Георги Казанджиев

През лятото на 2009 г. заедно със секретаря на читалище „Йордан Йовков” в гр. Добрич Сашо Серафимов  и историка Тодор Нинов бяхме на  посещение в гр. Измаил – Република Украйна. Наред с многото творчески срещи, бяхме поканени от г-н Сергей Стоянов, внук на прославения генерал-лейтенант от кавалерията Иван Колев. На срещата, която се състоя в кметството в с. Каменка, присъстваха много хора, включително и г-н Трифон Иванов Петров – бесарабски българин, заслужил учител, който вече  55 години преподава химия в гимназията в селото.
В завързалия се разказ той надълго и нашироко ни разказа за патилата и страданията на българската диаспора в Бесарабия, за стремежа на Сталин да я ликвидира, за глада през 1932 – 1934 г. и изкуствено сътворения глад през 1946 – 1948 г. Записах на магнетофон  по-голямата част от думите му и когато поисках повече подробности, Трифон Иванов обеща да напише за всичко, което е преживяло семейството му, и при втора среща да ми го предаде.
И трази среща скоро се състоя. По инициатива на кмета на град Добрич, г-жа Детелина Николова, за празника на града 25-ти септември  като официални гости бяха поканени г-н Сергей Стоянов, Иван Лефтеров и Трифон Иванов. Видяхме се и той ми подаде свитък страници, изпълнени с много красив почерк.
Когато ги прочетох, останах леко изненадан. Написаното беше впечатляващо, но авторът е пропуснал или не е искал да разкаже за жертвите на българите като цяло през тия страшни години, може би защото някои от подробностите са ужасяващи.
Независимо от това, ето неговия разказ:

"Майка ми, Стефанида Трифонова Лапатан, е родена на 1.VІ.1910 г. в българско семейство в българското село Шикирли Китай в Бесарабия, тогава под румънска власт. Там се спазват най-осторожно (стриктно) всички български традиции. През септември 1930 г. Се омъжва за Иван Иванов Петров, също роден през 1910 г. В любов и съгласие, упорит труд и семейно щастие минават няколко години. Бог им дава мъжка рожба – Ванюшка (1931 г.),  а през 1936 г. после се раждам и аз – Тишката, както ми викаха. Бяхме първите деца на родителите си, първите внуци на дядо Иван Иванов Петров (1881 – 1951 г.) и баба, красивата българка Калина (1890 – 1950 г.).  Колко радости, колко надежди имаха те за нас, ала както се говори, „човек предполага, а Бог разполага...”. През пролетта на 1937 г. моят баща с дядо ми Иван непосредствено след Великден тръгват по нивята да видят как са „зимните” (зимните посеви), баща ми се намокря до кръста, настива и след три дни, точно на Софиинден, се споминава (почива). Аз съм останал сирак точно на 10 месеца, а майка - вдовица с две деца на руки (ръце).  
На 25.ХІІ.1940 г. идва поредният вдовец да иска ръката на майка ми и дядо Иван най-накрая кандисва (съгласява се). Така мама, аз и бате Иван отидохме да живеем при втория ни баща Герасим в село Ташбунар, сега Каменка. Но и тук радостта за майка ми не беше дълга, защото заедно с дядо и баба през май 1941 г. бяхме интернирани за цели шест години в пустинята, на пясъците, и тя остана и без двете си деца. Как ли е преживяла това, сама си знае. Но да карам наред.
Макар че мама повтори, тя не прекъсна връзките си с бившите си свекър и свекърва. Напротив, заобича ги и ги уважаваше още по-силно.
По това време дядо ми бил кмет на селото. Той правел тъй, че ни един човек да не пострада, да не попадне в затвора: за някого плащал данъка, за други – глобата, на трети помагал със семена за сеитба.
На 24 юни 1940 г. румънците връщат Бесарабията на Съветския Съюз. В селото идват съветски, руски войници. Много от старите хора помнеха русите и с радост приеха осводителите от румънската окупация. В дядовата къща живяха двама млади и красиви руски лейтенанти. Столуваха (хранеха) се с нашето семейство и се сдружиха с всички в къщи.
