Деян Димитров е роден на 5 февруари 1955 г. в с. Красен, Добричко.
Зодия - водолей. Професия - пчелар. Издал е книга със стихове “Зареждане с любов”. Предстои второ издание на стихосбирката


“ОТВЪД  РЕКАТА  СРЕД  ДЪРВЕТАТА”
(роман  на  Ъ. Хемингуей)    

Отвъд  реката  сред  дърветата,
Където  в  тъмното  играят  си  на  жмичка
Деца  от  махалата
                   Понякога  се  чува  кикот
Прекъсвайки  надсвирването  на  щурчетата.

Отвъд  реката  сред  дърветата,
Където  листопада  приютява
                   Старата  трева,
Понякога  се  чува
                   Шепота  на  влюбени,
Понякога  и  аз  съм  там  -
Страхувайки  се  да  не  те  изгубя.

Отвъд  реката  сред  дърветата
Снегът  превръща  всичко
                    В  девствен  сън.
И   няма  детски  смях,
                    И  няма  шепот.
В  махалата  чуват  се  звънчета.
Душата  ми  тъгува  песенно,
А  ехото  заспива  там,  в  снега,
Отвъд  реката  сред  дърветата.
 



ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, СЪР ДЖОН,
В тая късна нощ или ранна утрин,
Незабелязано влюбена да ми отвори вратата,
Да влезе, без да съм казал “къмон”.
Тя трябва да бъде като мен безупречна.
Да си носи съдбата.

Представете си, сър Ленън,
Как ми казва: дойдох, защото ви желая,
Защото дълго ви търсех за истинска среща.
От страшна топлина в сърцето бих простенал:
Елате, приятелко! Това е вашата стая.
Ще се любим безкрайно - това е толкова
                                                     Човешко!

Това може и да не стане, сър “Бийтълс”.
Такова момиче още не съм срещал,
А и вие сте далеч в безкрайния мир.
Искрено вярвам...
 За мен е великият смисъл -
Да сме откровени до безграничност.
Простете ми, сър Джон Ленън Бийтълс!




БЯХ ДЕТЕ.
Сънувах, че съм съвършен.
Събудих се и осъзнах -
Това е реалност.
Живот течеше
Навсякъде около мен.
Чувствах страхотна нужда от подем.
Бързо пораснах и разбрах,
Че съм затворено зверче.
Талантът ми да живея
Все още не е унищожен.
Но далеч не стигнах Ленън или Чарли.
Убийствено е да съжалявам.

Бях малък.
Сънувах че съм  гениален.
Вярвах в тоя сън,
Както вярвам, че е сънуван
От всеки нормален.
 



МАМА СИ ОТИДЕ.
Сама.
Следобед.
Преди залеза.
Какво ли последно би ни казала?
Тя казваше най-важното.
Спомням си мига – за пръв път ме изпращаше с торба хляб за обяда.
Очите и ми казваха да се пазя.
А любовта и видях да тръгва с мен.
Разбрах, мога да си вземем, колкото ми трябва, за да се справя.

Мама си отиде.
Сама.
Какво ли повече знаеше, а не го каза.
Смаляваше се, а любовта и по-голяма бе станала.
Последния път заедно се радвахме на цветята, на хората, надяваше се всяка следваща разходка да е по-далечна.
Вярваше в безкрайното.

Мама си отиде.
Не зная от тук нататък какво да правя…

Зная, ще мога да си вземам от любовта и колкото си искам,
За да оцелявам.
Сутрин ще отрязвам от хляба колкото трябва
Със същата сила и любов ще го подавам/и мамината ми остана/.
Само навътре ще се просълзявам
./Пред дете слабост не се показва/

Вече зная как се посява семето на желанието да се успява.
Уверен съм,
Че живата топка, която поема хляба,
Докато стане човек,
Ще разбере – усъвършенстването е най-сладкият път,
Защото е безкраен.

Мама си отиде.
Колкото трябваше разбрана.
Колкото трябваше неразбрана.
Много рядко съм тъжен.
Отивайки си, тя остана.
Ние погребахме само това, което не и трябваше.
Останалото си продължава.
А и всеки от нас, тримата братя, носи в душата си торбата с хляба.
 



ЗА ДА ЖИВЕЕМ, ДОСТАТЪЧНО Е СЛЪНЦЕТО,
На Диоген бъчвата,
И земята със своите щедрости.
Нашата бъчва е апартамента,
Топла вода, отопление...
Слънцето си е същото,
И земята си е щедра.
Само разпръскваме
Онова, което е събрала,
За да я накараме да дава,
Повече отколкото изяждаме.

Диоген как е живял,
Не съм видял.
Зная само
Как живее моят дядо.
Ще кажа определено –
Той по- малко се самоунищожава,
По – спокоен, по – уравновесен е.
Край него и аз се успокоявам.
Той е Диоген;
Не се интересува как живея,
Гуляя ли, обичам ли кафе,
Какво работя,
С жените как съм
И така нататък.
Пита ме само дали съм добре.
Струва си човек да се замисли
Над тая проста философия



ТИ И ТВОЯТ ТЕФТЕР.
Ти, човекът за никъде.
Разпокъсан, безсилен, недодялан.
Твоят тефтер с разредените листи.
Протрит по ръбовете
От дългото носене.
Ти, който търсиш светлината
На своето щастие.
Предела на истината.
Твоят тефтер,
С една милионна част
От думите написани
 
На коляно в окопа на делника.
Ти, с толкова бръчки
По трънливото минало,
Прояден от честата болка,
Неспокоен, без поза, без патос,
Мълчаливо улавящ смисъла.
Твоят тефтер
С няколко написани стиха.
Истински, наляти от музика, живи.
Ти и твоят тефтер
От дъното на бездната ще
                     Изплуват.




ПОСРЕЩАМ ИЗГРЕВА.
Почти е равноденствие.
Блести росата.
Милиарди бисери.
И паяжината свети.
Между клоните
Нощес творял е геният.
Сам съм във вселената.
От съпричастност
Губя чувство
За важност и надежда.
Не съм самотен.
Зная, че ще дойдеш.
Мечтите после.
Ще ме подсетиш.

Наливам си кафето.
Блажена нега.
Нахалният кълвач
Дълбай упорито
Болна част от тялото
На приятеля отсреща.
Хвърчат трески.
Току поглежда и продължава.
Разбира, че си трая.
Мисля за нахалството, което обича и знае  
Да се  крие зад маската на неестественото.

За удобство сменям темата.
Отпивам от кафето.

Двама сме.
Аз и изгрева.
А всичко останало е несъизмеримо и прекрасно.

Страхотно чувство ме обзема,
Като че ли съм в центъра на раждането.
Почти не забелязвам как пчелите
Настървено излитат, за да оплодят цветята.
Свикнал съм с дружната им песен.
Виртуозно ачелерандо!
Звучи ми като ода за възхвала.
Защо ми е да вярвам, че от любов се страда,
Или че е възможно сам да евоюлирам?

Най-хубавата тема си остава
Утрешната утрин,
Когато ще сме трима.