят своята икономическа изгода?

- Етнографските комплекси имат единствена и най-голяма цел – да съхранят и да развият народните занаяти. Това се прави за хората, не само за чужденците. Ние тях ги учудваме с нашия фолклор. Един стар етнограф беше казал: визитната картичка на нашия народ са неговите бит, занаяти, танци и песни. Това е визитната картичка на България.

Как ще оцелява етнографският комплекс ако няма посетители?

- Майсторите трябва да са възрожденци по дух. Ние не сме сребролюбци. Това е цялата работа. Има много хора, мои приятели, които заминаха по чужбина. Иван Димитров, един дърворезбар, замина за Америка, аз бях в Индия, един Валентин Йотков преподава в Америка медникарство, Киров замина за Кейптаун, ние се пръснахме. Аз работих в Белгия, в Унгария, и винаги се връщах, защото исках да правя само българска хубост и красота. Сега щях да имам ателие в Америка. Моят племенник завърши в Трявна и сега си е в Америка, но аз винаги се връщах. И не съм богат. Моето богатство са големите приятели, това, че мога да говоря така запалено и с такава любов за занаятите. Когато слушам фолклор, особено детски, аз ставам прав.

Отмират ли занаятите? Младите интересуват ли се?

- Няма да умрат. В Добрич съм си донесъл престилката да я подаря на дете – дете, което да има тази светлина в очите, която съм имал аз и каквато продължавам да имам.

Търсите такова дете?

- Търся такова момче. Къде да го търся – в дискотеките ли, не знам. В работилницата ми влизат деца, които не знаят една родопска песен. Викам им знаете ли “Рипни, Калинке”, там, “Сос ма караш, майчинко”, известни родопски песни, те – интересува ги само компютърът. И в мене се появява тъга, много голяма тъга. Това е най-голямата ми тъга – че е удобно да говорим за приемственост на занаята, обаче го няма, няма го така ярко изявено – във всяка работилница да има по един млад човек, който да поеме занаята. Скоро бях в Раднево като гайдар - на среща на сватбарските оркестри, ами там, както съм сега на 64 години, аз бях най-малък, най-младият от всички майстори. Другите на по 70 – все стари бараби, които заминават. Нито един нямаше между нас ей-така, на когото да му греят очите за тази хубост, която цял живот работи.

А тя би трябвало да е заразна за децата?

- Как да ги заразим? Правя изложби, участвам в изложби – докосват се до предметите, но никой, никой… Един стар майстор от Монтанско в едно интервю каза: “Какво не бих дал едно любопитно носле да се опре на прозореца ми и да каже - Майсторе, искам да работя при теб”.

Вашите планове сега какви са? Знам, че сте издали книга с поезия…

- Да, прекрасна книга с много нежност. Сега ми предстои малък разказ да правя. Много са тъжни моите неща. Нямат нищо общо с фантазията, просто това са мои изживявания, мои срещи с приятели.

В Родопите ли мислите да си останете?

В Родопите работих един иконостас на границата, сега работя втори в едно хасковско село – Конуш. Отказах се от една моя мечта – един много голям иконостас в прословутия Меден рудник в Бургас, където щяха да строят джамия, а сега правят комплекс. Имах ученик една година, който замина за Испания и едва ли ще се върне.

Ако излезе някакъв проект насам – в Добруджа, готов ли сте да се върнете
да работите?

- Даже надписът ми в работилницата ми е “Петър Лазаров – добруджанеца” и така ме знаят и така пристигат писмата. Да, бих си помислил, но имам още работа да върша там.

Казахте, че сте готов да издържате ученик, ако някой реши да дойде при
Вас и да се обучава?

- Аз обичам да мечтая и се добирам до мечтите си. Някога не ми се получават, но аз ги запазвам, скривам си мечтите, боледувам, че не мога да ги осъществя, пак ги вадя... Но една от моите мечти е да направя голяма изложба в бесарабските градчета и села, да свиря с гайдата, да им подаря няколко гайди на талантливи българчета, които обичат българския фолклор, защото там се говори български език и български училища имат - да ги направя повече българи с моето свирене и моята изложба. Това е моя мечта. Говорих с кмета на Златоград Мирослав Енчев, говорих с директора на училище “Васил Левски”, как да ги настаним тези деца, ако евентуално могат да дойдат да ги обучавам на занаят. Ще им осигурим всичко до завършването на висшето им образование.

Петър Лазаров наскоро издаде и първата си поетична книга „Обич чрез болка
доказана”. Представяме ви едно от стихотворенията му.

ХУБОСТ ВЪВ ДУШАТА СИ ПОСЯХ

Отчепвам залък за приятели
и винаги съм сит.
Рося челото си със извори
и винаги съм здрав.
Научих песните на птиците
и станах волен като тях.
Калих ръцете си със сръчност
на майсторите майстор бях.
С плач на диви гайди плаках
и от болката им помъдрях
от светостта на възрожденци,
хубост във душата си посях.
Без ничия обич
живея сега
тъжен, брадясал и гладен,
но търся бялата лястовица
и вървя
през живота
изправен.

Съвместна публикация с Dariknews.bg