СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА
Катерина Зафирова
10 клас ЕГ „Гео Милев” , Добрич
(есе)
Има момент в живота на всеки човек, когато той достигне определена възраст, или, по-скоро определено ниво на съзнателно развитие, в който си задава въпроса: “Какъв е смисълът на живота?” Защо живея? Защо съм се родил? Какво трябва да постигна през живота си? Повечето хора намират отговор за себе си или просто избягват въпроса, неспособни да отговорят. Други се стремят да намерят отговора толкова силно, че пропускат това, което е пред тях. Трети, настроени философски, търсят общ отговор, валиден за всички хора (но такъв все още не е открит).
Всъщност отговорът е различен за всеки. И макар всички да имаме смисъл в живота, той често е неосъзнат. Хората си задават този въпрос от хилядолетия. Първият появил се отговор е бил даден от религията. Още от своето появяване, религията проповядва обич към бога, смирение към него и учи хората да вярват в задгробния живот. Такъв е бил и смисълът на живота им – да запазят живота си, да създадат семейство и да подготвят душата си за “отвъдното”. С отслабването на влиянието на религията и с улесняването на живота на хората, смисълът в съществуването им се променя.
Особено днес, всеки има свои собствени цели и идеали, стремежи, които да осъществи, за да добие смисъл животът му. За някои това са парите. Но както знаем, те никога не са достатъчно. Забогатеят ли веднъж, хората вече не могат да спрат да искат още и още. Както казва поговорката: ”Богатите не спят спокойно”. Много хора, убедени, че трупането на пари е най-важно, бивайки най-накрая неимоверно богати, разбират, че това не е достатъчно. Така е и със славата. Ставайки веднъж известен, това не означава, че човек може вечно да остане на върха. Все има някой, който да го измести. За някои хора основна цел е властта. И все пак няма властелин, живял на земята, който да е постигнал такава власт, че да не иска по-голяма. За други смисълът в живота се състои в това да създадат семейство, да отгледат деца и да бъдат заобиколени от приятели. Но когато децата и приятелите си отидат, те отнасят и смисъла на живота на тези хора.
И все пак, ако се вгледаме от близо, ще разберем, че всички хора просто се стремят към щастие. За някои това щастие е в парите, за други – във властта, за трети в славата, за четвърти в любовта, която дават и получават, за пети във вярата, без значение в какво или в кого, за шести е просто в ежедневните удоволствия, които си доставят, вярвайки, че това е щастие.
Бивайки толкова важен, както казва Албер Камю: “Въпросът за смисъла на живота е най-неотложният въпрос.”, този проблем е бил разглеждан от всички философи през всички векове. Към него е подхождано от различни гледни точки. Например – доколко трябва да се борим за това, което искаме, и до колко – да оставим нещата да се развиват от само себе си. Според някои борбата за по-добър живот е това, което ни прави достойни да го имаме. Както казва и Гьоте (“Фауст”):
На мъдростта последните предели
Постигнах днес: живот и свобода
Добива само този, който смело
Ги завоюва всеки ден в борба.
Да бъдеш активен и да се бориш срещу всички и всичко в търсене на щастието си е, трудно и затова повечето хора предпочитат да се “носят по течението”. Все пак да плуваш срещу вълните не е за всеки. Животът, оставен да се развива от само себе си, е лесен и спасява хората от задължението да поемат отговорност за собствените си действия. Помага им да се “впишат” в средата и да станат част от групата, част от цялото, част от обществото, превръща се
В смисъл на техния живот. И отново – те се стремят или към уникалност, или
Към идентичност – в зависимост от това кое ги прави щастливи.
Стремежът за щастие е отдавна известен на философите. Още Аристип създава школа на хедонизма – според него и неговите последователи върхова цел е доставянето на удоволствия, като техният сбор през целия живот е всъщност щастието. Школата на евдемонизма подкрепя подобно мнение, но по-умерено. Според Аристотел (създателят на тази школа) и учениците му щастието и блаженството били смисълът на живота. Обратно на това мнение се поставят школите на аскетизма – термин, означаващ отказване от всички желания и страсти, живот в самоограничение. И макар тези хора да стоели далеч от удоволствията в живота, те все пак търсели щастие. По-скоро бъдещо щастие за душата им, отколкото преходно щастие за тялото, но все пак – щастие. Просто техният начин да го намерят бил по-различен.
