Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИВАН"

ИВАН

Петър Крумов е български хоров диригент, композитор и музиковед. Роден е на 6 август 1934 г. в град Стара Загора. Завършва хорово дирижиране през 1957 г. в Българската държавна консерватория (днес Държавна музикална академия “Панчо Владигеров”) при професор Георги Димитров. От същата 1957 г. е главен художествен ръководител на Добруджанския ансамбъл за народни песни и танци от град Добрич, който ръководи до 1982 г. До 1988 г. е ръководител на фолклорния ансамбъл “Силистра”. Носител е през 1959, 1964, 1969 и 1984 г. на златни медали за национален фолклор и на Кристална лира на Съюза на композиторите. Автор е на книги за българския фолклор и българската музика.


От книгата „Срещи със земи и хора”, чието издаване предстои

Отдавна познавах Иван. Познаваха го и почти всички изпълнители от нашия ансамбъл. Той беше едно снажно момче с големи светли очи и с добродушна усмивка, която се появяваше по месестите му устни винаги, щом срещнеше някой от нас. Притежаваше вродени музикални качества: верен слух и добро ритмично чувство. Пееше чисто, свиреше на уста много точно, но искрено съжаляваше, че единствено немотията не му беше дала възможността да си купи кавал или гайда и да свири до насита. Затова често заставаше под прозорците на нашите репетиционни помещения, а при лошо време се примъкваше в тясното коридорче и слушаше – понякога с часове. Иван не помнеше баща си – беше загинал преди неговото раждане и костите му със сигурност лежаха някъде много далече – там, където са се разигравали последните сражения на Втората световна война. От майка си беше чувал, че навремето е получила само едно писно – кратко съобщение за страшното събитие. Толкова. Никой не знаеше кога и от какво е починал, никой не знаеше и къде е гробът му. Иван беше отраснал сам, без братя и сестри. Майка му, едра, кокалеста и полупригърбена жена, го беше отгледала сама, без да се омъжва втори път. Знаехме само, че работи в тъкачна фабрика. По едно време Иван се загуби. В началото това не направи впечатление на никого, но когато започнахме да се питаме къде все пак изчезна това момче, Иван се появи. Беше с униформа – отбиваше редовната си военна служба. Две години по-късно, след като се уволни, той започна отново да идва при нас. Дори се похвали, че ще става шофьор – бил се записал в специални курсове.
Един ден пред репетиционните помещения с гръм и трясък спря поизносен камион. От него – както винаги весел и засмян – изскочи Иван. Преустановихме репетицията. Иван влезе, бръкна в джобчето на ризата си, извади съвсем нова, новеничка шофьорска книжка и ни я подаде. Взел я още преди три дни и веднага го назначили на работа в “Комунални услуги”, но зачисленият му камион се нуждаел от ремонт, та трябвало време да го постегнат. Сега и двамата са тук – и той, и камионът. Като взема първата заплата, ще почерпя! – каза и си тръгна.
По-късно Иван започна да кара една от двете малки рейсови коли, които об-
служваха единствената тогава градска автобусна линия от площад “Свобода” до гара Север. Виждахме се по-рядко, но винаги, когато имахме концерти в близките села и градчета, настоятелно искахме да ни вози не друг, а единствено Иван.
След някоя и друга година, когато израстнаха първите хотели по нашето Черноморие, Иван отиде да работи в “Албена”. Вече се беше оженил, имаше две деца и си беше построил собствена къща. Виждахме се още по-рядко, но когато веднъж стана дума за задгранично турне, първата ни мисъл беше за Иван и за неговия голям и луксозен “Чепел”. Сега отново бяхме на път – из Унгария. Отново единият от двамата шофьори беше Иван. Отново си припомняхме минали истории и през смях се питахме защо по унгарските пътища няма дупки. Гостувахме в югозападната част на страната. Бяхме в Залаегерсег, в Кестхей и в няколко други селища. Обиколихме и цялото Балатонско езеро. Видяхме много неща, но времето не беше с нас – през цялото време валеше.
Последният ни концерт беше в град Надканижа. Отидохме рано след обяд – този път не за репетиция. Домакините искаха да посетим военното гробище. То беше разположено на голяма площ и оградено с красива ограда. Тук почиваха хиляди бойци от различни националности, намерили смъртта си в началото на прочутата унгарска “пуста” – обширната и плодородна равнина около Дунав и Тиса. Гробовете бяха събрани в огромни карета по държави: на едно място бяха германските, на друго – сръбските, на трето – съветските. Върху белите, грижливо поддържани, кръстове личаха имената на войници, старшини и офицери, дори на генерали. В единия край беше отредено място и за българите. Обходихме каретата, без да произнесем нито една дума. После застанахме пред мемориалния паметник, издигнат в средата на гробището. Историк – специалист от местния музей, ни запозна с историята на ожесточените битки в края на войната и с броя на жертвите, паднали в тази световна касапница. С малко, но точни думи той припомни за престъпните цели и идеи на отделни индивиди и на малки групи около тях, от които страдат милиони. Представител на нашето посолство, дошъл специално за случая, също произнесе кратко слово и преди да положим цветя на признателност, призова всички да паднат на колене и с това да почетат паметта на загиналите. Подгънахме колена. Прозвуча тържествена, но скръбна музика. Подухна вятър. Тежките оловно-сиви облаци отново ни прихлупиха към мократа, неизсъхнала още земя. Закапаха първите капки – предвестници на силен и продължителен валеж.
Точно в този момент се чу далечен, неистов вик. Последваха ридания и силен плач. Станахме и бързо обърнахме глави. Изблиците на човешка сръб и мъка идваха от сектора на българските гробове. Върху един от тях се беше свлякъл Иван. Ръцете му бяха обгърнали здраво белия кръст. Притичахме бързо към отдалеченото място. Нашият шофьор се тресеше. Явно личеше, че не може да контролира поведението си. Панталоните и част от шлифера му бяха мокри и изкаляни. Шапката му беше отхвръкнала далече в страни. Това не беше спъване или обикновен припадък. С очи се питахме какво ли се е случило с нашия Иван.
Миг по-късно разбрахме всичко, щом чухме да шепне познатите на всички ни думи “Татко, татко ... “ Иван беше намерил тук, в далечния унгарски град, онова което не знаеше къде е и цял живот безуспешно търсеше ...
Заваля силно.

Петър Крумов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево