Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗА ОБГРИЖВАНЕТО НА НАМЕРЕНОСТТА"

ЗА ОБГРИЖВАНЕТО НА НАМЕРЕНОСТТА

или “ПРИКОТКВАНЕ НА СМИСЪЛА” НА МАРИЯ ДОНЕВА

от Теменуга Тенева

Когато една книга се подреди сред многото други в каталозите и книжарниците, тя се надява да примами погледите на евентуалната си читателска аудитория с нещо предизвикателно в лицето, името си, (не) познатостта на автора, за да провокира желанието на ръцете да я докоснат, очите да я обходят, душите да разгърнат душата й... “Прикоткване на смисъла” на Мария Донева е четвъртата и поетична изповед, вместваща се в един вече доста широк жанров диапазон от лирически, прозаически, драматургични, публицистични опити, оценностени в различни творчески форуми (поетичните конкурси “Веселин Ханчев”, “Магията любов”, конкурса за кратък разказ “Рашко Сугарев”, сцената на Старозагорския театър, където се играят нейни пиеси.
След вече разпознаваемата парадоксалност на “Има страшно” и “Сбогом на читателя”, третата стихосбирка на Мария отклонява не само очите, но и слуха на същия този уж отпратен читател с прикоткващото (завръщащото) звучене на заглавието. То внушава, без да е изрекло, едно типично женско очакване за приобщаване, оцелостяване, себенамиране в/чрез другото, Другия. “Смисълът” се визуализира като нещо предпазливо, пухкаво, очакващо ласка осъщностяване, което в отделните изказвания-преживявания на книгата се постига в единението с мъжкото или неговите ‘заместители’ в миговете самота – книгите, кафето, малките обичайни, но много свои повторения, създаващи ритъма на спокойствието - постигнатост (приетост на нещата). Това (себе)разбиране определя смисъла като безусловно обичаното – без принуда, без ревност и напразни очаквания – животинчето, което опитомяваш с отдаденост, за да ти се отдаде...
Лекотата на говоренето в отделните поетични фрагменти е съответна на простотата като осъзната ценност на живеенето в светоотношението на авторката – битийните колизии изразяват не конфликтност, а естествената равновесност на противоположностите. Стихотворението, което рамкира началото и края на книгата, циклизира преходността на състоянията ‘с другия’ и ‘със самия себе си’:

Така е просто, просто е така –
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно нанякъде отивате.
Притигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после
без видима причина пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

В пътуването “между неясното и очевидното”, неразбраното и опознатото важни са не причините за едното и другото, а (не)постигнатостта. Затова и в краткостта на текста недоизреченото казва много повече от изреченото за (не)слученото, (не)отговореното в/от живота. Композиционната кръговост очертава индивидуалната затвореност, самотност (битийният край винаги е оставане ‘на-сам-е’), но нейната завършеност, оличностяване не би могла да се случи без миговете на заедност – непреднамерени, но намерили себеподобията в различията.
Осмислянето на Аз-а през другостта – човешка, природна, предметна, духовна – не просто означава, разграничава същностите, но и ги съизразява: думата като птиче на прозорец, мъглата - “разсеян облак, решил да повърви пеша”, чадърът “от пищяли на комари”, опашатият следобед, прегръщащият вкус на черешите, любовницата – “дъвка за ръцете”, самоубиецът дъжд... Метафориката на образите излиза от правилото за ‘пренасяне на смисъл’ от едно явление върху друго и се превръща в ‘съ-осмисляне’, сливане на означаващите, от което се получава ново означаемо (име на същност). И всяко от тях оживява през начина на приемането му от говорещия в текстовете.
Понякога лирическият глас е привидно отстранен, като че ли само констатиращ крушовата сладост на сънуващия ден, умирането на паяка, учестения пулс на гугутката в юмрука на града. Но безличният изказ е всъщност приглушено развълнуван израз на идентификацията на субекта със състоянието на другото като свое. Затова пък когато героинята се обозначава като женственост, своенравност, обичане, пристрастията и отричанията й се оголват с непринудена искреност, която те изкушава да подушиш кафето на мързеливото й пижамено утро, да се разсъблечеш “само по пролет” в черешовия й май, да усетиш вкуса на събуждането до любимия в очакване на “прясно опечено слънце”, да премериш “летните обувки на дъжда”, да помислиш за старостта на пейката, освободена от “една засмяна баба”.
Постигането на разбирането за значимостите и незначителностите не е само удовлетворение. Тъгата на познанието внася минорни контрапункти в тоналността на произведенията, но драма няма, а плавно прехождане с усмивка и погалване като разтопения и ласкав “август, който си отива”. Друг път сетивата на героинята настръхват от възможността за насилие над добротата с лицемерното й подобие, обезличаващо личностната автономия:

щом с прегръдки задушат
плахата ти съпротива
и изкъсо те държат –
добротата си отива.

Преживяването на раздялата като самосъхранение, гневът като хъс за продължаване – ново начало на живеенето уподобява силата в слабостта на героинята с една от любимите й идентификации:

ароматно довиждане
ситно смляно
трябва да купя ново джезве
трябва да си направя нов живот
кафето шушне проклятия
аз кипвам

Горчиво-ароматното присъствие на кафето не просто доминира в осезателните внушения на текстовете. То най-категорично именува женското светоусещане / предизвикване на удоволствие, страст, мекота и ранимост. Което не се противопоставя, а излъчва интимната душевност на една рано постигната зрялост. Изречена в лаконичната обобщеност на стиховете й в тази книга, тя не е изненада за знаещите наситеността на писането-живеенето на Мария. И нейната безкомпромисност в опазването на смислите, които я изразяват. “Само аз съм важна” не е просто егоцентрично усамотяване от шума и трескавостта на делничното, а и съзната отговорност пред избора, призванието да приканваш и приютяваш другите с/в думите си:

Всеки ден прикотквам смисъла,
Мамя го да приближи.
И каквото съм написала,
На храната се дължи.
18 Т ВОРЦИ И П РОБЛЕМИ : :
Давам му водичка, галя го,
А когато заръмжи –
Значи съм заобикаляла
И съм писала лъжи.

Защото само отхраненото с любов е истинно и оставащо.

МАРИЯ ДОНЕВА е завършила Българска филология в СУ «Свети Климент Охридски». Печелила е награди от поетични конкурси като «Веселин Ханчев», «Магията Любов» - Казанлък, «SMS-поезия», Нова Загора (2005), Национален конкурс за поезия - гр. Ямбол (2006), «Искри над Бяла» (2007), «В полите на Витоша» (2007). Има втора награда от конкурса за кратък разказ «Рашко Сугарев» (2008). Пиеси по нейни текстове се играят в ДТ «Гео Милев» - Стара Загора. Автор е на книгите «Сбогом на читателя» (1996, 2003), «Празнината меѓу нас» (Охрид, 2005), «Има страшно» (2005; 2007, 2008), «50 години старозагорско куклено изкуство» (2008) и «Прикоткване на смисъла» (2009). Редактор в Електронно списание «LiterNet». Живее в Стара Загора.

Корицата на книгата

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево