КИТАЙСКА ТЕТРАДКА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ ЧИТАТЕЛЯ СИ
Стефан Бонев
“Това не е обикновена книга. Тя е и учебник. Промених представите си за Китай в моето пътуване на Изток през страниците му. Харесах този прагматичен свят и останах, заедно с автора, в него. Сега ви пиша оттам.”
Тези няколко изречения бяха първата ми спонтанна реакция, след като се запознах преди време с ръкописа на тази книга с работно заглавие „Китайска тетрадка”. Когато през март 2007 година Димитър Атанасов ми го изпрати по електронната поща, останах изненадан. Приятно, разбира се. Пътеписът току що беше излязъл изпод перото му. Изгълтах го буквално на един дъх, докато беше още топъл. Все едно пиех китайски чай, чийто аромат разкри пред мен един съвсем друг свят, нямащ нищо общо с ежедневното ми битие. Признавам, завидях му за екзотичното пътешествие, но и бях благодарен за цветния разказ, който ми позволи да пътувам заедно с него, докато си седя уютно във фотьойла. Усетих полъха от китайското ветрило, който ме обогати с нови познания, нови чувства и даде храна на фантазията ми.
Познавам автора от доста години и зная, че е блестящ белетрист, но винаги досега го бях свързвал с разказите и новелите му, с любимата ми книга „Сметище за надежди”, че дори и със сборника му с коледни песни.
Познавам го и като обещаващ драматург. Захласвах се по неговата „Небесна кръчма”, по „Зеленодиво” и „Куче в банята”, които ме караха да преоткривам различните измерения на позната ми реалност.
Познавам Митко Атанасов и като автор на разкошна книга за църквата „Свети Димитър”, чрез която той по своеобразен начин даде своята лепта за възстановяването на стария пловдивски храм.
До този момент, обаче, не познавах автора на пътеписи, наречен Димитър Атанасов. Затова и с особен хъс зачетох работния вариант на неговата китайска тетрадка, още преди да се е появила под заглавието „Полъх на ветрило”.
За себе си аз нарекох книгата „Невероятните приключения на четирима български писатели отвъд китайската стена”. Докато четях, се чувствах задочно пети член на българската делегация, посетила тази необикновена страна. Защото Димитър Атанасов, заедно с неговите спътници Анжел Вагенщайн, Никола Инджов и Петко Братинов, буквално обиколиха огромната страна пред очите ми. Усетих китайското чудо чрез техните възприятия и бях удивен точно толкова, колкото са били удивени и те.
В тази книга Димитър Атанасов остава верен на добрите и традиционни български похвати и прийоми, използвани в пътеписния жанр от времето на Алеко Константинов до днешни дни. Повествованието тръгва от момента, в който писателят научава, че му е отредено да бъде част от делегацията, която ще посети най-уникалната страна в света.
Пътешествието започва още от Пловдив. От Стария град, където работи писателят, от реакциите на близките и познатите му, които научават заедно с него новината, че приятелят им е определен да участва в делегацията, която ще гостува на Съюза на писателите в Китай. Всеки преживява новината по свой начин, като се започне от служителката в рекламното студио, където Атанасов поръчва изработката на покани и се стигне до столичния таксиджия, който има случайната чест да го изпрати до софийската аерогара.
Съприкосновението с китайската култура започва още от летището в Пекин. Четиримата герои са впечатлени от модерната визия и безукорната чистота на всичко, до което се докосват сетивата им.
Започва и голямото прекръщаване. Двамата посрещачи, чиито китайски имена са трудни за нас, веднага се превръщат във Валя и Саша. Подобен процес, но с обратен знак, тече и сред българските писатели. Вагенщайн става Ва Ген Щейн, а пловдивчанинът Димитър Атанасов съвсем естествено се превръща в Май На.
Всяка ситуация, която Димитър Атанасов ни описва, освен с чисто познавателна си стойност, е ценна и със свежата струйка хумор, която блика при деликатния сблъсък между представителите на двете култури. Понякога в повествованието се вмъква и елемент на носталгия, особено в моментите, когато става дума за българите, заживели отдавна в Китай.
Докато четях за мегапроектите на Поднебесната, за внушителната икономика, за модернистичните сгради, които Атанасов описва достатъчно атрактивно, се замислих над своята досегашна представа за държавата зад безкрайната стена.
Какво знаем за Китай? Откъде черпим познанията си за този народ? Ежедневният сблъсък с китайските стоки в магазините “За един лев” са може би най-прекият ни досег с тази далечна действителност. Като се огледаш около себе си, разбираш, че макар България да е на милиони километри от Китай, тази страна е навлязла навсякъде в нашия бит и всекидневие. Ето – дори на компютъра, на който пиша тези редове, се мъдри надпис “MADE IN CHINA”, на двата мобилни телефона и калкулатора на бюрото – също. Якето на закачалката в антрето, маратонките на стелажа под него, дори и телевизорът в хола – всичко е изработено от китайските ръце, в китайските заводи и фабрики. Едно поносимо качество, при това на цена, която можем да си позволим. Но от всички тези дрехи и вещи, с които сме облечени и заобиколени, които ни съпътстват в нашето ежедневие, не можем и не трябва да си правим никакви заключения за китайската душевност, за китайската литература и изкуство. Но не защото те са много различни от нашите схващания, а защото има сериозна опасност да си направим съвсем погрешни изводи.
И точно тук ни идва на помощ “Полъх на ветрило”, която не само запълва празните полета в представите ни за съвременен Китай, но и коригира много погрешни схващания за тази страна. За да стигне до същината на този въпрос, Димитър Атанасов ползва в голяма степен и опита на българите, които живеят от години в тази далечна страна.
В книгата се сблъскваме с още един красноречив факт, на който Атанасов е отделил заслужено внимание. От срещите на нашите герои с чуждестранните им колеги става ясно, че много от китайските писатели познават българската литература. Критикът Лун Биде афишира позитивно отношение към творчеството на Каравелов, Елин Пелин, Смирненски, Яворов и Вапцаров. Поетът Ха Ми също твърди, че познава поезията на Вапцаров. Гледал е многократно филма “Песен за човека”. Излиза, че пишещите зад Великата китайска стена са много добре запознати с литературата в малката и далечна България. А колко ли са българските писатели, които имат и бегла представа за творчеството на китайските си колеги? Риторичен въпрос, който си задава и Атанасов.
Ще ми се да завърша с думите на актьора Стефан Попов, който, научавайки, че Димитър Атанасов ще пътува за Китай, най-чистосърдечно възкликва: “Едно такова пътуване може да промени човек, да го обърне!”
Дали Стефан е бил убеден, че ще се окаже прав, не зная. Щом обаче лекият полъх на ветрилото успя да обърне мен, обикновения читател, какво ли е станало в душите на Митко Атанасов и тримата му спътници при директното им съприкосновение с онази действителност? Отново риторичен въпрос. Отговора разбрах от самия него, когато по-късно ми подари един от първите екземпляри на вече отпечатаната книга. Автографът беше лаконичен и показателен: “На Стефко - от един йероглиф. С приятелство”.
“Това не е обикновена книга. Тя е и учебник. Промених представите си за Китай в моето пътуване на Изток през страниците му. Харесах този прагматичен свят и останах, заедно с автора, в него. Сега ви пиша оттам.”
Тези няколко изречения бяха първата ми спонтанна реакция, след като се запознах преди време с ръкописа на тази книга с работно заглавие „Китайска тетрадка”. Когато през март 2007 година Димитър Атанасов ми го изпрати по електронната поща, останах изненадан. Приятно, разбира се. Пътеписът току що беше излязъл изпод перото му. Изгълтах го буквално на един дъх, докато беше още топъл. Все едно пиех китайски чай, чийто аромат разкри пред мен един съвсем друг свят, нямащ нищо общо с ежедневното ми битие. Признавам, завидях му за екзотичното пътешествие, но и бях благодарен за цветния разказ, който ми позволи да пътувам заедно с него, докато си седя уютно във фотьойла. Усетих полъха от китайското ветрило, който ме обогати с нови познания, нови чувства и даде храна на фантазията ми.
Познавам автора от доста години и зная, че е блестящ белетрист, но винаги досега го бях свързвал с разказите и новелите му, с любимата ми книга „Сметище за надежди”, че дори и със сборника му с коледни песни.
Познавам го и като обещаващ драматург. Захласвах се по неговата „Небесна кръчма”, по „Зеленодиво” и „Куче в банята”, които ме караха да преоткривам различните измерения на позната ми реалност.
Познавам Митко Атанасов и като автор на разкошна книга за църквата „Свети Димитър”, чрез която той по своеобразен начин даде своята лепта за възстановяването на стария пловдивски храм.
До този момент, обаче, не познавах автора на пътеписи, наречен Димитър Атанасов. Затова и с особен хъс зачетох работния вариант на неговата китайска тетрадка, още преди да се е появила под заглавието „Полъх на ветрило”.
За себе си аз нарекох книгата „Невероятните приключения на четирима български писатели отвъд китайската стена”. Докато четях, се чувствах задочно пети член на българската делегация, посетила тази необикновена страна. Защото Димитър Атанасов, заедно с неговите спътници Анжел Вагенщайн, Никола Инджов и Петко Братинов, буквално обиколиха огромната страна пред очите ми. Усетих китайското чудо чрез техните възприятия и бях удивен точно толкова, колкото са били удивени и те.
В тази книга Димитър Атанасов остава верен на добрите и традиционни български похвати и прийоми, използвани в пътеписния жанр от времето на Алеко Константинов до днешни дни. Повествованието тръгва от момента, в който писателят научава, че му е отредено да бъде част от делегацията, която ще посети най-уникалната страна в света.
Пътешествието започва още от Пловдив. От Стария град, където работи писателят, от реакциите на близките и познатите му, които научават заедно с него новината, че приятелят им е определен да участва в делегацията, която ще гостува на Съюза на писателите в Китай. Всеки преживява новината по свой начин, като се започне от служителката в рекламното студио, където Атанасов поръчва изработката на покани и се стигне до столичния таксиджия, който има случайната чест да го изпрати до софийската аерогара.
Съприкосновението с китайската култура започва още от летището в Пекин. Четиримата герои са впечатлени от модерната визия и безукорната чистота на всичко, до което се докосват сетивата им.
Започва и голямото прекръщаване. Двамата посрещачи, чиито китайски имена са трудни за нас, веднага се превръщат във Валя и Саша. Подобен процес, но с обратен знак, тече и сред българските писатели. Вагенщайн става Ва Ген Щейн, а пловдивчанинът Димитър Атанасов съвсем естествено се превръща в Май На.
Всяка ситуация, която Димитър Атанасов ни описва, освен с чисто познавателна си стойност, е ценна и със свежата струйка хумор, която блика при деликатния сблъсък между представителите на двете култури. Понякога в повествованието се вмъква и елемент на носталгия, особено в моментите, когато става дума за българите, заживели отдавна в Китай.
Докато четях за мегапроектите на Поднебесната, за внушителната икономика, за модернистичните сгради, които Атанасов описва достатъчно атрактивно, се замислих над своята досегашна представа за държавата зад безкрайната стена.
Какво знаем за Китай? Откъде черпим познанията си за този народ? Ежедневният сблъсък с китайските стоки в магазините “За един лев” са може би най-прекият ни досег с тази далечна действителност. Като се огледаш около себе си, разбираш, че макар България да е на милиони километри от Китай, тази страна е навлязла навсякъде в нашия бит и всекидневие. Ето – дори на компютъра, на който пиша тези редове, се мъдри надпис “MADE IN CHINA”, на двата мобилни телефона и калкулатора на бюрото – също. Якето на закачалката в антрето, маратонките на стелажа под него, дори и телевизорът в хола – всичко е изработено от китайските ръце, в китайските заводи и фабрики. Едно поносимо качество, при това на цена, която можем да си позволим. Но от всички тези дрехи и вещи, с които сме облечени и заобиколени, които ни съпътстват в нашето ежедневие, не можем и не трябва да си правим никакви заключения за китайската душевност, за китайската литература и изкуство. Но не защото те са много различни от нашите схващания, а защото има сериозна опасност да си направим съвсем погрешни изводи.
И точно тук ни идва на помощ “Полъх на ветрило”, която не само запълва празните полета в представите ни за съвременен Китай, но и коригира много погрешни схващания за тази страна. За да стигне до същината на този въпрос, Димитър Атанасов ползва в голяма степен и опита на българите, които живеят от години в тази далечна страна.
В книгата се сблъскваме с още един красноречив факт, на който Атанасов е отделил заслужено внимание. От срещите на нашите герои с чуждестранните им колеги става ясно, че много от китайските писатели познават българската литература. Критикът Лун Биде афишира позитивно отношение към творчеството на Каравелов, Елин Пелин, Смирненски, Яворов и Вапцаров. Поетът Ха Ми също твърди, че познава поезията на Вапцаров. Гледал е многократно филма “Песен за човека”. Излиза, че пишещите зад Великата китайска стена са много добре запознати с литературата в малката и далечна България. А колко ли са българските писатели, които имат и бегла представа за творчеството на китайските си колеги? Риторичен въпрос, който си задава и Атанасов.
Ще ми се да завърша с думите на актьора Стефан Попов, който, научавайки, че Димитър Атанасов ще пътува за Китай, най-чистосърдечно възкликва: “Едно такова пътуване може да промени човек, да го обърне!”
Дали Стефан е бил убеден, че ще се окаже прав, не зная. Щом обаче лекият полъх на ветрилото успя да обърне мен, обикновения читател, какво ли е станало в душите на Митко Атанасов и тримата му спътници при директното им съприкосновение с онази действителност? Отново риторичен въпрос. Отговора разбрах от самия него, когато по-късно ми подари един от първите екземпляри на вече отпечатаната книга. Автографът беше лаконичен и показателен: “На Стефко - от един йероглиф. С приятелство”.
