Ванилин Гавраилов е роден през 1955 г. във Вълчи дол, Варненска област, където живее и сега. Магистър е по български език и литература от ВТУ”Св.Св.Кирил и Методий” - гр. В. Търново.   Работил е като журналист, като учител, издавал е сам свой частен вестник 6 години, а в момента работи като началник на отдел „Връзки с обществеността и протокол” на община Вълчи дол. Председател е на Контролния съвет на Асоциацията на специалистите по комуникации в общините. Публикува свои стихове повече от 30 години в различни централни и регионални вестници, списания, алманаси и различни литературни сборници. Има издадени две стихосбирки - «Молитва за събуждане» (1990) и «Отговор през рамо» (2005). Новата книга, която подготвя за печат, ще носи заглавие «Серенада против суета».
Член е на Сдружението на писателите - Варна.



КРЕХКА ВЕЧНОСТ

                                       На жена ми

Сами ще чоплим вече свойта участ...
Трохите тъжно масата преглъща...
Притоплените спомени ще учат
на самота опразнената къща...

Децата наши пътя си поеха,
а срещите ни с тях са преброени...
И свидна ни е всяка тяхна дреха,
играчките им, в шкафа подредени...

Ще се завръщат, както всяка пролет
тук птиците долитат, пристрастени
към родното гнездо. А нашта роля
е да посрещнем късните промени...

Че Времето застоя не прощава –
ехти камбанен звън за алилуя...
И щом за нас удари час, тогава,
небесните си грижи ще обуем...

...Но блика радост в детската ни стая! -
Там внучето ни утешава Мечо...
Разнежени, със теб ще разпознаем
в наивността му свойта крехка вечност...
 



НЕЗАЛОСТВАНЕ

Как се гонят дните в месеца!...
Празници и делници, сезони...
В таз невъзвратима смесица
старост може би ще ме догони...

Ако не успее в мрежите
свои да ме заплете изкусно,
моля ви да отбележите,
че финала просто съм пропуснал...

Аз и не обичам зимите, -
този мраз с мъртвешко покривало...
С мойте стихове ще имате
три сезона във единно цяло.

Мойте книги са отворени,
винаги сте ми желани гости! -
Даже в студ, сред пръст и корени,
свойте топли думи не залоствам!...




РАЗПЛИТАНЕ

Разплитам се усърдно - ден след ден,
а плетката тъй бързо се стопява...
Расте кълбото с нишката зад мен,
назад остават суета и врява...

На словото ми вплетеният дух
дали ще топли нечия надежда?...
Или ще се препъва някой глух
и сляп лаик в обърканата прежда?...

Загрижена за детския терлик,
тъй баба ми разплиташе пуловер,
докато аз играех на войник
и в ордените дядови се ровех...

Дано успее звездният плетач,
ако изобщо края ми намери,
да изплете след моя сетен здрач
поне терлички за невръстни ери...
 



СИБИЛА

                        Fortis Fortuna Adiuvat*

Във сърцето ми бълбука кротко топлата й сила!...
Прави ме щастлив и ведър пред всемирната тъга...
Търси своята пролука там една добра сибила, -
може би славянска веда, разбунтувала мига...

Може би от Испериха конски тропот тя събира –
взрив от хиляди копита, който иде отдалеч...
Лекарите не откриха нито знак от мойта лира,
нито някой ме попита за предсмъртната ми реч...

Диагнозата – ужасна!... Като мълния ме тресна...
Дадоха ми кратко време – две години или три...
Но сибилата ме тласна във посока неизвестна,
без кръвта ми да отнеме. И плътта ми не затри...

И Евтерпа, Калиопа, даже с пищната Ерато
ме разпитваха за нея, но до днес останах ням...
Тъй разминах се с потопа медицински аз, когато
трябваше да заживея, без на Хадес да се дам...  

Днес в сърцето ми бълбука топлината на сибила!...
Нямам време да умирам – славя я сърдечно аз!...
И оставам още тука, щом в кръвта ми е открила
от щурченце бедно лира, късче косъм от пегас...

*Съдбата помага на смелите (лат.)




СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ

Толкова ли свършиха мъжете,
та потърси нещичко у мен?!...
Ти си още младо, крехко цвете,
аз в отвъдното съм устремен...

Поизтрий сълзите и напличкай
с вяра свежа своя хубав лик.
Може би на някого приличам... –
От мечтите детски – светъл миг...
 
Може би съвсем не знаеш кой съм...
Съвземи се! Я ме погледни –
нямам във косата черен косъм,
а на гръб - понесъл сто вини!...

Стигат ми дотука греховете!...
Връщаш ме в младежките мечти...
Май роса преглътнах, нежно цвете...
А в очите... слънчев лъч блести...




ВРЕМЕТО

                На Атанас Липчев

Купища от книги, автографи,
срещи, чашки, постове, съдби...
Пламенни слова и епитафии...
Раждат ли творците? Може би...

Малко са онези, дето могат
да творят от здрача светлина,
да прозират общата тревога,
да отглеждат чувство за вина...

Драскат си безличните поети –
със страстта на дремещ политик...
И преди, и днес в стиха им свети
на властта заостреният щик...

Както и преди, и днес огласят
с нежни трели речевата шир...
Кротко препродават съвестта си,
следват финикийския кумир....

Но и днес писатели пленяват –
със талант, със име и със чест!...
Времето отсява всяка плява
и я разпилява... Без адрес...