ЧЕХОВ – РАЗКАЗВАЧЪТ, ДРАМАТУРГЪТ, МЪДРЕЦЪТ
Драгомил Георгиев
150 години от рождението на А.П. Чехов
Светът и Европа на прехода на ХІХ и ХХ век е време на големи очаквания и надежди за края на антихуманното живее и началото на друг, алтернативен модел на духовността. Интелигенцията на крилете на въображението рисува картини на пробуденото съзнание, на Човека със сърцето на Данко на Горки, на милионите от поемите на Владимир Маяковски и „тълпите” на „юношата” Христо Смирненски. В този културен контекст започва да пише своите разкази Антошка Чехонте, който упорито изкачва невидимата стълбица на художественото майсторство, за да стане един от класиците на световното разказно майсторство, а творбите му никога няма да спрат да тревожат съвестта на читателите му. Неговите драми не слизат от световните сцени, а споделеното в писмата и разговорите прераства в откровения.
Големите творци като Чехов имат способността да улавят духа на времето и епохата, да заговорят скромно и честно за човешките драми, истории и съдби и така увековечават „подводното течение” на всички тези „пролетни води”/ И.С.Тургенев /, които оформят модела на съвремието. Темите в тези над петстотин разказа, десетки едноактни и многоактни пиеси са свързани с болката в човешката душа и мечтата за честно и достойно съществуване.Сюжетите са пъстри като реалността, героите са неподправени и са рожба на нравственото обаяние на суровия реализъм в името на правдата. Вълнуващи са разказите му „ Дамата с кученцето”, „ Френско грозде”, „ Къщата с мансардата”, „ Човекът в калъф, „Дъщеря на Албион”, „Душичка”, „Припадък”, „Учителят по словесност”, „Йонич”, а драмите му „Чайка”, „Три сестри”, „ Вуйчо Ваньо”, „Вишенева градина”, „Иванов” са естетическо удоволствие и тест за много режисьори и актьори в интерпретацията на историите и човешките съдби на стихийните славянски души, които обичат да живеят в мечтанията, но не и в реализацията на взетото решение. Читателите на Чехов обичат тази многопластовост в текстовете му, защото героите му са сложни и драматични, но и често готови поне да решат да тръгнат, макар и да знаят, че силите им ще ги напуснат скоро и най-вероятно е да се откажат. Това е руската, славянската душа, която е толкова противоречива и различна от западната, но- съдба…
Водещата тема на натуралната школа в Русия от Н.В.Гогол през
М.Ф.Достоевски, за да стигнем до А.П.Чехов и „босяшките” разкази на М.Горки е за „малкия човек”, който е жертва на парализиращия ред в дивашката дисциплина на царска Русия. Не човекът, а постът и чинът, властта на „важното лице” и унизяването на дребния чиновник, това е зловещият модел на прусашкия суров ред в Петербург и Москва. Скотският страх унищожава всеки порив за човешко достойнство в класическите разкази на писателя- „ Смъртта на чиновника”, „Дебелият и тънкият”, „Изпит за чин” и други. Завинаги се вписва в паметта ни образът на полицейския надзирател Очумелов от „ Хамелеон”, който преминава през толкова унизителни преображения от непознатото куче, което е ухапало пръста на златаря Хрюкин, а законът изисква смърт на животинката. Не човекът, а собствеността на кучето води до смразяващи гърчения на надзирателя. Голямото авторово предупреждение към бъдещето развитие на човечеството е в разказа „ Човекът в калъф” чрез образа на
учителя по гръцки език Беликов. Зад думите му „Трябва да се обмисли” прозира чиновническият страх, който превръща града и провинцията в морално блато, „където мирише на вкиснало като в някоя стражарска будка.” Срещу „мръсния паяк” са безсилни директорката на училището, учителите, гимназията и целият град. Зловещи са словата му „ ама да не вземе да стане нещо” и всеки порив за надежда и свобода е скован. Песимистично е внушението на текста, че сами си създаваме „тавани”, „стени”, „бариери” и забравяме да мечтаем, да сме като майстор Манола с криле, както пише Антон Дончев. Чиновническите низости са пресъздадени след това от Бунин и Куприн, а в нашата литература службогонството и корупцията са водещи във фейлетоните на Алеко Константинов, в разказите на Иван Вазов, Елин Пелин, Георги Стаматов, Емилиян Станев, за да стигнем до драмите на Станислав Стратиев „Рейс” и „Сако от велур” и повестите на Георги Мишев.
Максим Горки /Горки, М, Литературни портрети”, 1982, ”Г. Бакалов”, с.29/ в спомените за своя достоен учител в поетиката на късия разказ с любов отбелязва, че съумява „да открие в мътното море на пошлостта нейните трагично-мрачни шеги.” Героите са лекари и учители, полицейски надзиратели и княгини, ветеринарни доктори и ловци, рибари и генерали, архиереи и дами. Няма социална или професионална група, която да не е уловена в този водовъртеж на дребнавостта, лъжите и измамите. В разказа „Френско грозде” чрез познатата композиционна форма на „разказ в разказа” двамата ловци-ветеринарният лекар Иван Иванич и гимназиалният учител Буркин, заедно с чифликчията Альохин разговарят за историята на Николай Иванич, който си купува имение и вече е със самочувствието на дворянин. Имението, посаденото френско грозде, селският живот променят някогашния страхлив чиновник, който е сега самодоволен в еснафското си благоденствие.Тази случка пробужда съвестта на лекаря и той се обръща към своя домакин в дъждовната вечер: „Павел Константинич – продума той с умоляващ глас,- не се успокоявайте, не давайте да ви приспят! Докато сте млад, силен, бодър, не се уморявайте да вършите добро!” /Чехов,А.П,Избрани творби,НК,1978,с.355/. Творбата се превръща в размисъл за безделието на силните, за невежеството и „скотщината на слабите”, за тесногръдието и лъжата. Ето го този неподкупен тъжен хумор на писателя, който може да повтори като героя си: „Да чакам, когато нямам сили да живея, а пък същевременно трябва да се живее и ми се иска да живея?” /цит.съч.,с.354/. В друг авторов шедьовър, като „Къщата с мансардата” е разказана историята за двете сестри Лидия и Женя Волчанинови, които живеят в селско имение и търсят своето щастие. Лидия е учителка в селото, тя е умната, предприемчивата и амбициозната. Противопоставя се на всевластника Балагин и успява да го „изпързаля” на земските избори. Спорът е между столичния художник, разказвача на историята, и тази закъсняла народнячка, която по поведение напомня толстоистите в Русия. Тя си поставя някакви малки, близки цели, но остава глуха за голямото и същностното. Човекът на изкуството е далеч по-чувствителен към големия проблем на смисъла на живота: ”Трябва да се освободят хората от тежкия физически труд, да имат време да помислят за душата си и да проявят своите духовни способности.” /цит.съч.,с.308/ Учителката е човек на делото, на помощта на хората в селото, но тя остава глуха за най-важното, че е необходима промяна на цялостната система. За жалост в последните двадесет години в България останахме длъжници на елементарните си потребности в сферата на оцеляването, а затръшнахме с трясък вратите пред хранилищата на доброто и достойнството, на истината и честта, а това са кървящи рани, които трудно ще лекуваме и в бъдещето.
Константин Константинов в сборника „Път през годините” /С,БП,1966/ се позовава на думите на френския писател Анатол Франс:” Едно нещо, което придава особена привлекателност на човешката мисъл, е тревогата. Дух, който не е никак терзан, ме дразни и ми досажда.” /цит.съч.,с.448/. Хуманистът Чехов през краткия си жизнен път възпитава в себе си всевиждащите очи на тревогата, която го прави чувствителен към дехуманизацията в царска Русия на прехода на двата века. Писателят с разклатено здраве тръгва за остров Сахалин и написва репортажи за руските каторжници в „Записки от мъртвия дом” и „Палата № 6”. Съвременниците на твореца - Лев Толстой, И.С.Тургенев, И.С.Бунин, А.И.Куприн, К.С.Станиславски и други с любов говорят за тази вътрешна тревога, която никога не търси външни, ефектни прояви, а прераства във вътрешен огън, в енергия на подкупващата сдържаност на характера и вроденото чувство за мярата на твореца в изкуството. В разказите „Душичка”, „Припадък”, ”Гусев”,”Учителят по словесност”, „Годеница” и много други е доминанта това „хирургично” вглеждане в човешката душа, за да се открие пошлото, но и доброто, защото както пише Ернст Мулдашев- „В хората е заложена програмата да бъдат добри, с люляковия Съд на съвестта” /Мулдашев, Е, Загадъчната аура на Русия, Медия, 2009, с.110 /. В разказа „Дамата с кученцето” филологът,чиновникът от банка Дмитрий Гуров от Москва, човек, който е опитен в романите с жените, поуморен от похожденията си, среща в Ялта Ана Сергеевна от Петербург, която живее в град С. Историята на главния герой е на вече преминалия горнилото на времето интелигент, който търси поредното си развлечение в морския курорт, но идва голямата любов, както е в романа „Анна Каренина” на Лев Толстой, в „Тютюн” и „Осъдени души” на Димитър Димов, в „Крадецът на праскови” на Емилиян Станев. Тази светкавица, чудо, земетръс променя мисленето, съзнанието и поведението на двамата. Тя е на годините на дъщеря му, доскоро е била пансионерка, а той е заможен, с две къщи в големия град. Ана носи чистотата, красотата и риска на младостта, а Дмитрий е затънал в своя осакатен живот, „сякаш си затворен в лудница или арестантска рота!” /цит.съч.,с.378/. Двойнственият живот на двамата доказва, че в семействата те са като заточеници, а „под булото на тайната” тече другият, истинският им живот на любовта и щастието. Двамата са пред вземането на важното решение, което още отлагат, но „най-сложното и трудното едва сега започваше.” /цит.съч.,с.384/. Остава ние, читателите, да завършим и допишем тази история на Ромео и Жулиета, Елисавета и Иво Обретенович, Фани Хорн и Отец Ередия и т.н. и т.н., но това не е сълзлив сериал, а трънлив път към голямото, истинското щастие и живеене.
Драматургията на разказвача от Таганрог е новаторска, защото тя колкото продължава, толкова преобръща руската и световна традиция с друг тип поведение и говорене на сцената.Чехов с подкупващата си мечтателност споделя:” Драмата трябва или да се възроди съвсем, или да приеме съвсем нови, невиждани форми. Дори не можем да си представим какво ще бъде театърът след сто години.” /Чехов, А, Размисли, с. 156/.Класическите негови велики драми-„Вуйчо Ваньо”, „Три сестри”, „Чайка”, „Вишнева градина” са оценени приживе още от съвременниците на писателя като К.С.Станиславски /виж А.П.Чехов и Московският художествен театър, Чехов, А, Размисли, НК,1975,146-158 /. Магията на неговите пиеси е в дълбоките културни пластове, в закодираните вътрешни послания и в тъгата по един очакван и мечтан свят.
Героите му- Ирина Аркадиевна, Константин Трепльов, Нина Заречная, Борис Тригорин, Евгений Дорн от „Чайка”, Любов Раневская, Аня, Варя, Леонид Гаев Ермолай Лопахин, Борис Пишчик от „Вишнева градина” са мечтани роли за милиони актьори, а режисьори като Крикор Азарян превърнаха общуването с текстовете на писателя в мисия и съдба на целия си творчески път. Нашият голям театрал в последните интервюта преди смъртта си с обич споделяше: „Чехов ме спаси и ме направи човек, иначе аз щях да се скитам по улиците и да търся отговор на въпроса:” Кой съм аз и защо живея?” Няма професионален или самодеен театър в България, който да не е вписал с обич в репертоара си пиеса на този световен драматург, а руското кино пази традицията си да прави нови интерпретации на драмите и на разказите на този, в когото „имаше и нещо простовато и скромно, нещо изключително руско, народно – в лицето, в говора, и в изразите”. /Куприн,А.И./ Възприемането на драмите на този господар на замълчаването е естетическа радост и удоволствие, защото скучният делник, еснафското живеене, славянската болка и мъка са стоплени от вярата в руската и човешката душа или както пише Елена Рьорих в писмо от 17.12.1935 година:” Възраждането на Русия е възраждане на целия свят. Гибелта на Русия е гибел на целия свят.” /цит по Мулдашев,Е, цит.съч.,с.72/. Неговите герои са пред важен кръстопът в живота си, те пропиляват най-често този момент на свободния избор и настъпва времето на болката от пропуснатото, но без това „светло страдание” /Николай Бердяев/ няма да го има жилавия и витален „руски Ерос.” Тази жажда за духовност и свобода на Чеховите персонажи е мъдър урок и за неговите български събратя по перо от Елин Пелин и Йордан Йовков до Николай Хайтов и Йордан Радичков, Ивайло Петров и Антон Дончев.