Малко преди да настъпят за нас трагичните дни, лейтенантите казали на дядо Иван: „Иван Иванович, разбутай (продай) каквото можеш от имането и излез (напусни) селото за кратко време..., а сетне ще се върнеш обратно”. Дядо Иван им отговорил: „Няма в селото човек, който ми е враг, няма никой да се подпише против мене.” „Не трябва да имаш враг, ще се намери един нехранимайковец, един пияница, ще му държат ръката и ще подпишат хартийката”- отвърнали офицерите.
На 8 юни 1941 г., точно на Света Троица, майка ни, новият ни баща, аз и бати Иван  бяхме на гости у дядови. Имаше много хора. Когато си отидоха всички, вече се готвехме да си тръгваме,  баба Калина помоли майка ни да ни остави да им погостуваме още една неделя. Аз не исках и се разплаках, но след като изядох едно шемарче (плесница), ни оставиха с бати Ванюшка.
В петък, 13 юни 1941 г., стана онова, което го предвидиха онези добри руски юнаци. На разсъмване двама други руски войника станали (застанали) до вратата на голямата къща и казали: „Бабушка, собирайтесь.”. Баба, при държавайки (придържайки) своите превръзки след две операции, разтерена (уплашена), взела купчина блюда (чинии), но войникът казал : „Бабушка, это не нада”. Tогава още по-растерена, баба взела часовника. И пак: „Бабушка, и это не надо”. Тогава баба се поогледала, в къщи няма нищо. Единият войник взел от леглото юргана, дюшека и възглавницата и самичек ги изнесъл и натоварил на каруцата. По това време дойде и добрият ни комшия Ганчо, който ми обу терличките. Той изнесе от буртето (зимника, мазата) един кюп (делва) с пържено месо, един самун хляб. И това ни беше събирането. Когато се качихме на каруцата с баба, видяхме чичо Димитър и чина Зина качени на друга каруца до нас. Тук аз казах: „Бабо, ами бати?” Той спеше в другата стая. „Ако имате брат, нека да бъде с вас.”. Брат ми Иван в една нощна ризка го качиха в каруцата и тръгнахме в далечен път и на дълги години.По време на пътуването до с. Табака (ж. п. гара) баба Калина разказа на войниците за нас с бати; каза им, че сме гости, че майка ми е в друго село. Те обещаха да кажат на началството.Беше ранно лятно утро. Навсякъде в природата е тихо и мирно и силно грозно за хората, които ги набиваха (натъпкваха) в товарни вагони като злодеи. Всичките вагони са закрити, нашият беше открит. Войниците научват (казват на) офицера за тези деца, тез случайни жертви. Във вагона видях да сидят (стоят) и нашите познати деца Генка и Калинка. В това време около вагона подбягна по-главен началник и крясна: „Почему задерживаете отправление?” Офицерът каза: „Тези деца са гости, майка им останала в друго село.” „Ничиво, и мать догонит!” –  и началникът ме подхвана  под мишницата и ме хвърли с бати във вагона. Тоя началник заудря с бича си когото види и за една секунда всички бяха във вагона. След минута влакът тръгна за Акерман (днес Белгород-Днестровски). Тук  дълго се доформира. В това време моят дядо Иван, който беше мобилизиран с каруцата да извозва архива от вагон до
вагон, научил, че семейството му е тука. Без да се върне при конете и каруцата, без да вземе своите дрехи, той седнал на буфера на вагона и до гр. Одеса пътувал редом с нас без да знаем. В Одеса той се качи при нас във вагона. Като сега го виждам – висок, здрав, с красиви мустаци, в бяла риза и черна жилетка, в димийни (тъкани) потури и цървули, гологлав и с камшик в ръката. Той, макар и не  радостен, беше  усмихнат и доволен, че е със семейството си, че е с нас. Това негово действие беше за нас спасение.Влакът вървеше бавно. Дълго стояхме по гарите, където го дооформяха с евакуирани семейства на енкаведистите (милицията). Тях ги слагаха в добри вагони, а нас ни тъпчеха във лошадни (конски).
