Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЛАЛОМ МЕЖДУ МЪЛНИИ"

СЛАЛОМ МЕЖДУ МЪЛНИИ

Генка Петрова

За „СЛАЛОМ МЕЖДУ МЪЛНИИ“-
от Валери Станков

/Издателство “КНИГАТА” - 2010 г./

Да надникнеш в художественото пространство на Валери Станков, е риск да не ти се размине току-така, а заедно с поета да потънеш и да се извисиш в отчаянията и противопоставянията му  от „ Защото е есен“ /1994г./ до риска да полетиш в безумията на неговия „Слалом между мълнии“ /2010 г/, с който ни изненадва еднакво желано и скандално неочаквано. Това е един осъзнат риск, който не само че не е абсурден за онези, които познават В.Станков, а е и въпрос на наслада, дори и чест да го поделят с автора, доверявайки му се не за пръв път. Защото това е риск – равнопоставен със страстта към живота, към споделеността на недоизказаното у нас, читателите, с което поетът ни надскача, изказвайки и непозволеното, надмогнал скрупули и забравени и от самото време съображения/ „Какво ще каже махалата“- Иван Динков/.
Ешалонът от стихове и този път е едно буреносно пътуване през Живота. Нещо повече – то е „слалом между мълнии„ /заглавието приляга стопроцентово на съдържанието и го превръща в начална писта за излитане/, то е и дързост, и постигнатост, и стремление и безотказност, безумие и смелост да заявиш   честно, открито, без страх - себе си.
Пътуване към Любовта - без нея, с нея ; и сега, и в следживота, в съня и наяве, „в земята на смълчаните чешми“ и къде ли не... Безлюбовието е чужда за поета планета, която го убива. Преди да е сторила това, той е там, сред пространствата, различни от мита. Той е търсачът на естеството, което предопределя откриването, принадлежността на душите. Лудостта е откритост, която поетът афишира, не крие. Не е и възможно да го направи , щом  изначално даденото не го удовлетворява, а го прави мъченик :“ Вия в ужас по чужди планети.“ /Рай за поети/. Слънцата, несъзрели, неогрели любовта, са „свидливи„. И самотата е убийствена под лъчите им. Отсъствието на „Рай за поети „е  недоразумение .
Любовта си е отишла – достойно, по човешки, но не и безпаметно и безпристрастно. Героят на Валери Станков е отлитаща птица, безлюбовно умираща. Камасутрата на ежедневието му е съботна досада от битовизъм, в който умираме безлюбовно, като мухи на дрипаво перде.
Нов прочит на собствения живот е сборникът от вдъхновени изповедални стихове. Усещането за живот се съизмерва с усещане за присъствието на Любовта, различна и нова, като че ли излязла от Приказките на Шехерезада. То е Божествена дан, Божествен дар, чиято висока цена е заплатена  многократно „мълвих за теб тропари – луд монах./ Премих тонажи безсловесен пясък“. Непосилното за премълчаване е изпято в божествени безмълвия, в шепот, изпилен до крясък. И ако Любовта е само стих за теб, тя стига и не стига на понеслия този Божи дар да живее за Нея.
Нахлуването на Любовта в душата на поета е целебен вятър, прелистил горчилки, нощни разпятия и греховните набези на мислите. Оксиморонът на входния билет е постигнал неотразимо ефекта на драматичното послание, носещо максимализъм. Поетът „не поиска много, /той всъщност си  поиска всичко.“ Венчалните пръстени пред Бога са сакралността, изречена на глас и запечатана съдбовно в клетвено признание, в откритост на АЗ-а и чувствата пред всевишния - съдник и диспечер на съдбовността /“Тиха песен“/ .
Зарядът на чувството Любов е градиран и в двадесет стиха със заглавие „Да можех“, енергията на които е съизмерима с Божествената – в желанието на поета от шепа кал да сътвори Вселена за Нея, Любовта.
Сънят без Любимата не е сън. Стъпките към нея не заспиват, готови за мечтания път „С обувките заспивам всяка вечер“. Светът е заключен, „скован в закон“, в забрани – гнусни мрежи. Съзнанието, че не би бил истински, ако той, поетът, „ небесният хирург“ не среже пространствата на табу-та, на измислени в своята извечност  канони, които превръщат пътя към Живота-Любов в абсурд, правят просторите „скрибуцащи“, а на птиците порязват крилата. Мечтата няма алтернатива  – бягството от този невъзможен свят, несъвместим с новото/старо измерение за живот – Любовта  – е „да изчезна завинаги във твоите очи“. Невероятен каламбур  и словесна еквилибристика, които възхищават, обливат с възторг /Безсъници“/
Любовта, минала през познатите ни перипетии – отдалечаване, приближаване, отсъствие – в „Картина“ намира уникален Валери-Станковски портретизъм. Отсъствието на любимата, макар и мимолетно, посича слънчогледите на Ван Гог“ с ужасен смерч „ и превръща света без Нея в ненужен, съизмерен с драматизма на големите, с които В. Станков се родее. Защото е голям поет.
„На хвърлей миг от зимата“ се случва онова, което граничи с безумието  - енергията на увереността да се завърнеш дори от отвъдното, защото към Бог молбата е единствена: „Да ни има със теб. И да бъдем“.
