Пенка Златева е родена на 30.03 1953 г. в с. Кремена общ. Балчик. Завършила е ИКПК гр. Варна спeциалност - театър и българска филология в Шуменския университет. Работила е в Общински съвет за култура в гр. Нови пазар и е дългогодишен ръководител на любителски театрални трупи. Има публикации в местния и централния печат. Издала е сборник с разкази “Слепият кладенец”.


ОВЦИТЕ БЛЕЯТ

От девет години дядо не беше с ума си. Разбрахме го на погребението на баба: не тръгна от гробището към село, а към корията. Струпахме се около него да го увещаваме, че пътят не е там. Дядо се дърпаше. Тогава за първи път видях безумието в кафявите му очи, които се замътиха постепенно и сега вече бяха сиви и воднисти.
Дядо имаше тиха лудост. Повече мълчеше. На мен викаше Велика, на сестра ми – Ивана: имената на неговите дъщери, които живееха далече. На мама, неговата снаха, викаше “мамо”. Само нея слушаше. Зърнеше ли го да върши нещо нередно, тя го гълчеше със строг глас и дядо и се подчиняваше.
А белите му нямаха край. Дълбоко в болното му съзнание тлееше потребността да работи и той се щураше в двора напосоки. Ту ще разкопае лехата, в която мама е засадила картофи, ту ще отреже стеблата на всичките и лалета. Друг път разпиляваше из двора току що наготвената манджа и гледаше приклекнал в захлас как кокошките кълват и се боричкат за късчетата от нея. Изхвърляше царевицата от хамбара, разпиляваше житото, изнасяше покъщнината на двора. Мама се виждаше в чудо с неговите поразии. Непрекъснато го дебнеше или тичаше след него.
Един ден го накара да измете двора. Дядо събра боклука на купчина, напълни го в кофата, а после я изсипа на другата страна. Пак я напълни и пак я изсипа. Заниманието го погълна изцяло - събираше старателно и последната сламчица, пълнеше кофата догоре и я изсипваше. И така всеки ден. Най-после имаше работа и миряса. Градината си отдъхна. Валеше ли дъжд или сняг,  мама не го пускаше да излезе и дядо заставаше до прозореца, пристъпяше от крак на крак и се взираше в двора. Размътените му очи плуваха в тревога.
Тази пролет му беше щукнало друго. Събираше скрито от нас дрехите си в бохча, нарамваше я на гега и тръгваше. Няколко пъти го намирахме ту в корията, ту в поясите край село и само мама можеше да го придума да си дойде. Заключвахме вратника и пътната врата, но той намираше начин да излезе.
Последния път го намерихме в дъбравския пояс, седнал до бохчата запъхтян, а очите му трескаво гледаха нагоре по пътя. Опита да се надигне и побегне, но мама успя да го хване за ръката:
— Що правиш тъй бе, тате? Къде си тръгнал пак?
— К`во ще прай? Овците блеят. В Гаргалък. На… не ги ли чуваш? Трябва да ида да им хвърля шума…- задърпа се той да се отскубне от нас.
— Не се бой! – заговори му с благ глас мама – Аз ходих в Гаргалък. Хайде да си вървим!
Дядо я погледна със светнали очи.
- Ходи ли?
- Ходих.
- Блееха ли?
- Блееха. – все тъй благо му говореше мама и го подхвана под мишниците да го повдигне - Дадох им шума, налях им вода. Хайде, стани!
Дядо стана. Размътените му очи се успокоиха и той закрачи примирен до мама. Беше отслабнал. Едрата му някога снага се беше смалила. Мама почти го носеше. От този ден нататък дядо знаеше, че мама ходи в Гаргалък да хвърля шума на овцете. Гледаше я с широко отворени очи и в тях се четеше тиха благодарност.
 — Харно! – казваше той – Харно, щото се ги чувам да блеят.
Гаргалък беше родното село на дядо в Румъния. През 1941 година се преселил в южната част на Добруджа.
Мама постъпи в болница за няколко дни. Всяка сутрин я търсеше трескаво и като не я откриваше, сядаше на прага разтревожен и унил. Беше спрял да мете.
Един ден изчезна пак с бохчата и гегата. С баща ми хукнахме да го търсим в покрайнините на селото. Намерихме го чак в дъбравския пояс. Лежеше на тревата с килната назад глава и широко зейнали към пътя очи. Сивото си беше отишло. Бяха такива, каквито ги помнех – кафяви. Чух звън на хлопки и чанове. Цяло стадо овце забляха и огласиха полето и пътя край него.
Най-после дядо беше стигнал при тях…



РУСКИ БОГАТИР

— Аз съм бил, тъй ли?
Дафин гледаше с широко отворени очи, пълни с безумие. Страхът превзе цялото му тяло, разтрепери ръцете му и изцъкли без друго сините му изпъкнали очи. Той прехапа устни и лицето му се изкриви в усилие да спре нещо. Усети как топла струйка тръгна надолу по крака му под панталона и се спря в галоша. «Джвак - джвак» се чу, щом се опита да натисне крак. Е. сега я втасахме - си рече и реши, че докато не изсъхне, няма мърдане от кръчмата. От всички маси заприиждаха мъже, придърпваха столовете със скърцане по циментовия под и всеки се мъчеше да седне по-близо до Дафин.
— Ти си герой, бе Дафине, да не ти се надява човек. Толкоз кротък - на мравката път струваш... Сега цялото село само за тебе приказва.
Дафин замига на парцали. Все още не вярваше на ушите си, че той е сторил това нещо и сега хората го гледат с уважение и възхита. Пък и как да вярва? Откакто се беше пръкнал на тая земя преди повече от петдесет лета, все тъй си живееше - тихо, кротко и незабележимо за околните. Ни една мома не му метна поглед, че да събере кураж и да я поиска. Бе каква ти мома - те и братята му кога делиха бащинията, го забравиха. Цял живот другареше с овце и кози, които пасеше. Животът му беше един голям делник, който се повтаряше до безкрай - със сюрията по стьрнищата, а вечер по една - две менти в кръчмата. в която си имаше място в ъгьла зад вратата, незабелязан от никого. А виж днес - влиза значи и всички мъже му стават на крака. Ръкопляскат, викат му браво и го потупват по рамото. Стьписан, Дафин се чуди що им става на тия хора, майтап ли някакъв са му скроили... А като разбра що е станало, се вцепени. И как няма - не е шега тази работа. Цялото село знаело, а той хабер си нямаше, че преди два дни надвечер, когато мъглата заслизала от билото на планината за да го приспи в скута си, се чул силен мъжки вик.
— Хора, тичайте бе, тичайте да ми помогнете, че бикът се отвърза-а-а...
Бил дядо Методи. От доста време дядката гледаше единствения бик в селото. Понеже познаваше нрава на силното, свирепо добиче, бе взел всички мерки за сигурност. Освен със синджир на шията, беше завързан и за предния крак, а оборът винаги стоеше здраво залостен. Но старецът знаеше, че рано или късно ше стане и ето на - бикът се беше отскубнал и сега тичаше по улицата за ужас на стопанина си и на малкото хора, които щъкаха из падналата мъгла. Бикът беше силен и едър, целият черен и лъскав с малки рога... Големите му като миди очи хвърляха гневни искри. И сякаш да засили ефекта на ужаса, той мучеше протяжно и дрезгавият му глас цепеше мъглата.
Дядо Методи хлопаше на съседите си и ги молеше да му помогнат да го прибере... Отдавна да го беше направил на пастърма, ама за хатъра на цялото село го държеше. Повечето имаха по една или две крави и кога му дойде времето, ги водеха в неговия обор.
— Ако го заколиш, селото остава без бик и кой ще ни аджедиса нас, че да дойде да ни заплодява кравите... Ще останем без телета и без мляко - му казваха хората - пък и този мурафет струва пари, много пари - не е като да занесеш три-четири бали на бика.
Тъй и тъй придумваха стареца да го остави и хич не го питаха в какъв страх живее. Дори слама и вода му даваше отдалеч с вилата - толкоз го беше наплашил със страшните си очи и наведена глава - аха да те намушка и понесе нагоре. Сега как ще го озапти и върне в обора? Не дай си Боже да подгони дете или човек - ще го разпердушини като нищо.
Вече бяха излезли пет-шест мъже с вили и тръгнаха по улицата.
Бикът тичаше, цялото му туловище се тресеше, а мъглата сякаш подскачаше на едрия му гръб. Стигна парка и се шмугна из храсталаците. Замръзналите клонки, покрити с тьнък лед запращяха.
— Няма да стане, бай Методи! Тук в парка е опасно - обади се Васил - ако ни погне няма къде да се скрие човек. Аз се отказвам.
След Васил спряха и другите мъже. Бикът като обезумял тичаше из храстите и прокарваше пътеки от изпотрошени клони.
— Остави вратника отворен, той сам ще се прибере, кога се нащурее - рече пак Васил и тръгна да си върви. Дядо Методи, подпрян на вила, целият пламнал в огьн, напразно ги увещаваше да останат. Като се мъчеха да прикрият срама си, един подир друг мъжете се разотидоха по терлички...
Мъглата не се вдигна цели два дни. И два дена в селото цареше страх и ужас. Всички знаеха, че бикът бродеше по улиците, бяха го виждали зад черквата. в изоставен селски двор. Мъжете прескачаха крадешком до фурната за хляб и бързаха да залостят здраво пътните врати. Улиците опустяха, никой не отиваше и в кръчмата.
На втория ден Методи отиде при кмета. Решиха да извикат ловджиите от селото. Повече няма да се чуди дядката да го бъде. или не тоя свиреп бик, ами с пушките «бум-бум» - да го тръшнат дето сварят, а после ще мисли как да го дотьтри в двора си. В селото имаше десетина ловджии и всичките излязоха. Надойдоха и оше пет-шест мъже с брадви. Бикът се беше спрял до оградата на Ставреви. Ревеше зловещо и блъскаше вратника с все сила.
— Дайте да идем по-близо! Целете се в главата! - нареждаше задъхан дядо Методи.
Якото туловище на бика изглеждаше в мъглата като огромен черен облак и трудно се виждаше къде е главата и къде е опашката му.
В този момент видяха, че от горния край на улицата иде човек. Той вървеше с леко олюляваща се походка из кишата и сякаш всеки момент ще падне я тук, я там. Изведнъж чуха песен... Човекът пееше и колкото идеше насам толкова по силна ставаше песента му:

През гора вървяха
двама — три юнака
 с каръм калпака

И пеейки, човекът тръгна право към бика. Приближи го и затанцува пред него. Животното вдигна глава и спря да блъска вратника.
Мъжете се смразиха.
— Бягай оттам, бе човек. ще те разкъса като нищо! - закрешя дядо Методи.
— Бягай, бягай! - викаха и другите мъже.
Но човекът продължи да пее и танцува пред бика. После залитна като да падне, но се подпря на бика, наведе се и вдигна синджира от земята.
— Хайде, тръгвай. Да се прибираме. Виж каква мъгла е припаднала, ще ни погълне и двамата - говореше му той.
Бикът пръхна два-три пъти с ноздри, заклати глава, но тръгна.
Мъжете до един се скриха зад оградата на първия двор и коленичили гледаха през тарабите как човекът води звяра по средата на улицата.
— Върви, върви тука... Що си излязъл, а? Гладен ли си, или някоя кравичка дириш? Хайде, пристьпвай де...
Говореше му човекът, а думите му като снежни топки се валяха в устата му и със фъфлене излизаха из нея.
Човекът залиташе ту наляво, ту надясно, но бикът стриктно го следваше, а копитата му правеха дълбоки кладенчета в снежната киша.
Дафин е... Познаха го. Беше Дафин. Пиян е и води бика, водеше го право в Методиевия двор. Мъжете излязоха иззад скривалището си и тръгнаха след тях.
— Ей, бъдете готови с пушките, че ако бикът рече нещо - шепнеше дядо Методи.
След малко пред слисаните погледи на мъжете изскочи Дафин.
— Вързах го, бай Методи, здраво го вързах, ама ти пак го прегледай - изфъфли Дафин и тръгна към дома си.
Сега събрани в кръчмата мъжете хвалеха Дафин за геройството му. Всеки се надпреварваше той да обясни случая.
Дафин ги гледаше с изцъклените си очи и не можеше да повярва на ушите си. Чак пък толкоз да е бил натаралянкан, че да не помни нищо?!... Той напрягаше ума си, белким изскочи някакъв знак, но там нямаше ни трохичка спомен от това, що му говореха.
А когато Васил взе да му обяснява как бикът цепил вратника и треските хвърчали в мъглата, когато той доближил и го хванал за синджира - той не издържа и пусна топлата струйка в крачола си.
— Не, не за синджира, за ухото го хвана – авторитетно се обади дядо Методи и вдигна глава към кръчмаря – остави тая селска ракия, ами дай водка. С водка ще черпя аз Дафин, защото е руски богатир и тъй прилича.
И никой в селото не разбра, че цели две недели руският богатир ходеше като замаян - нито яде, нито сън го ловеше. Бродеше из стьрнищата с овцете и все не можеше да проумее с кой ум беше застанал пред бика...