А сега представете си – лято, задуха, теснота във вагона, плач на малки дечица. Кърмачета, болни и стари жени, страшна жега. Даваха ни по малко вода от паровозния (влаковия) хладилник с кюмюрен (въглищен) прах. На нас, децата не от първия ден, ни дадоха по 1/2 литра кисел. В тази жутка (тежка) ситуация, дядо Иван със своя си жизнен опит и находчивост примъкна сандъка на Зина наблизо до „прозореца” – дупка в страничната стена на вагона - завърза за своя червен пояс жилетката си и я размени с някаква жена за едно гърненце кисело мляко. Сетне по другите гари подир жилетката отидоха всички други дрехи. С голям плач се раздели младата  булка Зина с ботушките си и костюма на младия си мъж Димитър. Ала краставици, мляко, вода, хляб бяха по-важни от дрехите, защото това ни спаси от гладна смърт.
Никой не знаеше закъде ни водят. Много малки деца измряха по пътя във вагоните. Майките нямаха мляко, болни баби не издържаха даже един месец пътуване. Умрелите ги струпваха до нужника – една дупка в пода на вагона, след което ги изнасяха. Можете да си представите всичкият „комфорт” на това пътуване, особено ако към това прибавите мириса от починалите, техния вид в лятно време.
Когато наближихме река Волга, започнаха да отварят вратите на вагона. През тези открити, но охранявани врати, скочи един момък от нашите спътници, побяга до ж.п. моста и се хвърли във водата. Охраната не стреля по него, както много пъти застрелваха други бегълци пред очите ни, защото нямаше нужда. Той от реката не излезе.
След дълго пътуване влакът  спря  една нощ и ни разтовариха. Сутринта пред очите ни следната картина: малка ж.п. гара, кругом (наоколо) пясък, тук таме, суха трева. Три дена „свобода”, нито стражари, енкаведисти и началство, нито вода, нито хляб. Които от болните и старите не умряха по пътя – умряха тук. Тук почина и нашата комшийка – баба Иваница - хаджийката. Тя беше без никой
неин близък, защото мъжът й почина по пътя. Молеше за вода, но с какво можеше да помогне човек на старата умираща жена в тази безводна пустиня? От силната жега, от безводието, очите ни се покриваха с такива гурли, че да се разкрият, трябваше да разтриваш до кръв, устните се напукваха и постоянно кървяха. Моята баба Калина молеше: „Деца, вижте дъха на баба Иваница?” (дали диша). Ние с бати запълзяхме по пясъка от изтощение и какво да видим, тя беше починала и по нея кацаха много големи зелени мухи.
На третия ден докараха една маджара (нещо като каруца), впрегната с камили. В нея имаше дини и хляб. Хлябът беше изяден от таракани (хлебарки) отвътре, ала дините бяха много хубави и нужни. Ние не ги едяхме, а само смучехме корите, да стигнат на по-дълго...
Подир това пак дойдоха маджари, натовариха ни и дълго пътувахме, докато не стигнахме до една овча кошара (перде), което стана нашето пристанище от края на 1941 г. до половината на 1942 г. Мъжете почистиха пердето от овчите отпадъци, поляха мястото с вода и се настанихме в него семейство до семейство. Дойдоха началници, направиха списъци на всички здрави от 10 годишна възраст нагоре. Всеки получи лопата, лом, кирка и бяхме отпратени на строителство на канал. Дядо Иван, чичо Димитър, чина Зина, бати Иван също работеха на канала. Всяка вечер те носеха на мен и баба Калина от пайката им (порцията им) хляб. Цял ден ние, около десетина деца, тичахме около пердето  да търсим нещо за ядене, но имаше само буци сол, останала от овцете. Спасението ни беше през ранна пролет, през месец февруари, когато костенурките тръгнаха да си правят гнезда, за да продължат рода си. Но тук те имаха душмани – гладните поселници. Безпощадно ги убивахме и се хранехме с тях. Останалите буци сол ни бяха като добре дошли.
Към края на 1942 г. всички от нашия „хотел” (пердето)  ни преместиха на ново място – организираха ферма №4 совхоз „Тимирязев”. В средата на полето мина трактор, направи (отъпка) „улица” и всяко семейство от двете страни на улицата си изкопа землянка и се настанихме там. В тая ферма № 4 се оказаха много семейства от съседните на нашето село села, и то всички българи. Мъжете по списък бяха отправени за обучаване за трактористи, комбайнери и други. Дядо Иван получи кола с два вола, за да вози косинина (неовършен ечемик) за да скирдуват (осигурят) храна за зимата на добитъка.
Ние, малките, които нямахме още 10 години, събирахме класове подир комбайните. Ставахме рано и по пладне  носехме чувалите до фермата, където ги теглеха и ни съобщаваха колко още трябва да съберем до 20 кила, колкото беше нормата. И отново на полето. Който изпълнеше нормата, имаше право на литър вода и 0,5 кг хляб, 30 грама крупа, 10 гр олио. Всичко това беше хубаво, но как се събират 20 кг класове? Пържехме ечемик и го ядяхме.
Първата половина на 1943 г. нямаше хляб вовсе (никъде). Баба Калина беше голям майстор на български пасхи (хляб), и реши да ни зарадва. Тя многократно преся мекинята (ситната слама), размесена с трици – фуража на дядовите волове, и направи от това хляб, сложи го в един тиган, захлюпи го с друг, зарови го в жар от тизеци... и зачакахме чудо. Но дядо Иван забеляза, че воловете ги няма, и ни прати с бати да ги намерим. Каква досада само... Да си много гладен, да знаеш, че хлябът се „пече”, а  ние с бати отивахме да търсим воловете и не можехме да ги намерим. Когато ги открихме и подкарахме назад, те вървяха много бавно. Нито камшика на бати, нито моята пръчка  помогна. Ни жегата, ни бодлите ги плашеха. А пред очите ни беше хлябът, който баба Калина печеше. В тоя момент една оса ухапва окото на бати. Той се разплака от болка, аз от болка за него, а още повече от страх, че ще изядат хляба без нас.
Когато най-сетне пристигнахме, видяхме, че зад ниската софричка сидят дядо и баба, чичо и чина, хлябът пред тях закрит, задушен с месал. Тогава дядо Иван каза: „Децата дойдоха, може да се почне тържеството”. Баба реже, разпределя на равни късъци хляба и трапезата почна без слово, без звук. Дълго седяхме и мълчахме. С благодарност гледахме на баба Калина за „вкусния” хляб. Подир малко аз попитах: „Чичо, защо ти е такава тънка и набръчкана шията? А у чичо Никифор такава кръгла и червена?”. „Защото чичо ти Никифор, каквото спечели, го изяжда сам, а пък аз трябва да донеса и на баба ти, и на теб” – отговори чичо Димитър, който тогава е бил  едва на 25 години.
През 1944 г. в нашата ферма №4 совхоз „Тимирязев” се почнаха  училищни занятия. Бяхме 12 деца в І, ІІ, ІІІ и ІV клас. Училището беше в землянка. Учеше ни бивш войник – негоден да служи. Направихме тетрадки и учебници от стари вестници, мастило от сажди. Щастливи се учехме да четем и пишем.
По тия времена майка ни не е знаела нищо за съдбата ни, нито ние нещо за нея. А то ето какво било. Нещастието и злините идват едно след друго. Ден преди отново да дойдат румънците, моят повторен баща – българинът Герасим Степанов Бошков, е арестуван от НКВД и без да може се сбогува със семейството си, изчезва за цели шест години въдворен в концлагер в Красноярския край.
Ден след ден майка ми, която е страдала много, е слушала тези думи: „Стефано, защо ги чакаш, ти не знаеш ли, че твоите деца изгориха, а мъжете и твоят са сварени на сапун!”
Така минават за нея годините от 1941 до 1944 г.
През август 1944 г. с отстъпващите румънски и немски войски решават да бягат и някои отделни български семейства. Подговорен  (убеден) от своя зет – свещеник Куликовски, бащата на втория ми баща – дядо Степан, продал повечето от имота си, в последния момент седнал в каруцата с баба Паша и трите деца на сина му Герасим да чакат и майка ми да седне и тръгне с тях за Румъния. Но майка ми и не искала да слуша за това. Поп Куликовски кряскал, биел я и викал: „Болшевичка, чакаш болшевиците, които ти изгориха децата и мъжа. Няма да ги дочакаш! Сядай и караме, няма време!” Мама отговорила: „Моите деца са в Русия, моят мъж е в Русия, аз ще ги чакам тука...” Попът крещял и кълнял: „Проклета да бъдеш, болшевичка” - снел дядо Степан и баба Паша с децата от каруцата: „Без нея не ми трябвате в Румъния” – шибнал конете и припуснал към гр. Измаил, към Дунава.
Освободени вече, но мъките на мама не свършват. В селото се настаняват безпринципни и аморални началници, които викат в селския съвет млади девойки, млади вдовици и булки уж да белисват стаите, а вършат с тях оргии. Идва редът на моята майка. Един тилен (тиловак) „ястреб” с пушка на рамо отива в дома и казва на мама: „Стефано, тебе те викат в съвета, има работа, вземи си четка, ще белосваш стаята.”. Мама се разкрещяла и отказала. Дядо Степан чува крясъци, гирултия и идва да помогне на снаха си. Войникът –
„ястреб” му вика: „Иди си, старче, ще те застрелям!” Чувайки тая караница, идва руският офицер, който се казва Плетньов – упълномощен, нещо като комендант (живеел у дядо на квартира) и казва: „Кой тука ще стреля? Да те няма тука, мастия! Аз ще те гръмна първи!”. „Ястребът” хвръква от страх и забравя пътя към дядовата къща. А благодарната ми майка за цял живот пази снимката на спасителя си Плетньов в офицерски мундир и с много високи награди.
В това време, края на 1944 и началото на 1945 г., ние в нашата ферма №4 совхоз „Тимирязев” вече нямахме проблеми за хляб. Българинът навсякъде е българин. Заведохме (завъдихме) си кокошки, кози, прасета. Дядо Иван получи разрешение да напише първото писмо до мама, в което й съобщаваше, че всички сме добре, че ние с бати растем и сме здрави: „Тришку (аз) расте по-хубаво, май достигна Ванюшу (бате), привет от всички, ний живеем богато, имаме 1 куза, 1 прасенце и 10 кукошки. Живеем в една къща с щуравите ви деца...”.
Каква е била радостта на моята любима бедна майка Стефана Трифовна, един Дядо Боже знае...
В края на април 1945 г. получихме от мама не само писмо, ала и колет. За да вземем колета, бате и аз преодоляхме по сянката 20 километра до пощата и 20 км назад по жегата, но каква радост беше! Какво възхищение от костюмчетата, ризките, изработени  от майстор, а не скроени с кръклизите и ушити с губерката от милата ми баба Калина. Имаше снимка на мама. Каква радост беше да видиш майка си, макар и на снимка, един фрагмент на родното гнездо. В колета имаше още пасха (сухар), печения (сладки), бонбони. Всичките жители около нас дойдоха да споделят нашата радост, да ни поздравят, че  ни се намери любимата ни майчица. Какви хора бяха те! Как ни съчувстваха, как ни жалеха, че растем и не знаем нищо за нея, милата. От това силно преживяване, от дългия път, аз се разболях... и пак нови тревоги за дядо, баба, чичо, чинка, бате, за всички от „селото”.  Докато съм жив, не ще забравя тези благородни хора.

Дойде 1946 г. Евакуираните имаха възможност да се върнат по местата си. Един добър руски човек – казак от Дон, нашият управляващ на фермата - решил да помогне на моя дядо Иван да си изпълни дълга пред совестта и да ни избави, да ни върне на майка ни. Той уговарява (уговорил) един младеж, Сима Инкилевич, който се връщал в гр. Бендер (Молдова), да ни проводи до гара Разделна (Одеска ж.п.), а там ще ни срещнат. Но през малко време той извикал дядо ми и му казал: „Иван Иванович, взех да се страхувам, че този
младеж ще изгуби по пътя децата. Вие не знаете какво става по пътищата, какъви (какви) кражби, убийства... Не, няма това да сторим...” Угаснала надеждата на дядо Иван, но тогава добрият донски казак продължил: „Иван Иванович, ти честно си отработи. Аз предлагам заедно с бабата, с децата тайно да „изчезнете” от совхоза. Ще ви помогна това да сторим..., а ти продавай козите, прасетата и събирай рубли на път (за път). Ако стане най-лошото, моето име не упоменавай”- казал добрият Пьотр Петрович. И в една тъмна есенна нощ натовариха бухчите на двуколка, впрегната с магаре, тръгнахме към ж.п. гара Джезок и така изминахме 25 км към свободата. Ние с бате и дядо пеша, а баба на двуколката. Дядо отиде на касата за билети, а ние с бати  на близката река. Пиехме, пличкахме се, михме се и се радвахме на толкова много вода, която там в пустинята така ни липсваше. Изведнаж радостта ни секна. Бате ми говори тихо:”Я погледни на моста. Познаваш ли го?” Това беше „нашият” енкаведист, зъл началник и убиец, който всеки месец идваше да прави проверка в совхоза на политическите преселници. Той ни подлагаше на безброй изпитания, унижения и винаги ни се заканваше. За него бяхме чували, че може да разстреля невинен човек, без да му мигне окото.
Уплашени  разказахме за него и на баба Калина, която пазеше бухчите с багажа ни: „Въх, той ви позна, ще на върнат и там ще на избият. Боже, какво да правим?” Когато дядо Иван дойде, тя му каза за това. „Нямаме време да чакаме  скор (бърз) влак, ще се качим на пасажерския (пътнически) „Ташкент-Ашхабат-Красноводск.” След по-малко от час време бяхме във влака. Баба молеше Господ, четеше молитви, кръстеше се. Влакът бавно, бавно се отдалечи от това място. В Красноводск кораба „Тюркмения” ни прекара през Каспийско море и през гр. Баку, Ростов се озоваваме в Таганрог, където не можахме да спасим две бухчи от крадците.
Накрая бяхме на гара Разделна, Одеса. Когато влакът тръгна, дядо Иван с билетите не успя да се качи. Баба се разтревожи, какво ще правим без билети? Проводницата каза, че ще обади на следващата проводница на влака Разделна – Бесарабка, ала и тук трябва бакшиш. Баба даде  – още една бухча отиде за проводницата на влака от Бесарабка за Аруис. Така без багаж тръгнахме преди пет години, когато интернираха дядо, и с нищо се завръщахме обратно.
В това време дядо Иван изпратил телеграма на сина си Васил да ни посрещне на гара Катлабук. Сидим, чакаме влака за Дзинилар. Тук баба каза: „Я гледайте, деца, ето ги Васката и Анка на каруцата!” Скочихме бързо, бухчата ни беше само една. Прегръщахме се, целувахме се, плачех от радост.
След малко повече от пет години се срещнаха майка със сина и дъщеря си. Пристигнахме късно вечерта в къщата на чичо Васил. Селото беше пълно с радостната и удивителна новина от нашето идване. Един познат бързо отишъл при майка ми и казал: „Стефано, бросавай (захвърляй) работата, твоите деца и свекърва ти са дошли. В момента са у девера ти Васил!” Мама изненадана отговарила: „Бе Иване, не се шегувай така, не ми късай сърцето...” „Право ти казвам, впрягай конете и карай”.
През (след) два часа майка ми с малкото братче пристигнаха до къщата на чичо Васил. Скочи тя от каруцата и дългоочакваната среща, след повече от пет години, настана. Отново плачене от радост, прегръщане и целуване без край. От време на време питах баба Калина: „Бабо, моята ли е майка?” Баба отговаряше: „Твоята, Тите, твоята” и отново сълзи, сълзи, но сълзи от радост, от щастие. След малко мама говори: „Ох, ми аз съвсем забравих, че имам още едно момченце”. Малкото се скрило под каруцата, уплашено от многото хора и шума.