„Утро в Ребърковските балкани„ е завръщане към фолклорната мяра за младенческа чистота в красотата на Любимата и екзалтиращо усещане за стойностност, за сакралност на преживяването: “Тя гледаше ме, сякаш вижда /пред себе си Иисус Христос“. Усещане, породило ответното анатемосване на колебливостта „проклет да съм...ако след нейните сукмани /не тръгна...“ Този „ясен мъж в зори“, “мъж за храма и пътя до гроба“ е заложил на Любовта и мисъл, и слово, и чувство, и цялото си същество, готово да потъне в красивото превъплъщение на песен за Нея. А когато я губи - само на  крачка от възторга е  безверието, брат на безпътицата, което крещи „да вървя, но къде, /как да вярвам отново на птици“/ “Рисунка на неуловимото“/.
„Следобедът на един мъж“, зачеркнал в календара си неделите и своите предишни ледни делници, се срива в невъзможността, в абсурда на отсъствието на тази, която в пламъка на свещите ще грее, ако се върне и подели хляба си с него.
Библейските мотиви, знаци  и символи са препратки,  раждащи стиховете, с които поетът влиза в контрапункта на земното – карнавалният земен кръговрат, когато „път към теб е невъзможен“, /когато между надежда и печал/ далеч от теб, /за теб живея“.
Закърпил своите стари обуща на извечното пътуване през лабиринтите безбройни на живота , окъснял да бъде за Любимата  Микеланджело, Джото и Феб, героят на поета си самозабранява закърпена песен. Но мисълта за Нея е истински душевен  катаклизъм , който пренаписва истини и  постулати, разменя, преобръща, разтърсва, съзидава в Нейно лице нов Спасител, пред когото и Спасителят коленичи: „Като мисля за теб, /сякаш Господ във храма се кръсти/ и пред образа твой – в стих /ненаписан – към тебе лети„.
Молитвено благодарна е песента на възкресения за живота поет, способен на своето собствено жертвоприношение, но и щастлив, защото е узнал „що е Божия обич“. /Писмо до Мария-Магдалена“/.
И ако има нещо, което раздира душата, което кара мъжа да признае мъжка слабост, то е съзнанието, че „страшно е /единствено във стиховете/ да живея с теб/ и да съм твой“. /“Страшно“/.
Земното пространство не е достатъчно за Любовта, за която е отредено място и на кръстопътя на вселените, където той и тя ще са властелини на доброта и красота, от която ще стихват мъжете, а Космосът ще е покорен не от ракета, а от Нея – жената с цвете. /“Хан в Космоса“/
Усещането за последен миг, последна Любов – е като лайтмотив, който противоречиво се настанява в сетивността на читателя. От една страна, като усещане за край на търсачеството, от друга, като снизходителност към житейския свършек. /“Послеслов в скоби“/.
Тъгата – неизменна, канонически вярна, вселенски неизбродна, Валери-Станковската  непостижима тъга следва читателя дори и в най-светлите стихове на поета.
Себепожертвованието в живота му „късна есен“ е извисено до скромното желание „да знам, че за теб съм /само черна ненужна дъска/, на която спокойно можеш сърф /да подкараш в живота“. /“Старият учител по сърф“/.
Животът е безсмислен с абсурдните си океани, разстлани за Нея, и недостигнати от влюбените. /“Сън“/. А когато Тя е намерена, той е намерен, макар и „грохнал вече„ да вие гнезда, умоляващото „Не отлитай от мен“, обещаващото „Може би последно ще разперя криле за летеж“, увещаващото „О, какво по-красиво от това - да се дигнеш за полет“ и помечтаното „да се вихриш в простора/ и във полет красив да умреш“ - чертаят вибрираща кардиограма на поетовия  пулс, дихание, копнеж и човешка същност – тъжна в красотата си. /“Щъркелът, който не отлетя „/
Невинно и  наивно, страстно като детско желание  за докосване на красива играчка, като непостигнатостта на бедните гаврошовци пред бляскавите витрини на града, като желанието на невидимия Тонино на Дж.Родари, като девствена мечта на „бедняка  аз беден „ , който молитвено мълчи – е пожеланото „да ти бъда съсед, /като минавам край теб, да ми казваш добър вечер, съседе“.
Особено впечатлява и „Песен по жътва“  с една завоалирана, но и сетивно доловима еротика в разголването на чувствеността, в себепостигането, преминало през мълниеносното и гръмотресящото, през стихийността и укротяването й.
Последните стихове на поетичния конгломерат от чувства, възторзи, униния, вери и безверия, огън и мраз – звучат като своеобразна поанта на книгата-стихотворение. Той ще бъде Неин и в следживота. “Безсмъртието има верен код“. Защото преминал в слалом от мълнии, поетът е силен в своя изстрадан мъжки стоицизъм  на райската си душа, защото „Бях човек, но от друга планета/ със безсмъртното име Любов“.... “Бях и утре отново ще бъда!“ Какво ни остава на нас, прочели  изповедите на Валери Станков, освен да се преселим при него, на неговата планета Любов, водени от небесния асансьор на  неговите 43 стихотворения от новата му книга. Безсмъртието е там !
А колкото до  разкодираната от поета  тайна на поетическия му хъс: „А Господ Бог писалките  ми пълни /от див порой. И капчици роса“ - можем само бяло да му завидим  и безмълвно да се оттеглим, съзерцавайки Божествената благодат, изсипана над рисувача на  пеперуди „с мах на криле от птиците в летеж”, за да улавя мига и да гради своите изящни  словесни  пирамиди на вечността, наречена Любов.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево