Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: МЪЛЧАЛИВА ЛЮБОВ"

МЪЛЧАЛИВА ЛЮБОВ

Пенчо Иванов е роден през 1950 г. в гр. Добрич. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски”. Две години е бил юрисконсулт на АПК „Девети септември” с. Крушари, а от 1979 г. е адвокат. През 2008 г. е издал първата си книга „Два казуса и много съдби”, която е претърпяла две издания. През 2009 г. получава наградата за литературно творчество на Община гр. Добрич.


/разказ от предстоящата  книга “Брачни одисеи”/

Той, Господ, понякога не си знае мярата и ме трупа с такова изобилие от силни емоции, че едвам издържам под напора им. Току що излизам от бракоразводен процес. Дърлихме се, дърлихме  с колежката при кого да остане детето, колко да бъде размерът на издръжката, аз тъй, тя – инак,  тя – тъй, аз – инак, докато момченцето се разрида, щом чу съдът да го пита: ”При кого искаш да останеш, моето момче?”. Как да изпълни инструкциите на мама и да каже, че иска само при нея и че татко е лош? А беше чудно хубаво дете, с бистри, бистри тъмносини очи и ей такива големи и подвити мигли. Обърна се към мама, две едри сълзи бяха препречили пътя на погледа му и сякаш  чрез тях искаше да й каже: ”Не мога бе, мамо! И при двамата искам!”. Лицето му излъчваше скръб, ай каква разтърсваща скръб излъчваше само! Това дете не плачеше, то не ревеше като дете, просто ридаеше тихо, тихо и плачът тресеше крехките му раменца. Разстроих се. За миг се представих на мястото на бащата. Спомените неканени нахлуха в главата ми. Виждах моето момченце,  положило глава на гърдите  ми, прегърнало ме с дългите си тънки ръце през шията, да ме притиска силно и да  шепне: “Папа, без тебя  не смогу жить!”
Изскочих от залата на бегом. Студеният зимен въздух нахлу в ноздрите ми. Реших да се поразходя, да обиколя поне веднъж градското езеро и да пропъдя  мрачните си мисли. Преди да почна втората обиколка, седнах на една пейка, точно пред онова колело с многото цветя. Опънах тяло  и се загледах как две малки кученца се боричкат в тревата пред мен. Не след дълго пред погледа ми застана една девойка. Облечена прилично, опънала крак върху високите токове на ботушките си, бе преметнала чантичка през рамо. Забелязах, че момичето все по- често и по- често гледаше към часовничето на  нежната си ръка. По едно време  тропна с крак в земята, присви устни и се обърна с гръб към мен. Не бе трудно да се досетя, че някой закъснява за среща с нея  и че този някой най- вероятно е нейното момче. И тъй като очилата ми са фотосоларни и слънцето биеше в тях,  не се притеснявах, че девойчето ще види колко настоятелно и с интерес следя реакциите й. А състоянието на душата и бе изписано на красивото й лице. Вълнение, страх, яд, съжаление, всичко това събрано накуп. По едно време се обърнах към колелото с цветя и видях, че на бегом към момичето тича един млад хубавец. Аха - рекох си - ти си тоя вагабонтин, дето караш това  дете да тръпне в очакване. И тъй като младежът бягаше с лице към мен и към нея, аз забелязах нещо ненормално в стойката му. Беше само с една ръка, лявата. Изтръпнах: “Боже, Господи! Нима е сакат!”
Много скоро  страхът ми изчезна, младежът ме размина и аз видях, че  зад гърба си  държи огромен букет цветя, повечето от тях червени.
Обърнах поглед към девойчето. То бе свъсило вежди, ама ги свъсило като черен облак, макар лицето й да бе бяло и хубаво, а изписаните й вежди по него като две самостоятелни луни във формата на тънък  нокът. Посочи с показалец върху часовника си, сиреч: ”Колко е?”.  Недоумявах. И звук не издаде, а беше толкова притеснена и ядосана. По едно време се обърна, направи няколко крачки напред и застана умишлено с гръб. Ама оня, дявол излезе! Приклекна на едно коляно, наведе глава смирено като за прошка и протегна  букета. Тя трепна. Отиде до него, погали го с ръка по  косите, после доближи челото му до скута си и го подкани да стане. И той стана. Гледаше я с такива просещи очи. Не се стърпях и започнах да ръкопляскам и да викам:”Браво! Истинско браво!“.И нали подобни сцени ме разтърсват от дъно, та отидох до тях и  рекох:
- Поздравявам ви и двамата! Как само го направихте!
Чак когато момчето посочи с пръст към устата си и измуча, чак тогава разбрах, че децата са глухонеми. Нещо ме парна през сърцето. Боже Господи!- рекох си. Защо си толкова несправедлив?

7 януари 2010 година
Добрич

Пенчо Иванов

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево