Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ИСУС СРЕД КИБОРГИТЕ"

ИСУС СРЕД КИБОРГИТЕ

Емил Милев е роден през 1957 г. в Благоевград. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „П. Хилендарски” и оттогава живее в града под тепетата. От 1992 г. работи като журналист в областта на културата за различни печатни медии. Автор е на стихосбирките „Третото око на самотата” и „Повикай ме”. За последната има награда от националния конкурс за поезия „Иван Николов” на ИК „Жанет 45”. Готови за печат са романът му „Исус сред киборгите”, сборникът стихове „Сънят на звуците” и историко-документалната поредица „Времена и съдби”. Член е на Дружеството на пловдивските писатели.



/откъс от неиздаден роман/

“Всеки, който възвисява себе си, ще бъде унизен,
а който се смирява, ще бъде въздигнат от бога.”


Ракия от диви джанки, кротувала в дъбово буре и помъдрявала от година на година, без да се интересува, че светът се е променил. Култово питие, брато! Старецът доля за втори път чашките и примижа по неговия си начин.
- Дедо ти беше арен човек и набожен, ама многу я обичаше, пущината. Напие се, гяволо го яхне и не знае що праи. С поп Никола беа големи приятеле – пеешеа наедно и у цръквата и у кръчмата. Една година, по Гергьовден, насветкали се у долната маала, па се качиле на поповото муле да си доождат. Оно беше многу яко, ама и многу улаво. На сабаалемта, кога попадията станала да музе козите, глеа мулето пасе самичко пред портата. Бре, като писна таа жена – Утепали са попо! Утепали са попо! Собраа се мажето да ги терат и ги найдоа да спият като ангеле у капиняко...
- Значи, хем ангели, хем безбожници? – Почудих се дали да го открехна за Тангра, но ми се стори още рано, пък и пущината вече ми говореше.
- А-а не, не! Дедо ти си верваше у Господо, па за попо да не думаме. Чувай са, яз да ти кажем: Гяволо бега от сиромашията, по угодно му е да оноди богатите, ама човеко, кога е грешен и сиромах, не може без гявол, сам си го тера. Ти знайш ли оти нашта маала е такваа – таа каща на тоа баир, другата каща на другио баир? Оти сите са бегали отнекъде, от нещо. Таа маала требва да се вика Бегалите. Кога зафанах мойта каща, дойде на дедо ти баща му и ми кажа: Не те знам от що бегаш, ама тука ке найдеш само сиромашия. И така си беше – цел живот тутун, тутун, овци, кози... Е-е-ех, олан! Не те знам ти от що бегаш, ама са нема да найдеш и сиромашия, нищо нема, гробища... – Очите на дедо Павле се бяха просълзили.
- А ти от що си бегал, дедо Павле?
Той наля отново чашките и отряза още едно парче козе сирене за мезе.
- Ако зема да ти разправям, нема да ни стигне бочвето с ракията. Па и отминах веке деведесе годин, от две-три чашки и ми се опие главата. И нозето не ме слушаа, я, сабалемта кочо кеше да ме бутне у андъко*... Заборавиа ме, сине-е, и гяволо ме заборави, и Исус ме заборави – самичок у това село, самичок с умрелите, ама и они бегаа, един нема барем насън да ми се яви, да си продумаме... От що ми е таа наказия, незнам...
- Тангра е над всички и не забравя никого, дедо! – Май бях почнал да се напивам.
- Не знам, ти си млад и господо ти е по-модерен. Еднаж, като бех малечок, питах дедо ми оти господ е дал толку мака по ората, а он се засме и вика: и яз като бех малечок и питах моьо дедо и он ми разкажа следното: Старио господ, като му додеяло да седи самичок, найдели му се двамина сина
– Сатанаил и Исус. Първороднио Сатанаил бил буен и ядовит, а по-маленкио
Исус бил кротичок и засмен. Кога поотраснали, Сатанаил фанал брато си: - Айде да бегаме, туа при старио нема що да праим! Щом сум от господ, то и яз сум господ – ке си направа мой свет, мое царство, па ако доеш со мене, ке го делиме наполовина. Така и станало – бегали двамината и Сатанаил создал земята и водата, и дръвето, и ги населил с гадинки, па Исус создал слънцето и светлината и они живнали и почнале да се плодат. Накрай Сатаната кажал: На таа земя й требува еден господар по мой образ и подобие! Земал кал и направил еден маж, после направил и една жена да му ражда деца. Арно, ама они биле диви досущ като другите дзверове. Дожалело му на Исус за них, отишел при татко си и измолил малку от светио дух, па тайно го вселил у мажо и жената. И они отеднаж от дзверове станали ора. Като се научил Сатанаил, побеснел от яд и зел да гръми на Исуса: Таа делба ке е последната – щом ти им даде душа, яз ке им зема акъло, па да видим кой ке надвие! А на ората рекъл: За таа безсмъртна душа, що ви е аризана, ке се мачите и ке се тепате цел живот, туа у мойто царство! А Исус се вратил при татко си, ама се бил нажален, оти ората се наплодили по целата земя и насекъде Сатанаил надвивал. Тогай Исус се явил в человешки образ на земята и почнал да ги учи и изцерява, а Сатанаил пак побеснел от яд и накарал слугите си да го разпнат на кръсто. А после като видел, оти учениците му почнали да строят цръкви и да му се молат за милост кат на Господ, замаял акъло на поповето, отрупал ги сос чинове и палати, а они обърнали исусовио кръст на меч и зели да се тепат за власт... Дедо Павле се закашля, отпи глътка и тропна с чашата по масата.
– Човек требе да си рани душата, она не сака леб и вода, ама па требе да се рани, оти е от Исуса. Инак Сатанаил това и чека...
- Как да си нахраня душата, дедо?
- Най-напреж требе да се смириш.
- Какво означава да се смириш?
- Незнам, сине. Оно е като врата у темна стая – ако ти е останала душа от светио дух, ке я найдеш и ке изленеш на видело, ако не – ке си останеш у темното цел живот... Айде стига толку, оти сабаалем па работа ни чека!
Есенните звезди бяха надвиснали заплашително близо, а пътеката изтъняваше в медно-жълто злокобно острие. Луната, кръстосала крака на отсрещния баир, ме гледаше замислено. Няма да ми дадеш да спя, нали? Опитах се да видя дали няма да пошавне нещо като отговор по кръглото й лице, но вместо това се проснах в един храст, от който излетя уплашена и възмутена двойка птици. Пардон! От джанковицата е. Ако остана тука, тая пущина ще ме направи и мене богомил като дедо Павле. Или по-скоро богунемил.
В призрачния полумрак дядовата къща изникна постепено като някакъв Сатанаилов декор. Могила от тъмнина. Празна пирамида. Вход без изход. Ако имаш от светио дух, ке найдеш вратата и ке излезнеш на светло! Аз имах запалка. Отворих входната врата и влязох в още по-тъмно. Требе да се смириш! Требе да се смириш! – развика се треперливо пламъкът на газената лампа. Готово! Извадих от долапа шишето с ракия и един буркан маринована цаца. Отпих дълга глътка и понечих да бодна с вилицата. Може и така да ми се стори, но на тази светлина очите на цацата блестяха по-особено. Някак си познато. Господи! Мариновани! Годни за консумация от – до. Извадих една рибка в чинията и се взрях в очите й. Ако сте забелязали... Ти си психо! Психо съм. Ако сте се забелязали, очите на цацата са несъразмерно големи спрямо тялото й. Представете си я с рзмерите на кит. Тогава вместо очи срещу вас ще се носят две синкави луни, а под тях една паст от тъмнина, която като Ноев ковчег събира милиарди животчета и ги складира в утробата на Бога. И всяко едно намира своята клетчица от минало, бъдеще и настояще. Годна за употреба от – до. Пък ако имате до вас полупразно шише с ракия – довършете го и може би ще видите собствената си клетчица – от бебешкото корито до дъсчения ковчег... В утробата на Бога...Или на Програмата! И в тази нощ, в тази капсула от тишина, изстреляна в Космоса, аз чух гласа на Лина: Те идват! Те знаят къде е селото на избегалите!...


* * *
“Ако погледнеш целия свят непринудено и с нескрити помисли,
то изведнъж ще съгледаш бляскавата светлина на Бога.”


От самотия дядовата къща беше заприличала на коралов риф сред синевата на хълмовете. Аз се оказах неканен грубиян в един много сложен свят от бурени, паяци, мравки, стоножки и всякакви техни братовчеди. Когато влезех в някоя от стаите, сиво-черни мишлета се опулваха от учудване, преди да се стрелнат в безопасност. Избрах за своя територия стаята с оджака, защото циганското лято започваше да чука по фризера на бялата забрава. Горе-долу една седмица ми отне да я приведа в годно за живеене място на моя вид. Останалите видове трябваше да отстъпят след дълга окопна война. Измих дъските на пода и в цепнатините сипах от газта за лампата. Успехът беше частичен. Тогава влезе в действие изтребителят във форма на стар гумен цървул. Нарочно оставях известно време труповете по бойното поле за назидание на оцелелите. Накрая те се примириха и зачитаха територията ми поне през деня. През нощта обаче цялата къща поскърцваше от бурен и тайнствен живот.
Тя си беше все същата. Другите видове не знаеха, че преди хиляди техни поколения къщата нареждаше страховити приказки на едно слабичко, мечтателно момче, което прекарваше тук летните си ваканции. Всяка нощ ту вятърът плющеше в платната на кораба на капитан Блъд, ту капчукът отброяваше плисъка от веслата на галерата на Морския ястреб, ту сянката на Оцеола се прокрадваше по стената, ту граф Монте Кристо копаеше някъде под стената своя тунел към свободата... Понякога момчето летеше насън и му ставаше хем страшно, хем хубаво – някак си от самосебе си се издигаше нависоко – виждаше отгоре тяхната къща, после къщите на съседите, накацали по баира, долната махала с площадчето, магазина, кръчмата и фурната, после прехвърляше отсрещното било и се понасяше над долината, където Струма промъкваше люспестото си тяло между тополите... Много пъти му се искаше да пита някой от възрастните как става всичко това, като никога не се е качвал на самолет, но се страхуваше да не му се присмеят...
Събуждаха го обикновените шумове на започващия ден. Тракането на съ- довете и мърморенето на баба му. След малко щеше да дои козите. Продрана тютюнджийска кашлица възвестява, че и дядото е станал. Първата му работа е да премине през оджака и да потърси въгленче за първата цигара, после провлачвайки левия си крак, в коляното му имаше шрапнел от войната, слиза по стълбите към двора на път за избата, кучката Гита шумно се умилква в краката му, но той я отритва: “И леб тераш, а, уруспийо!” (когато се разгонеше тя скиташе по цели нощи с полудивите си ухажори, които кръстосваха корията). Знаеше, че сега следва пауза – дядото точи вино в едно очукано алуминиево канче и го глътва на два пъти преди да изведе от яхъра мулето Банчо и да започне да го впряга в каруцата. Слушаше бащинските псувни по адрес на Банчо и знаеше, че е крайно време да става, но омайната топлина на леглото сякаш обездвижваше тялото му.
В такива дни бабата влизаше накрая с изпитателен поглед в стайчето му и като се уверяваше, че не е болен, започваше да нарежда: “Ние с дедото ке одиме на тутуно, а ти ке ойдеш за леб от магазино. Еден самун ке донесеш на нивата по ручок...” Ура! Ходенето за хляб беше къде-къде по-интересно от брането на тютюн. Изровеният път към долната махала се виеше покрай андъка – джунглата на Амазонка, чиито обитатели тръпнеха от стъпките на Великия ловец и неговата прашка с ластици от вътрешна автомобилна гума... Великият ловец! Той и досега гледаше от стената над одъра, който още пазеше извивките на тялото му. Снимката го беше запечатала в пълно бойно снаряжение – шлем от рефлектор на автомобилен фар, лък от лесков прът и канап, на кръста сабя от букова дъска. Но най-страшното му оръжие беше странното сечиво, с което дядо му режеше тръни за ограждане – на здрав дрянов сап беше закрепено тънко и дълго острие, чийто връх завършваше с извивката на орлов клюн. В енциклопедиите го описват като тракийския меч Ромфея. (Между другото, открих въпросното сечиво в мазето, изтърках ръждата му с пясък и сега то стоеше опряно на оджака.)
- Стоп! Губим темпо, бе! Знаеш ли кой е най-сигурният начин да хванеш хемороиди? – Като четеш дебели книги с умилителни спомени, от които никой не се интересува. Давай към екшъна!
Стига! Събрах всички снимки и ги бутнах в долапа. Сутрината блестеше с цялата си свежест и трябваше да се завърна към мрачното си занимание. Вълчата яма беше почти готова. Приличаше по-скоро на гроб, от чието дъно зееше устата на смъртта. В нея блещукаха хищно остриетата на една коса, две вили и няколко дикела*. Започваше на метър от задната врата на двора и следваше пътеката към сайванта и клозета. Покрих я със стари царевични стъбла и с движения на заклинател захвърлих върху тях пръст. Малка изненада, пичове! Простичка, но върши работа поне от десет хиляди години насам.  Притесняваше ме само дедо Павле. Един ден, докато копаех ямата, той изникна от корията, следван от козето си войнство.
- Шо работиш, бе момче?
- Абе, клозетът е препълнен и е изгнил, та реших да го преместя – беше тъпа лъжа, но той ме изненада.
Дядо примижа по неговия си начин:
- Право да ти кажа, сефте глеам некой да копа нужник пред портата, ама ти си знайш! – Накани се да си тръгва и неочаквано изръси: – Ама що знае таа земя, а! Арно, оти не мож да прикажува.


* * *
“С каквато мярка отмервате на другите,
с такава и Бог ще ви отмери. И ще ви прибави още повече.”


Глух подземен удар и хъркане на заклано прасе. Зейналата паст на мрака бе получила своето. Но това беше после. Събуди ме странна тишина. Къщата беше онемяла и изплашена. В няколкото изтръпнали секунди тази тишина отлетя като самотен писък в изсивяващия космос. Страх и гняв. Стъпки. Страх и гняв. Хъркане на заклано прасе. Измъкнах се безшумно от одъра и заех позиция с ромфеята до стената между оджака и вратата. Тя изскърца плачливо и светлината на фенерчето заопипва стаята. После се показа и ръката, която го държеше. Тогава замахнах. Целех фенерчето, но улучих китката. Тя тупна заедно с него на пода, а канският рев на Фогата разтърси стаята. Заудрях безразборно с всичка сила. Страх и гняв. Пращене на разсечена кост. Страх и гняв. Соленият вкус на кръв. Страх и гняв. Хъркането на заклано прасе. Яростен тропот налетя като лавина по стълбите откъм предния вход. Побягнах към задния двор. Нещото в ямата беше притихнало. Опитах се максимално тихо да отворя и затворя вратата на клозета. Оказа се, че е излишно, защото трябваше веднага да залегна на пода. От откосите на калашника дъските на пода буквално завряха. Караше отгоре надолу и времето ми изтичаше.
Лайната проблеснаха с цвета на древно злато. Бяха меки, топли и леко носталгични. Те укротиха бързо паникьосаните ми гърчове, с които животинският страх ме караше да потъна бързо в тях. Гвакащият шепот на раздразнението им постепено отстъпи на плътното, изпълнено с любопитство всмукване. Прощавайте, че прекъснах съня ви, но няма къде другаде да отида! Аз съм последният!
Вратата се отвори с агонизиращ трясък и Русолявия застана в четириъгълника от събуждаща се светлина. По каменната му мутра трепна нещо като презрителна гримаса. Той се разкрачи и дулото на оръжието му се вторачи между очите ми:
– Нищо лично, пич, просто бачкане.
Бях потънал почти до брадичката. Пръстът на спусъка започна да обира луфта... Май дотук беше всичко. Майната му! В този момент тресна изстрел. Беше някъде отзад и сигурно отблизо, защото едното око на Русолявия изригна като огнен гейзер и мозъкът му се изваля наоколо. Той подви крака, а остатъкът от главата му изхрущя в улея за урина току пред мен. Димящата кървава кашица се застича по черепа и приближи предпазливо. Усетих погнуса и любопитство. Някъде из тези безброй капиляри се бяха движили командите за моето унищожение. Бяха...
Този път в четириъгълника от светлина се показа дедо Павле, като потупва-
ше гальовно манхлихерата*:
Не беше гърмела от зимъска, ама нема грешка, а! От сите жени, що сум
имал, таа ми е най-арната. Като умра, ке ми я туриш у ковчего. – Той преметна карабината през рамо, откърти една дъска и ми я подаде през трупа на Русолявия. - Айде излазай, оти тия лайна ке ти изпият кожата! Я, туа на бунаро требе да се избаняш веднага...
Измъкнах се и чак сега страшната воня ме стисна за гърлото. А заедно с нея връхлетя и ужасът от главоломните събития. Рухнах треперещ до каменния зид на кладенеца и потъвах, потъвах в припадъка, от който нямаше да има връщане, когато първата кофа с ледена вода ми помогна някак си да се задържа в тази реалност... Покачих се на дуваро и глеам джипо сопре под Сотивио орех, а тие троицата се изсулиа кат вампире у темното, па си викам: Павле, таа работа не е арна, бегай за манлихерата и я, таман овреме! – Дедо Павле навиваше с пъшкане макарата на кладенеца и не спираше да разправя. – Арно си се сетил да изкопаш капано, са ке ги заровиме у него и ни чул, ни видел. А ти земи джипо и го закъцай некъде по Струма...
Тази вечер бочвето с джанковицата беше ковчегът на завета. На веригата в оджака кротко къкреше котле с мамули, бях оживял и смирен, но жаравата, жаравата...Мистичните й отблясъци превръщаха червените жилки по кръглото лице на кивота с огнената мана в пулсиращото лице на Тангра...на пътя...
- Дедо, ти имаш ли пищов?
Старецът примижа и противно на очакванията ми люсна на екс светото граалче със скоросмъртницата.
- Епа я го, под возглавието ми е нагано*! Мъска за две магарици, ама а те уцели, попо ке викат!
Люснах и аз на екс. Или бях започнал да се напивам, или да заобичвам и него, и дядо ми, и тия безнадеждни чукари на бегалите...
- Ще ми го дадеш ли?
Първо се направи че кашля, после почернелите чуканести пръсти засъбираха треперливо трохите по масата. Почти чух как гръклянът му се придвижи нагоре-надолу.
- Не ти требе нагано, сине! Не ти требе! Оти има девет нишана на дръжалото! Девет майки сум забрадил со цръни шамии...Оти лют бех и улав...Девет камени ке ми натискаа гробо...Не ти требе! Тия нишани са кат девет змии – ке те заапат, ке те омаят, ке те полажат во кръвнина! И подир нема прошка, сине, нема...Оти Сатанаил кога земал акъло на човеците им повелил – око за око! Като че ли се беше смалил още повече. Бълбукнах от бочвето още две чашки, но той не ми обърна внимание.
- Най ми е мачно за Ристе, оти бееме комшии от маленки у Малешево. Убав беше, юнак, ама му обръкаа акъло со офицерски чинове у Софията, та налете на своите...Кога да го утепам, цаливаше ми опинците: “Немой, Павле, немой, три деца имам! Нема кой да ги отчува...Ама що да праиш! Кат каже войводата...Бееме се омешали тогай у еден котел – и турчоля, и гръци, и свои...И секой тепа!
Гледах как сълзите му капят по мръсната, мазна дъска на масата и понеже не можеха да попият, събираха се срамежливо в цепнатините. Мина ми през ума, че навремето Гранд каньон е бил море. Люснах и двете чашки.
- Ти, дедо, ме подсети за един гръцки писател – Никос Казандзакис. Тоя има една една книга “Христос отново разпнат”. Та в нея на едно място разправя следното: В едно гръцко село беят обяснява на малкия си любовник защо на турците е отредено да владеят – Взел, значи Аллах мед и барут и направил турчина, после взел лайна и огън и направил гръка, па ги турил на една тепсия да се борят. Борили се те, борили, ама по едно време гръкът взел да удря под пояса и да надвива на турчина. Разсърдил се Аллах и взел, че направил още един грък и сложил двамата гърци да се борят и да се морят един друг, а турчина курдисал отстрани да им гледа сеира...
- Арно го е кажал писатело, сине, ама се обракал - не е на Господо тая работа, на Сатанаило е... Пуста сиромашия и робия...! Кога утепах Ристе, ойдох у них и що да вида – дечинката му маленки колку моите, нема що да ядят, само скимкаа...А змиите во дръжалото не ме пущиа...Подир, братанецо на Ристе поцърни и мойта каща...Сичкото изгоре – и децата , жената и живото...! Бегах тогай самичок си рекох – Стига толку, Павле! Не верувам веке ни на войводи ни на сборови. Кога дойдох у тва село ората бегаха от мене и я фанах чукарите со козите. Сал дедо ти доождаше по некой пат на ракия...Кога умре по поп Никола се беше нажалил и ми вика: Оти никой не чуе що ни пита Исус секи ден – Я умрех на кръсто, та да имаш душа от Светио дух, а ти що чиниш со нея? Сториш ли грех от акъло си, душата ти ке плати! И на тоя, и оня свет ке плаща докат не земе прошка от Господо. Тогай ке се врати у некой друг човек. Така полечка-лечка и Исус ке се врати ...
- Ти верваш ли у това, дедо?
- Вервам, сине! Тоа свет крив го найдох и крив ке го остаа, ама па вервам!
Я друго да ти кажа - кат доеш другио пат, ако сум умрел, да ме закопаш под крушата, а нагано и манлихерата пущи у нужнико! Не ти требват, сине! Барем ти да се спасиш...

“Манлихер” – модел бойна карабина от ХІХ в. /бел.авт/

Емил Милев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево