Ангел Веселинов е роден през 1958 година в София, строителен иженер, женен, с две дъщери, Ангел Веселинов (но не “нашият”, който живее в Добрич, общото между тях  са само имената и това, че пишат чудесно) е поредното доказателство, че ако си роден поет, не можеш да избягаш от орисията си. Музикален стих, който те кара да потънеш в описваното, сякаш то се случва с теб в момента – радвам се, че мога да Ви запозная с този автор. Единственото, за което съжалявам, са ограничените редове, с които разполагаме, но съм убеден, че някой хубав ден  ще ни зарадва и с книга, каквато безспорно и той, и бъдещите му читатели заслужават. Но, както се казва, убедете се сами.
Александър Белчев


ЕДНА ЖЕНА ЛЕНИВО СЕ СЪБЛИЧА

Една жена лениво се съблича
под бледите лъчи на есента,
каскада цветна падащи листа
по тялото й, галещо се стича.
Притихнали в нозете й треви
целуват плахо белия сатен
на кожата й. Влюбен като мен
танцуващ лъч подире й върви.
Копнее да погали с топли пръсти
извивките на голото й тяло.
Едно щурче от обич онемяло
се скри щастливо в къдрите й гъсти.
От запад даже Слънцето наднича
преди да се търкулне в пропастта,
да види как, сред шушнещи листа
една жена лениво се съблича.




НАХРАНИ С МЕНЕ ПТИЦИТЕ

Открадни ми очите, за да виждам когато
онзи, Другия, в тях се оглежда.
Открадни и ръцете ми, за да милвам снагата ти
натежала от топла надежда
преди срещата с Него. Открадни ми нозете
да те нося, когато отмала
след любовните ласки е стопила сърцето ти.
Открадни и сърцето ми, спряло
като прашен часовник, забравен в килера.
След това ги хвърли... Нека птица
се нахрани, когато уморена намери
потъмнелите мои зеници.
 



ОСТАВИ ПРОЗОРЕЦА ОТВОРЕН

Тази нощ в твоя сън ще се вмъкна,
арогантен, нахален, брутално
ще разкъсам коравата тъкан
на моралните догми. Реално
между нас километри ще бягат,
твоят мъж ще похърква на сън,
но ухаещ на лято и влага,
прошумял сред липите отвън,
звезден прах от небестия шатър
гребнал с шепи в среднощния час
ще нахлуе във стаята вятър.
А със него ще вляза и аз.
Ще помилвам със устни изпръхнали
раменете ти в мрака зелен,
ще докосна зърната настръхнали,
след което нозете студени
ще погаля с дъха си. И няма
да си тръгна дори и в зори.
Просто моля, прозореца само
тази вечер докрай отвори.




ЛУНАТА

От съдраното сетре на портиера
премитащ нощем звездните пътеки
изпадна кръгла сребърна парица.
Търкулна се. Морето я намери,
с една вълна притегли я полека
и нежно залюля я, като птица

в солените си длани. От скалите
към него гледах алчно, завистливо,
като скъперник към купчина злато
как страстно я целува. На отвито,
заспало тихо, приказно красиво
момиче ми приличаше луната.



 
ГОРЕЩНИЦИ

Разтапящо бяло в горещия юли
от слънцето капе изгарящ нектар,
и с цвят на презряла, натегнала дюля
се стича, и влива във пясъка жар.
Отпуснати, прашни не трепват листата,
полягат опалени, сухи треви,
безмълвно асфалтът трепти в маранята,
и сякаш стопен през пустиня върви.
    



СТО БОДЛИВИ ТАРАЛЕЖА

Сто бодливи таралежа
наумиха си веднъж
облаче да хванат в мрежа,
след това нашир и длъж

с него в синьото небе
весело да полетят.
Честно казано, не бе
никак лесно. Всеки път

то им бягаше, но ето
чу ги ято чучулиги,
литна ниско над полето
и на облака качи ги.

Таралежите на воля
весело си поиграха,
ала как да слязат долу
да измислят не успяха.

Затова и днес в небето
често прелетните птички
срещат облаче, което
е обсипано с бодлички.