ИЗКУСТВОТО НЯМА ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН АДРЕС
Станислав Филипов е роден в гр. Генерал Тошево, през 1969 год. 1988 г. завършва Художествената гимназия в Казанлък. Дипломира се във ВТУ”Св.св. Кирил и Методий”, Педагогика на изобразителното изкуство, специалност графика и естетика през 1996 г. Оттогава работи като учител по Изобразително изкуство. Семеен, с едно дете.
Участията в изложби: През 1997 г. изложба илюстрации по стихове на И. Атанасов, в Дом-паметник”Й.Йовков”, Добрич. През следващите години урежда изложби в родния град. Последните няколко години излага в The Society of wood engravers, Oxford, UK, на чиято седемдесета годишна изложба получава наградата за чуждестранен участник. Участва и в международните изложби екслибрис в Бейджинг и Шанхай. Има награди от там.
- Изкуството няма задължителен адрес на създаване, но след като в крайна сметка е следствие от всички впечатления и житейски натрупвания, какво ти е дал и ти дава твоят град? Няма как да не ти влияе, дори и когато разработваш теми, по-всеобхватни и общовалидни да ги наречем?
- Моят град ми дава семейството, близките и работата ми. Разбира се, мястото в което, човек живее, не може да не влияе, било положително или отрицателно. Градът (по принцип) е носител на енергия, натрупвана през вековете от цивилизациите и поколенията, живели тук преди... Да, творецът, вграждайки себе си, може би оставя следа и от своя град.
- Имаш работи, породени от творби на велики писатели. Доколко, според теб, са с илюстративен характер, или са доразвиване на идеята, стремеж да се покаже и каже още нещо? Степента на авторовото присъствие в този вид произведения докъде се простира, колкото и условни и индивидуални да са тези граници?
- Истинската илюстрация подобно на истинския превод, не би трябвало да се простира само в рамките на текста. Тя е отделно произведение, на друг автор, и носи неговата идея, макар и произлязла от самия текст. В този смисъл илюстрацията трябва да заживее свой живот, като в същото време да остане неразривно свързана с книгата. В моите неща съм се стремил да се ползвам от пълната свобода, която ми дава текстът и да вложа собствена идея, като в същото време остана верен на писателя, който трябва да продължи да живее в тях. Те спокойно могат да се разглеждат и като самостоятелни произведения. Илюстрацията и графиката са магични изкуства.
- Да поговорим и за средата, за хората, с които се общува. В ерата на интернет в това отношение ограничения няма, можеш да потърсиш мнение практически по цял свят. Кои са хората, на които особено много държиш, които са ти повлияли в положителен смисъл при този обмен, градивен, без който никой човек не може да мине? Те може и да не се занимават с твоето изкуство, дори и изобщо с изкуство да не се занимават, неведоми са пътищата, не чак божии, но на контактите?
- Средата, в която живея, няма нищо общо с това, което правя. Хората също. Парадокс. Нещо повече, този наш североизток, в който попада и Добрич, е провинция и по отношение на изкуството. Не напразно се говори за „регионално” изкуство. Това според мен говори лошо за творците тук.
В момента положението с изкуството е малко особено…Изкуството умира, по- точно претърпява поредната си трансформация, превръща се (или може би се връща) в онова , от което е тръгнало- египетския йероглиф (днешното лого, реклама, графичен дизайн), опростява се без да се опростачва, подтикнато от основната движеща сила: човека, с неговите нужди, домогвания, амбиции, достижения…
Говоря за Изкуството, изкуството-идеал, изкуството- не заради, а въпреки…
Съвременният човек все повече и повече ще има нужда от компютъра, а не от изкуство. Ако в миналото изкуството е въздигало твореца в култ, днес го принизява до екзистенциалното.Това вероятно има някаква връзка и с града, в който живея, с неговата среда и контакти.
- А децата? Няма как да не те питам за това, и този кръст човек не просто си го избира, той вероятно си е донякъде призвание? Според мен, не всеки може да работи добре с деца. Доколкото ми се е налагало да ги понаучавам на нещо в моята област, литературата, доста съм се поизпотявал в такива случаи, отговорността е голяма – дори само да не прекършиш нечий начален порив, който е все още само загатнат и неосъзнат?
- При мен учителският кръст не беше призвание, а по-скоро нужда. Вярно, не се работи лесно с деца, още повече днешните. Но човек с времето се научава, самата работа те кара да бъдеш иновативен, гъвкав, да можеш да „моделираш”, в противен случай сред учениците си загубен. Мисля, че и посредственият учител не би могъл да осакати духовно ученика, ако той е наистина талантлив - средата ще изхвърли некадърния, а талантливият ще намери начин да се изяви.
- Логично продължение на тази тема е да споделиш и за своите учители, на кого се чувстваш най-задължен, такива контакти често прерастват в дългогодишни приятелства?
- Моите учители. Това са доцент Христо Добаров, понастоящем преподавател по перспектива в НХА”Николай Павлович”, Петър Лазаров, известен график, който живее в Холандия, а в момента работи в Китай, Виктор Анков, мой състудент, един от най-добрите софийски дизайнери, Недрет Яшар, един от водещите истанбулски живописци, колегите ми от випуска в Търново. Те станаха с времето наистина много близки мои приятели, вероятно заради общите теми, общия начин на мислене.
- В едно такова инервю за представяне на автор, кой въпрос най- не би искал да ти зададат и защо?
- „Какви са бъдещите ви творчески планове…?” Какъв е всъщност смисълът на интервютата - да „гъделичкат” авторското самолюбие, да разнообразяват скучното ежедневие на културтрегерите, или да пълнят дупките по изданията? Да сте чели интервю с Омир, или Рембранд, например? Достатъчно е да се публикуват творбите. Те най-добре говорят за себе си и за автора си.
- Същото за обратния случай, какво най- би желал да те питат?
- Въпроси относно бъдещето на изкуството, неговото минало и как се вместваме ние, днешните хора, между тези две противоположности.
Записал Александър Белчев
Участията в изложби: През 1997 г. изложба илюстрации по стихове на И. Атанасов, в Дом-паметник”Й.Йовков”, Добрич. През следващите години урежда изложби в родния град. Последните няколко години излага в The Society of wood engravers, Oxford, UK, на чиято седемдесета годишна изложба получава наградата за чуждестранен участник. Участва и в международните изложби екслибрис в Бейджинг и Шанхай. Има награди от там.
- Изкуството няма задължителен адрес на създаване, но след като в крайна сметка е следствие от всички впечатления и житейски натрупвания, какво ти е дал и ти дава твоят град? Няма как да не ти влияе, дори и когато разработваш теми, по-всеобхватни и общовалидни да ги наречем?
- Моят град ми дава семейството, близките и работата ми. Разбира се, мястото в което, човек живее, не може да не влияе, било положително или отрицателно. Градът (по принцип) е носител на енергия, натрупвана през вековете от цивилизациите и поколенията, живели тук преди... Да, творецът, вграждайки себе си, може би оставя следа и от своя град.
- Имаш работи, породени от творби на велики писатели. Доколко, според теб, са с илюстративен характер, или са доразвиване на идеята, стремеж да се покаже и каже още нещо? Степента на авторовото присъствие в този вид произведения докъде се простира, колкото и условни и индивидуални да са тези граници?
- Истинската илюстрация подобно на истинския превод, не би трябвало да се простира само в рамките на текста. Тя е отделно произведение, на друг автор, и носи неговата идея, макар и произлязла от самия текст. В този смисъл илюстрацията трябва да заживее свой живот, като в същото време да остане неразривно свързана с книгата. В моите неща съм се стремил да се ползвам от пълната свобода, която ми дава текстът и да вложа собствена идея, като в същото време остана верен на писателя, който трябва да продължи да живее в тях. Те спокойно могат да се разглеждат и като самостоятелни произведения. Илюстрацията и графиката са магични изкуства.
- Да поговорим и за средата, за хората, с които се общува. В ерата на интернет в това отношение ограничения няма, можеш да потърсиш мнение практически по цял свят. Кои са хората, на които особено много държиш, които са ти повлияли в положителен смисъл при този обмен, градивен, без който никой човек не може да мине? Те може и да не се занимават с твоето изкуство, дори и изобщо с изкуство да не се занимават, неведоми са пътищата, не чак божии, но на контактите?
- Средата, в която живея, няма нищо общо с това, което правя. Хората също. Парадокс. Нещо повече, този наш североизток, в който попада и Добрич, е провинция и по отношение на изкуството. Не напразно се говори за „регионално” изкуство. Това според мен говори лошо за творците тук.
В момента положението с изкуството е малко особено…Изкуството умира, по- точно претърпява поредната си трансформация, превръща се (или може би се връща) в онова , от което е тръгнало- египетския йероглиф (днешното лого, реклама, графичен дизайн), опростява се без да се опростачва, подтикнато от основната движеща сила: човека, с неговите нужди, домогвания, амбиции, достижения…
Говоря за Изкуството, изкуството-идеал, изкуството- не заради, а въпреки…
Съвременният човек все повече и повече ще има нужда от компютъра, а не от изкуство. Ако в миналото изкуството е въздигало твореца в култ, днес го принизява до екзистенциалното.Това вероятно има някаква връзка и с града, в който живея, с неговата среда и контакти.
- А децата? Няма как да не те питам за това, и този кръст човек не просто си го избира, той вероятно си е донякъде призвание? Според мен, не всеки може да работи добре с деца. Доколкото ми се е налагало да ги понаучавам на нещо в моята област, литературата, доста съм се поизпотявал в такива случаи, отговорността е голяма – дори само да не прекършиш нечий начален порив, който е все още само загатнат и неосъзнат?
- При мен учителският кръст не беше призвание, а по-скоро нужда. Вярно, не се работи лесно с деца, още повече днешните. Но човек с времето се научава, самата работа те кара да бъдеш иновативен, гъвкав, да можеш да „моделираш”, в противен случай сред учениците си загубен. Мисля, че и посредственият учител не би могъл да осакати духовно ученика, ако той е наистина талантлив - средата ще изхвърли некадърния, а талантливият ще намери начин да се изяви.
- Логично продължение на тази тема е да споделиш и за своите учители, на кого се чувстваш най-задължен, такива контакти често прерастват в дългогодишни приятелства?
- Моите учители. Това са доцент Христо Добаров, понастоящем преподавател по перспектива в НХА”Николай Павлович”, Петър Лазаров, известен график, който живее в Холандия, а в момента работи в Китай, Виктор Анков, мой състудент, един от най-добрите софийски дизайнери, Недрет Яшар, един от водещите истанбулски живописци, колегите ми от випуска в Търново. Те станаха с времето наистина много близки мои приятели, вероятно заради общите теми, общия начин на мислене.
- В едно такова инервю за представяне на автор, кой въпрос най- не би искал да ти зададат и защо?
- „Какви са бъдещите ви творчески планове…?” Какъв е всъщност смисълът на интервютата - да „гъделичкат” авторското самолюбие, да разнообразяват скучното ежедневие на културтрегерите, или да пълнят дупките по изданията? Да сте чели интервю с Омир, или Рембранд, например? Достатъчно е да се публикуват творбите. Те най-добре говорят за себе си и за автора си.
- Същото за обратния случай, какво най- би желал да те питат?
- Въпроси относно бъдещето на изкуството, неговото минало и как се вместваме ние, днешните хора, между тези две противоположности.
Записал Александър Белчев