Естетиката на късия разказ при автора на „Смъртта на чиновника” и „ Ванка”бележи нови хоризонти за жанра като поетика, стилистика, художествена структура и език. Нека да тръгнем от морала на писателя, който е резултат на идеалите, целите и поведението на твореца. Антон Павлович с източна мъдрост обобщава: ”Винаги е било така: колкото човек стои по-близо до истината, толкова той е по-прост и разбираем.” /Чехов,А, Размисли…,с.19/Тези думи могат да са мото на руската класическа литература от Пушкин през Н.В.Гогол, Достоевски, Тургенев, Толстой до М.Горки, на френските романтици и социални реалисти-Виктор Юго, Емил Зола, Анатол Франс, на българската от Паисий през гениалния Христо Ботев и моралиста Алеко, за да стигнем до Николай Хайтов и Йордан Радичков. При Чехов се стига до „жестоката със своята художественост истина на безукорно строгата, спокойна и ясна проза.” /Константин Константинов, цит. съч.,с.450/. Писателят е чужд на евтиния и сладникав стил на замазването на нравствените и духовните ценности. Категорично е свалена маската на провинциалната пустота и безделието на интелигенцията, която се лута и живурка в моралната кал, както е в разказите „Йонич”, „Княгиня”, „Човекът в калъф”, „Душичка”, „Ана на шията” и други. Тази безкомпромисност е водеща при Алеко Константинов, Георги Стаматов, при младия Емилиян Станев, както и при Станислав Стратиев и Георги Мишев. Самобитното при руския колос е в единението между емоцията и разума, затова той крилато подчертава: “Трябва да сядаш да пишеш само когато чувстваш, че си студен като лед”, идва ред на емблематичната сгъстеност: Краткостта е сестра на таланта” и още „…не искам да призная разкази без поправки. Трябва люто да се поправя.” /Чехов,А.,цит.съч.,с.53, с.63/. Писателят подготвя изцяло новаторска стилистика на късия жанр– силно начало, неочакван финал, интересен сюжет, обикновен и изящен език, търсено недоизказване, а над всичко стои радостта от писането. Авторът на „Дамата с кученцето” с подкупващ и нетипичен за него патос се преражда, когато заговори за процеса на творенето:” Пиша с удоволствие, като намирам нещо приятно в самия процес на писането, а процесът при мен е старателен, бавен /Чехов, цит.съч,с.59/. Руските класици като своите събратя по перо във Франция, Англия, Германия през ХІХ век успяват да превърнат творческия процес в духовна свобода, самопознание, което се родее с библейското сътворение. На тази взискателност от Чехов се учат неговите български последователи от Елин Пелин и Йордан Йовков през Стоян Загорчинов и Светослав Минков, за да стигнем до Ивайло Петров, Станислав Стратиев, Дончо Цончев и Георги Мишев.
До хуманистичните послания в разказите и драмите на Чехов читателят не стига лесно и безпрепятствено, защото писателят е привърженик на максимата: ”по-добре е да се недоизкажеш, отколкото да кажеш повече”/Чехов,А.,цит.съч.,с.42 /. Това предполага в процеса на диалога с безкрайно естетическо удоволствие да допълваш и дописваш, а така са отворени широко вратите и хоризонтите пред рецептивната естетика на ХХ век. Големият урок на писателя към хората на новия 21 век вероятно е събран в думите му: ”Моята светая светих е човешкото тяло, здравето, умът, талантът, вдъхновението и най-абсолютната свобода, свобода от силата и лъжата, в каквото и да се изразяват последните две” /Чехов,А.,цит.съч.,с.17/. От нас се изисква безпощаден нравствен максимализъм и магическа жажда за любов и щастие, т.е. на извисяване на човешката уникалност в процеса на познанието и самопознанието, за да сме истински хора на времето и века си.
150 години от рождението на А.П. Чехов
Светът и Европа на прехода на ХІХ и ХХ век е време на големи очаквания и надежди за края на антихуманното живее и началото на друг, алтернативен модел на духовността. Интелигенцията на крилете на въображението рисува картини на пробуденото съзнание, на Човека със сърцето на Данко на Горки, на милионите от поемите на Владимир Маяковски и „тълпите” на „юношата” Христо Смирненски. В този културен контекст започва да пише своите разкази Антошка Чехонте, който упорито изкачва невидимата стълбица на художественото майсторство, за да стане един от класиците на световното разказно майсторство, а творбите му никога няма да спрат да тревожат съвестта на читателите му. Неговите драми не слизат от световните сцени, а споделеното в писмата и разговорите прераства в откровения.
Големите творци като Чехов имат способността да улавят духа на времето и епохата, да заговорят скромно и честно за човешките драми, истории и съдби и така увековечават „подводното течение” на всички тези „пролетни води”/ И.С.Тургенев /, които оформят модела на съвремието. Темите в тези над петстотин разказа, десетки едноактни и многоактни пиеси са свързани с болката в човешката душа и мечтата за честно и достойно съществуване.Сюжетите са пъстри като реалността, героите са неподправени и са рожба на нравственото обаяние на суровия реализъм в името на правдата. Вълнуващи са разказите му „ Дамата с кученцето”, „ Френско грозде”, „ Къщата с мансардата”, „ Човекът в калъф, „Дъщеря на Албион”, „Душичка”, „Припадък”, „Учителят по словесност”, „Йонич”, а драмите му „Чайка”, „Три сестри”, „ Вуйчо Ваньо”, „Вишенева градина”, „Иванов” са естетическо удоволствие и тест за много режисьори и актьори в интерпретацията на историите и човешките съдби на стихийните славянски души, които обичат да живеят в мечтанията, но не и в реализацията на взетото решение. Читателите на Чехов обичат тази многопластовост в текстовете му, защото героите му са сложни и драматични, но и често готови поне да решат да тръгнат, макар и да знаят, че силите им ще ги напуснат скоро и най-вероятно е да се откажат. Това е руската, славянската душа, която е толкова противоречива и различна от западната, но- съдба…
Водещата тема на натуралната школа в Русия от Н.В.Гогол през
М.Ф.Достоевски, за да стигнем до А.П.Чехов и „босяшките” разкази на М.Горки е за „малкия човек”, който е жертва на парализиращия ред в дивашката дисциплина на царска Русия. Не човекът, а постът и чинът, властта на „важното лице” и унизяването на дребния чиновник, това е зловещият модел на прусашкия суров ред в Петербург и Москва. Скотският страх унищожава всеки порив за човешко достойнство в класическите разкази на писателя- „ Смъртта на чиновника”, „Дебелият и тънкият”, „Изпит за чин” и други. Завинаги се вписва в паметта ни образът на полицейския надзирател Очумелов от „ Хамелеон”, който преминава през толкова унизителни преображения от непознатото куче, което е ухапало пръста на златаря Хрюкин, а законът изисква смърт на животинката. Не човекът, а собствеността на кучето води до смразяващи гърчения на надзирателя. Голямото авторово предупреждение към бъдещето развитие на човечеството е в разказа „ Човекът в калъф” чрез образа на
учителя по гръцки език Беликов. Зад думите му „Трябва да се обмисли” прозира чиновническият страх, който превръща града и провинцията в морално блато, „където мирише на вкиснало като в някоя стражарска будка.” Срещу „мръсния паяк” са безсилни директорката на училището, учителите, гимназията и целият град. Зловещи са словата му „ ама да не вземе да стане нещо” и всеки порив за надежда и свобода е скован. Песимистично е внушението на текста, че сами си създаваме „тавани”, „стени”, „бариери” и забравяме да мечтаем, да сме като майстор Манола с криле, както пише Антон Дончев. Чиновническите низости са пресъздадени след това от Бунин и Куприн, а в нашата литература службогонството и корупцията са водещи във фейлетоните на Алеко Константинов, в разказите на Иван Вазов, Елин Пелин, Георги Стаматов, Емилиян Станев, за да стигнем до драмите на Станислав Стратиев „Рейс” и „Сако от велур” и повестите на Георги Мишев.
Максим Горки /Горки, М, Литературни портрети”, 1982, ”Г. Бакалов”, с.29/ в спомените за своя достоен учител в поетиката на късия разказ с любов отбелязва, че съумява „да открие в мътното море на пошлостта нейните трагично-мрачни шеги.” Героите са лекари и учители, полицейски надзиратели и княгини, ветеринарни доктори и ловци, рибари и генерали, архиереи и дами. Няма социална или професионална група, която да не е уловена в този водовъртеж на дребнавостта, лъжите и измамите. В разказа „Френско грозде” чрез познатата композиционна форма на „разказ в разказа” двамата ловци-ветеринарният лекар Иван Иванич и гимназиалният учител Буркин, заедно с чифликчията Альохин разговарят за историята на Николай Иванич, който си купува имение и вече е със самочувствието на дворянин. Имението, посаденото френско грозде, селският живот променят някогашния страхлив чиновник, който е сега самодоволен в еснафското си благоденствие.Тази случка пробужда съвестта на лекаря и той се обръща към своя домакин в дъждовната вечер: „Павел Константинич – продума той с умоляващ глас,- не се успокоявайте, не давайте да ви приспят! Докато сте млад, силен, бодър, не се уморявайте да вършите добро!” /Чехов,А.П,Избрани творби,НК,1978,с.355/. Творбата се превръща в размисъл за безделието на силните, за невежеството и „скотщината на слабите”, за тесногръдието и лъжата. Ето го този неподкупен тъжен хумор на писателя, който може да повтори като героя си: „Да чакам, когато нямам сили да живея, а пък същевременно трябва да се живее и ми се иска да живея?” /цит.съч.,с.354/. В друг авторов шедьовър, като „Къщата с мансардата” е разказана историята за двете сестри Лидия и Женя Волчанинови, които живеят в селско имение и търсят своето щастие. Лидия е учителка в селото, тя е умната, предприемчивата и амбициозната. Противопоставя се на всевластника Балагин и успява да го „изпързаля” на земските избори. Спорът е между столичния художник, разказвача на историята, и тази закъсняла народнячка, която по поведение напомня толстоистите в Русия. Тя си поставя някакви малки, близки цели, но остава глуха за голямото и същностното. Човекът на изкуството е далеч по-чувствителен към големия проблем на смисъла на живота: ”Трябва да се освободят хората от тежкия физически труд, да имат време да помислят за душата си и да проявят своите духовни способности.” /цит.съч.,с.308/ Учителката е човек на делото, на помощта на хората в селото, но тя остава глуха за най-важното, че е необходима промяна на цялостната система. За жалост в последните двадесет години в България останахме длъжници на елементарните си потребности в сферата на оцеляването, а затръшнахме с трясък вратите пред хранилищата на доброто и достойнството, на истината и честта, а това са кървящи рани, които трудно ще лекуваме и в бъдещето.
Константин Константинов в сборника „Път през годините” /С,БП,1966/ се позовава на думите на френския писател Анатол Франс:” Едно нещо, което придава особена привлекателност на човешката мисъл, е тревогата. Дух, който не е никак терзан, ме дразни и ми досажда.” /цит.съч.,с.448/. Хуманистът Чехов през краткия си жизнен път възпитава в себе си всевиждащите очи на тревогата, която го прави чувствителен към дехуманизацията в царска Русия на прехода на двата века. Писателят с разклатено здраве тръгва за остров Сахалин и написва репортажи за руските каторжници в „Записки от мъртвия дом” и „Палата № 6”. Съвременниците на твореца - Лев Толстой, И.С.Тургенев, И.С.Бунин, А.И.Куприн, К.С.Станиславски и други с любов говорят за тази вътрешна тревога, която никога не търси външни, ефектни прояви, а прераства във вътрешен огън, в енергия на подкупващата сдържаност на характера и вроденото чувство за мярата на твореца в изкуството. В разказите „Душичка”, „Припадък”, ”Гусев”,”Учителят по словесност”, „Годеница” и много други е доминанта това „хирургично” вглеждане в човешката душа, за да се открие пошлото, но и доброто, защото както пише Ернст Мулдашев- „В хората е заложена програмата да бъдат добри, с люляковия Съд на съвестта” /Мулдашев, Е, Загадъчната аура на Русия, Медия, 2009, с.110 /. В разказа „Дамата с кученцето” филологът,чиновникът от банка Дмитрий Гуров от Москва, човек, който е опитен в романите с жените, поуморен от похожденията си, среща в Ялта Ана Сергеевна от Петербург, която живее в град С. Историята на главния герой е на вече преминалия горнилото на времето интелигент, който търси поредното си развлечение в морския курорт, но идва голямата любов, както е в романа „Анна Каренина” на Лев Толстой, в „Тютюн” и „Осъдени души” на Димитър Димов, в „Крадецът на праскови” на Емилиян Станев. Тази светкавица, чудо, земетръс променя мисленето, съзнанието и поведението на двамата. Тя е на годините на дъщеря му, доскоро е била пансионерка, а той е заможен, с две къщи в големия град. Ана носи чистотата, красотата и риска на младостта, а Дмитрий е затънал в своя осакатен живот, „сякаш си затворен в лудница или арестантска рота!” /цит.съч.,с.378/. Двойнственият живот на двамата доказва, че в семействата те са като заточеници, а „под булото на тайната” тече другият, истинският им живот на любовта и щастието. Двамата са пред вземането на важното решение, което още отлагат, но „най-сложното и трудното едва сега започваше.” /цит.съч.,с.384/. Остава ние, читателите, да завършим и допишем тази история на Ромео и Жулиета, Елисавета и Иво Обретенович, Фани Хорн и Отец Ередия и т.н. и т.н., но това не е сълзлив сериал, а трънлив път към голямото, истинското щастие и живеене.
Драматургията на разказвача от Таганрог е новаторска, защото тя колкото продължава, толкова преобръща руската и световна традиция с друг тип поведение и говорене на сцената.Чехов с подкупващата си мечтателност споделя:” Драмата трябва или да се възроди съвсем, или да приеме съвсем нови, невиждани форми. Дори не можем да си представим какво ще бъде театърът след сто години.” /Чехов, А, Размисли, с. 156/.Класическите негови велики драми-„Вуйчо Ваньо”, „Три сестри”, „Чайка”, „Вишнева градина” са оценени приживе още от съвременниците на писателя като К.С.Станиславски /виж А.П.Чехов и Московският художествен театър, Чехов, А, Размисли, НК,1975,146-158 /. Магията на неговите пиеси е в дълбоките културни пластове, в закодираните вътрешни послания и в тъгата по един очакван и мечтан свят.
Героите му- Ирина Аркадиевна, Константин Трепльов, Нина Заречная, Борис Тригорин, Евгений Дорн от „Чайка”, Любов Раневская, Аня, Варя, Леонид Гаев Ермолай Лопахин, Борис Пишчик от „Вишнева градина” са мечтани роли за милиони актьори, а режисьори като Крикор Азарян превърнаха общуването с текстовете на писателя в мисия и съдба на целия си творчески път. Нашият голям театрал в последните интервюта преди смъртта си с обич споделяше: „Чехов ме спаси и ме направи човек, иначе аз щях да се скитам по улиците и да търся отговор на въпроса:” Кой съм аз и защо живея?” Няма професионален или самодеен театър в България, който да не е вписал с обич в репертоара си пиеса на този световен драматург, а руското кино пази традицията си да прави нови интерпретации на драмите и на разказите на този, в когото „имаше и нещо простовато и скромно, нещо изключително руско, народно – в лицето, в говора, и в изразите”. /Куприн,А.И./ Възприемането на драмите на този господар на замълчаването е естетическа радост и удоволствие, защото скучният делник, еснафското живеене, славянската болка и мъка са стоплени от вярата в руската и човешката душа или както пише Елена Рьорих в писмо от 17.12.1935 година:” Възраждането на Русия е възраждане на целия свят. Гибелта на Русия е гибел на целия свят.” /цит по Мулдашев,Е, цит.съч.,с.72/. Неговите герои са пред важен кръстопът в живота си, те пропиляват най-често този момент на свободния избор и настъпва времето на болката от пропуснатото, но без това „светло страдание” /Николай Бердяев/ няма да го има жилавия и витален „руски Ерос.” Тази жажда за духовност и свобода на Чеховите персонажи е мъдър урок и за неговите български събратя по перо от Елин Пелин и Йордан Йовков до Николай Хайтов и Йордан Радичков, Ивайло Петров и Антон Дончев.
Естетиката на късия разказ при автора на „Смъртта на чиновника” и „ Ванка”бележи нови хоризонти за жанра като поетика, стилистика, художествена структура и език. Нека да тръгнем от морала на писателя, който е резултат на идеалите, целите и поведението на твореца. Антон Павлович с източна мъдрост обобщава: ”Винаги е било така: колкото човек стои по-близо до истината, толкова той е по-прост и разбираем.” /Чехов,А, Размисли…,с.19/Тези думи могат да са мото на руската класическа литература от Пушкин през Н.В.Гогол, Достоевски, Тургенев, Толстой до М.Горки, на френските романтици и социални реалисти-Виктор Юго, Емил Зола, Анатол Франс, на българската от Паисий през гениалния Христо Ботев и моралиста Алеко, за да стигнем до Николай Хайтов и Йордан Радичков. При Чехов се стига до „жестоката със своята художественост истина на безукорно строгата, спокойна и ясна проза.” /Константин Константинов, цит. съч.,с.450/. Писателят е чужд на евтиния и сладникав стил на замазването на нравствените и духовните ценности. Категорично е свалена маската на провинциалната пустота и безделието на интелигенцията, която се лута и живурка в моралната кал, както е в разказите „Йонич”, „Княгиня”, „Човекът в калъф”, „Душичка”, „Ана на шията” и други. Тази безкомпромисност е водеща при Алеко Константинов, Георги Стаматов, при младия Емилиян Станев, както и при Станислав Стратиев и Георги Мишев. Самобитното при руския колос е в единението между емоцията и разума, затова той крилато подчертава: “Трябва да сядаш да пишеш само когато чувстваш, че си студен като лед”, идва ред на емблематичната сгъстеност: Краткостта е сестра на таланта” и още „…не искам да призная разкази без поправки. Трябва люто да се поправя.” /Чехов,А.,цит.съч.,с.53, с.63/. Писателят подготвя изцяло новаторска стилистика на късия жанр– силно начало, неочакван финал, интересен сюжет, обикновен и изящен език, търсено недоизказване, а над всичко стои радостта от писането. Авторът на „Дамата с кученцето” с подкупващ и нетипичен за него патос се преражда, когато заговори за процеса на творенето:” Пиша с удоволствие, като намирам нещо приятно в самия процес на писането, а процесът при мен е старателен, бавен /Чехов, цит.съч,с.59/. Руските класици като своите събратя по перо във Франция, Англия, Германия през ХІХ век успяват да превърнат творческия процес в духовна свобода, самопознание, което се родее с библейското сътворение. На тази взискателност от Чехов се учат неговите български последователи от Елин Пелин и Йордан Йовков през Стоян Загорчинов и Светослав Минков, за да стигнем до Ивайло Петров, Станислав Стратиев, Дончо Цончев и Георги Мишев.
До хуманистичните послания в разказите и драмите на Чехов читателят не стига лесно и безпрепятствено, защото писателят е привърженик на максимата: ”по-добре е да се недоизкажеш, отколкото да кажеш повече”/Чехов,А.,цит.съч.,с.42 /. Това предполага в процеса на диалога с безкрайно естетическо удоволствие да допълваш и дописваш, а така са отворени широко вратите и хоризонтите пред рецептивната естетика на ХХ век. Големият урок на писателя към хората на новия 21 век вероятно е събран в думите му: ”Моята светая светих е човешкото тяло, здравето, умът, талантът, вдъхновението и най-абсолютната свобода, свобода от силата и лъжата, в каквото и да се изразяват последните две” /Чехов,А.,цит.съч.,с.17/. От нас се изисква безпощаден нравствен максимализъм и магическа жажда за любов и щастие, т.е. на извисяване на човешката уникалност в процеса на познанието и самопознанието, за да сме истински хора на времето и века си.