Празникът продължи цяла неделя. Много хора от всичка Бесарабия идваха да ни видят, защото ние бяхме първите живи свидетели на тия жестокости, първите, които успяхме да се завърнем от „там”. Всеки се интересуваше дали знаем нещо за техните близки.
Скоро пристигна и дядо Иван и празникът продължи още дълго.
Най-после мама ни заведе в село Ташбунар (сега Суворово). На баба и дядо им беше тежко без нас, внуците, и затова бати Иван отиде да живее временно при тях. Аз тръгнах петгодишен, а се завърнах на единадесет.
След като освободи Украйна от немците, през 1947 г. вторият ни баща Герасим се завърна, защото беше отработил на Корсун-Шевченсковската гидроцентрала (хидроцентрала) своето несправедливо наказание. Към края на 50-те години се завърна и големият им син Михаил със семейството си. През 1949 г. се роди и най-малкото ми братче Мишо.
Дядо си направи къща и беше назначен за говедар на село Каменка. Заживяхме си много хубаво, ала през 1947 г. настана глад за всички. През декември 1948 г. започна новата вълна на репресии над гърците и нас, българите. Дядо и баба, чичо Димитър и чинка бяха депортирани заедно с още много български семейства, но те отново успяват да избягат. Всички бяха осъдени: дядо Иван на три години концлагер, баба беше много болна, не я осъдиха, чичо Димитър на три години да сече дърва в Красноярския край, чинка – бременна - в затвора в гр. Измаил, където ражда детето си мъртво, а после е депортирана в с. Махтали – Узбекистан.
Заедно с чичо Васил отидохме да видим дядо Иван в концлагера през ноември 1951 г.  Още от портата го зърнахме да се разхожда с още един старец, двамата облечени с български дрехи, калпаци и цървули. Когато го доведоха в стаята за свиждане, той отново, както правеше, когато бяхме интернирани в пустинята, ме поглади по косата и ме помилва. Кой да знаеше, че  за последен път го виждам? А стана така: чичо Васил, който по известни причини (да не бъде интерниран) живееше в една немска колония край град Арциз, веднаж направил забележка на жена си, също българка, да не дава повод за клюки. Захванала се кавга, която завършила с лека плесница. „Вярната” жена
прибягнала в милицията и казала: „Какво го гледате този недобит кулак? Я питайте го, къде са баща му и брат му?” Тия думи бяха достатъчни да вземат чичо Васил и да го осъдят като политически на 25 години каторга в медните мини в гр. Джесказган (Казахстан). Дядо научава за съдбата на сина си, своята закрила и надежда, и за няколко дни умира от тъга, от безизходица. Оставали му само няколко дни да бъде освободен. Никой не знае къде му е могилата (гроба), на кое точно число се споминва.
Тъй завърши земният си път моят дядо и най-голям и мил приятел и наставник Иван Иванов Петров. Едва след десет години успях да взема шепа пръст от братската могила от тоя бивш концлагер и я сложих на могилата на баба Калина в родното си село Шикирли Китай – днешно с. Каменка.
В нашето семейство, благодаря на Дядо Боже и нашите родители, станаха (се изучиха) двама инженери, три учителя, един моряк-техник и един  зоотехник. Всичките създадохме семейства, родиха ни се деца, стигнахме внуци. Настана времето да се радваме на децата си, да се гордеем с внуците си. Майка ми се спомина през 1970 г. на 60 годишна възраст. Не можа да изтрае изстрадалото й сърце от тия жестки изпитания. Споминаха се и другите ми братя и сестри. Днес живи сме само двама – аз и Мишо, един от тримата учители.
Аз завърших педагогическо училище и от 1955 г. съм учител на началните класове. Завърших заочно (задочно) биология-химия в Черновицкия университет и продължавам да работя като учител по химия в родното си село Каменка. Ако Дядо Боже ми даде живот и здраве, тая учебна година – 2010 година ще стане 55 като учител само в село Каменка."

Обработил: Александър Белчев