Въпросът за смисъла на живота е разглеждан и от гледната точка на оптимизма и песимизма. Дали към нещата трябва да се подхожда с отворени обятия и сърце, или в тях трябва да се търси лошото. От това, дали виждаш чашата наполовина пълна или наполовина празна, зависи и как ще подходиш към живота – дали ще му се радваш, виждайки само хубавото, или ще го намразиш, забелязвайки само страданията на околните и своите. Още по-опасно става, когато песимизмът премине в черногледство, а оттам – в отчаяние. Тогава хората сякаш губят смисъла да живеят, което може да доведе до трагичен край.
И все пак, без значение дали човек подхожда към нещата с положителна или с отрицателна нагласа, намери ли веднъж смисъл да живее, това го вдъхновява и поддържа жив, това му дава сили да става сутрин от леглото и да започва деня си. Това му дава сили да преодолява всякакви препятствия. Това му дава сили дори да се бори със смъртта. Защото: “Смисълът не е вещ или предмет (вещите се променят), а е идея. И точно поради това идеална може да бъде само една идея, но никога една вещ.” (Платон).
Лично аз започнах да си задавам този въпрос преди близо две или три години. В началото беше неопределено любопитство, което все още нямаше формата на въпрос, но постепенно, малко по малко се оформи като изречение: “Какъв е смисълът на човешкия живот, защо сме родени на този свят, какво се очаква да направим?”. И най-важното: “Какво трябва да направя аз и какво искам да направя с живота си?”. Малко след това чух спор между две момичета, по-големи от мен. Спореха за това дали егоизмът е това, което движи света, или любовта. Първата въвеждаше като доказателство това, че всички мислят първо за себе си преди за когото и да било друг. Втората отвръщаше, че не е така и че силната любов може да преодолее егоизма.
Първата говореше за инстинкта за самосъхранение, а другата – за майчината обич и саможертвата. На това първата отвърна, че това е висша форма на егоизъм - да спасиш другите, жертвайки себе си, защото знаеш, че не можеш да живееш без тях. Тук спорът беше прекъснат, но аз го запомних, намерила
Най-после частица от своя отговор. И все пак продължавах да се питам- егоизъм или любов? После се замислих – какво е все пак егоизмът? Не е ли пак
Любов? Любов към себе си?
Друго малко парченце намерих в една книга, попаднала ми съвсем случайно – “Нещо като автобиография” на Алберт Айнщайн. Но макар книгата да бе написана преди повече от 60 години и побликувана преди 37, и макар авторът й да бе един от най-великите и сложни умове на всички времена, аз все пак успях да намеря още една гледна точка към въпроса. Още на първата страница Айнщайн пише: “Още докато бях недозрял младеж, аз живо осъзнах нищожността на надеждите и стремежите, които цял живот преследват повечето от хората и не им дават покой. Видях също и жестокостта на тази гонитба, която по това време се прикриваше по-грижливо, отколкото днес, с лицемерие и красиви думи. Всеки беше принуден да участва в нея заради стомаха си. Участието можеше да задоволи стомаха, но не и човека като мислещо и чувстващо същество. Изход от това се посочваше преди всичко от религията, която се насажда у всички деца от традиционната машина за възпитание”. Малко по-нататък той обяснява, че в света на младостта, в “религиозния рай”, както той го нарича, властват желания, надежди и примитивни чувства. Издигането ни над тези чувства, порастването ни, ни сблъсква с “големия свят”, който е “огромна, вечна загадка, достъпна обаче, поне отчасти, за нашето възприятие и нашия разум”. Мнението на Айнщайн ми беше интересно, но може би не бях достигнала до там, че да го приема. Не вярвах, че чувствата, надеждите и мечтите ще умрат заедно с младостта.
Може би само месец по-късно попаднах на филм, в който се говореше за същото. Научно-фантастичен филм за компютър, натоварен със задачата да даде отговор на Въпроса – отговор на великия въпрос за живота, света, човека, смисъла. След 500 години изчисления отговорът, който компютърът даде беше: 42. И се замислих колко е нормално Отговорът за компютър да е число.
Последното нещо, което ме убеди в теорията ми, беше отговорът на баща ми, когато споделих с него впечатленията си и го попитах какво мисли. Той ми разказа анекдот за един индийски мъдрец, който живеел в уединение, хранейки се с плодове от дърветата, пиейки вода от поточетата, спейки в колиба сред гората и прекарвайки времето си в молитви и мисли. При него често идвали хора за съвет. Веднъж, когато един от тях го запитал какъв е смисълът на човешкия живот, мъдрецът се замислил и след малко отговорил: “Една купа череши”.
Така моята малка теория, открита векове преди да се родя, но превърнала
Се в моя лична истина, се потвърди. Напълно се убедих, че, както казва Далай
Лама в коментара си за една книга (“Монахът и философът: смисълът на живота, видян от Париж до Тибет” на М. Рикор и Ж. Ф. Ревел) – “...аз смятам, че и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем.”.
Бях убедена (и все още съм), че всеки от нас сам придава смисъл на собствения си живот, че сам избира за какво да се бори и за какво си струва да се бори, сам решава защо си струва да става сутрин от леглото и да продължава да живее, може сам да преценява и кога и за кого или какво си струва да умре.
Убедих се и че всичко е в наши ръце и че не поемем ли контрол над живота си, няма кой да го стори вместо нас. Вярвам, че дори да попаднем в най-лошата възможна ситуация, винаги имаме избор. Може би не винаги добър избор, но все пак избор. А да избираме, означава и да поемаме отговорност за последствията от избора ни. Означава да направляваме сами живота си и да решаваме какъв е неговият смисъл.
И без значение как точно живееш живота си, важното е да си щастлив, да те има и на някого да му пука, че е така. Важното е да даваш от сърце, да обичаш, да бъдеш обичан, да чувстваш, да мислиш, да виждаш, да чуваш, да цениш, да помниш, да живееш. И един ден, може би, да знаеш, че всеки дъх си е струвал. Един ден, може би, да можеш да се обърнеш назад и с гордост да кажеш: “Това е моят живот!”.
10 клас ЕГ „Гео Милев” , Добрич
(есе)
Има момент в живота на всеки човек, когато той достигне определена възраст, или, по-скоро определено ниво на съзнателно развитие, в който си задава въпроса: “Какъв е смисълът на живота?” Защо живея? Защо съм се родил? Какво трябва да постигна през живота си? Повечето хора намират отговор за себе си или просто избягват въпроса, неспособни да отговорят. Други се стремят да намерят отговора толкова силно, че пропускат това, което е пред тях. Трети, настроени философски, търсят общ отговор, валиден за всички хора (но такъв все още не е открит).
Всъщност отговорът е различен за всеки. И макар всички да имаме смисъл в живота, той често е неосъзнат. Хората си задават този въпрос от хилядолетия. Първият появил се отговор е бил даден от религията. Още от своето появяване, религията проповядва обич към бога, смирение към него и учи хората да вярват в задгробния живот. Такъв е бил и смисълът на живота им – да запазят живота си, да създадат семейство и да подготвят душата си за “отвъдното”. С отслабването на влиянието на религията и с улесняването на живота на хората, смисълът в съществуването им се променя.
Особено днес, всеки има свои собствени цели и идеали, стремежи, които да осъществи, за да добие смисъл животът му. За някои това са парите. Но както знаем, те никога не са достатъчно. Забогатеят ли веднъж, хората вече не могат да спрат да искат още и още. Както казва поговорката: ”Богатите не спят спокойно”. Много хора, убедени, че трупането на пари е най-важно, бивайки най-накрая неимоверно богати, разбират, че това не е достатъчно. Така е и със славата. Ставайки веднъж известен, това не означава, че човек може вечно да остане на върха. Все има някой, който да го измести. За някои хора основна цел е властта. И все пак няма властелин, живял на земята, който да е постигнал такава власт, че да не иска по-голяма. За други смисълът в живота се състои в това да създадат семейство, да отгледат деца и да бъдат заобиколени от приятели. Но когато децата и приятелите си отидат, те отнасят и смисъла на живота на тези хора.
И все пак, ако се вгледаме от близо, ще разберем, че всички хора просто се стремят към щастие. За някои това щастие е в парите, за други – във властта, за трети в славата, за четвърти в любовта, която дават и получават, за пети във вярата, без значение в какво или в кого, за шести е просто в ежедневните удоволствия, които си доставят, вярвайки, че това е щастие.
Бивайки толкова важен, както казва Албер Камю: “Въпросът за смисъла на живота е най-неотложният въпрос.”, този проблем е бил разглеждан от всички философи през всички векове. Към него е подхождано от различни гледни точки. Например – доколко трябва да се борим за това, което искаме, и до колко – да оставим нещата да се развиват от само себе си. Според някои борбата за по-добър живот е това, което ни прави достойни да го имаме. Както казва и Гьоте (“Фауст”):
На мъдростта последните предели
Постигнах днес: живот и свобода
Добива само този, който смело
Ги завоюва всеки ден в борба.
Да бъдеш активен и да се бориш срещу всички и всичко в търсене на щастието си е, трудно и затова повечето хора предпочитат да се “носят по течението”. Все пак да плуваш срещу вълните не е за всеки. Животът, оставен да се развива от само себе си, е лесен и спасява хората от задължението да поемат отговорност за собствените си действия. Помага им да се “впишат” в средата и да станат част от групата, част от цялото, част от обществото, превръща се
В смисъл на техния живот. И отново – те се стремят или към уникалност, или
Към идентичност – в зависимост от това кое ги прави щастливи.
Стремежът за щастие е отдавна известен на философите. Още Аристип създава школа на хедонизма – според него и неговите последователи върхова цел е доставянето на удоволствия, като техният сбор през целия живот е всъщност щастието. Школата на евдемонизма подкрепя подобно мнение, но по-умерено. Според Аристотел (създателят на тази школа) и учениците му щастието и блаженството били смисълът на живота. Обратно на това мнение се поставят школите на аскетизма – термин, означаващ отказване от всички желания и страсти, живот в самоограничение. И макар тези хора да стоели далеч от удоволствията в живота, те все пак търсели щастие. По-скоро бъдещо щастие за душата им, отколкото преходно щастие за тялото, но все пак – щастие. Просто техният начин да го намерят бил по-различен.
Въпросът за смисъла на живота е разглеждан и от гледната точка на оптимизма и песимизма. Дали към нещата трябва да се подхожда с отворени обятия и сърце, или в тях трябва да се търси лошото. От това, дали виждаш чашата наполовина пълна или наполовина празна, зависи и как ще подходиш към живота – дали ще му се радваш, виждайки само хубавото, или ще го намразиш, забелязвайки само страданията на околните и своите. Още по-опасно става, когато песимизмът премине в черногледство, а оттам – в отчаяние. Тогава хората сякаш губят смисъла да живеят, което може да доведе до трагичен край.
И все пак, без значение дали човек подхожда към нещата с положителна или с отрицателна нагласа, намери ли веднъж смисъл да живее, това го вдъхновява и поддържа жив, това му дава сили да става сутрин от леглото и да започва деня си. Това му дава сили да преодолява всякакви препятствия. Това му дава сили дори да се бори със смъртта. Защото: “Смисълът не е вещ или предмет (вещите се променят), а е идея. И точно поради това идеална може да бъде само една идея, но никога една вещ.” (Платон).
Лично аз започнах да си задавам този въпрос преди близо две или три години. В началото беше неопределено любопитство, което все още нямаше формата на въпрос, но постепенно, малко по малко се оформи като изречение: “Какъв е смисълът на човешкия живот, защо сме родени на този свят, какво се очаква да направим?”. И най-важното: “Какво трябва да направя аз и какво искам да направя с живота си?”. Малко след това чух спор между две момичета, по-големи от мен. Спореха за това дали егоизмът е това, което движи света, или любовта. Първата въвеждаше като доказателство това, че всички мислят първо за себе си преди за когото и да било друг. Втората отвръщаше, че не е така и че силната любов може да преодолее егоизма.
Първата говореше за инстинкта за самосъхранение, а другата – за майчината обич и саможертвата. На това първата отвърна, че това е висша форма на егоизъм - да спасиш другите, жертвайки себе си, защото знаеш, че не можеш да живееш без тях. Тук спорът беше прекъснат, но аз го запомних, намерила
Най-после частица от своя отговор. И все пак продължавах да се питам- егоизъм или любов? После се замислих – какво е все пак егоизмът? Не е ли пак
Любов? Любов към себе си?
Друго малко парченце намерих в една книга, попаднала ми съвсем случайно – “Нещо като автобиография” на Алберт Айнщайн. Но макар книгата да бе написана преди повече от 60 години и побликувана преди 37, и макар авторът й да бе един от най-великите и сложни умове на всички времена, аз все пак успях да намеря още една гледна точка към въпроса. Още на първата страница Айнщайн пише: “Още докато бях недозрял младеж, аз живо осъзнах нищожността на надеждите и стремежите, които цял живот преследват повечето от хората и не им дават покой. Видях също и жестокостта на тази гонитба, която по това време се прикриваше по-грижливо, отколкото днес, с лицемерие и красиви думи. Всеки беше принуден да участва в нея заради стомаха си. Участието можеше да задоволи стомаха, но не и човека като мислещо и чувстващо същество. Изход от това се посочваше преди всичко от религията, която се насажда у всички деца от традиционната машина за възпитание”. Малко по-нататък той обяснява, че в света на младостта, в “религиозния рай”, както той го нарича, властват желания, надежди и примитивни чувства. Издигането ни над тези чувства, порастването ни, ни сблъсква с “големия свят”, който е “огромна, вечна загадка, достъпна обаче, поне отчасти, за нашето възприятие и нашия разум”. Мнението на Айнщайн ми беше интересно, но може би не бях достигнала до там, че да го приема. Не вярвах, че чувствата, надеждите и мечтите ще умрат заедно с младостта.
Може би само месец по-късно попаднах на филм, в който се говореше за същото. Научно-фантастичен филм за компютър, натоварен със задачата да даде отговор на Въпроса – отговор на великия въпрос за живота, света, човека, смисъла. След 500 години изчисления отговорът, който компютърът даде беше: 42. И се замислих колко е нормално Отговорът за компютър да е число.
Последното нещо, което ме убеди в теорията ми, беше отговорът на баща ми, когато споделих с него впечатленията си и го попитах какво мисли. Той ми разказа анекдот за един индийски мъдрец, който живеел в уединение, хранейки се с плодове от дърветата, пиейки вода от поточетата, спейки в колиба сред гората и прекарвайки времето си в молитви и мисли. При него често идвали хора за съвет. Веднъж, когато един от тях го запитал какъв е смисълът на човешкия живот, мъдрецът се замислил и след малко отговорил: “Една купа череши”.
Така моята малка теория, открита векове преди да се родя, но превърнала
Се в моя лична истина, се потвърди. Напълно се убедих, че, както казва Далай
Лама в коментара си за една книга (“Монахът и философът: смисълът на живота, видян от Париж до Тибет” на М. Рикор и Ж. Ф. Ревел) – “...аз смятам, че и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем.”.
Бях убедена (и все още съм), че всеки от нас сам придава смисъл на собствения си живот, че сам избира за какво да се бори и за какво си струва да се бори, сам решава защо си струва да става сутрин от леглото и да продължава да живее, може сам да преценява и кога и за кого или какво си струва да умре.
Убедих се и че всичко е в наши ръце и че не поемем ли контрол над живота си, няма кой да го стори вместо нас. Вярвам, че дори да попаднем в най-лошата възможна ситуация, винаги имаме избор. Може би не винаги добър избор, но все пак избор. А да избираме, означава и да поемаме отговорност за последствията от избора ни. Означава да направляваме сами живота си и да решаваме какъв е неговият смисъл.
И без значение как точно живееш живота си, важното е да си щастлив, да те има и на някого да му пука, че е така. Важното е да даваш от сърце, да обичаш, да бъдеш обичан, да чувстваш, да мислиш, да виждаш, да чуваш, да цениш, да помниш, да живееш. И един ден, може би, да знаеш, че всеки дъх си е струвал. Един ден, може би, да можеш да се обърнеш назад и с гордост да кажеш: “Това е моят живот!”.
